в тихите нощи, пред очите ми пробягваха сцени от родния край. И тогава най светлият образ, който виждах, бе образът на Маюми. Любовта ми към Маюми бе изстинала, но не бе умряла. Сигурен съм, че моята любов би се разпалила отново, ако през това време я бях видял или ако бях получил най-малката вест от нея. Дори да научех, че ме е забравила и е дарила другиму сърцето си, уверен съм, че младежката ми обич щеше да възкръсне с буйна сила. Това показва, че в дъното на сърцето си аз все още таях любов към Маюми.
Вярно е, че клин клин избива, но въпреки това красивите дъщери на Севера не можеха да изместят от сърцето ми тъмнокожата девойка от Юга.
Докато бях кадет, не я видях нито веднъж и нищо не чух за нея. Цели пет години сестра ми и аз бяхме прокудени от дома. Понякога ни посещаваха мама и татко, които всяка година отиваха в модните курорти на Севера — Саратога, Нюпорт и баните в Болстън. През ваканцията и ние се присъединявахме към тях. Въпреки че копнеех да прекарам едно лято у дома, а струва ми се, Вирджиния също, нашите родители не изпълниха желанията ни. Майка ми беше твърда като стомана, а баща ми — като камък!
Подозирах причината за техния строг отказ. Гордите ни родители се страхуваха от неравен брак. Те не бяха забравили сцената на острова.
С Рингоулдовци се срещахме по курортите. Аренс все още ухажваше упорито Вирджиния. Той бе станал модно конте и с широка ръка пилееше пари — не искаше да остане назад от бившите шивачи и дребни посредници, които образуваха „върхушката“ на Ню Йорк. Както и преди, аз не го обичах, макар майка ми все още да го подкрепяше.
Не мога да кажа как се отнасяше Вирджиния към него. Сестра ми бе пораснала, бе станала изтънчена светска красавица. Тя бе научила как да се държи и вече умееше да прикрива чувствата си — едно от необходимите качества в днешно време. Понякога тя беше много весела, но нейната радост ми изглеждаше малко изкуствена. Често нейното оживление прекъсваше внезапно. Понякога тя беше умислена, а често студена и надменна. Струваше ми се, че ставайки изящна дама, тя бе загубила нещо, което за мене бе много по-ценно — бе загубила благото си сърце. Но може би бях несправедлив към нея.
Искаше ми се да я попитам за много неща, но взаимното ни доверие от нашето детство си беше отишло, деликатността не ми позволяваше да се бъркам в чувствата на нейното сърце. Никога не говорехме за миналото — за нашето щастливо минало, за нашите волни разходки из горите и по езерото, за щастливите часове под палмовите сенки на острова.
Често се питах дали и тя има за какво да си спомня, дали нейните спомени приличат на моите. Не можех да си отговоря на тези въпроси.
Макар и да се съмнявах, бях се проявил като невнимателен наблюдател и нехаен опекун.
Сигурно моите предположения са били основателни, иначе защо не говореше за неща, които доставяха удоволствие и на двама ни? Дали бе заключила езика си, защото знаеше, че сме грешали, нещо, което ясно разбрахме едва когато родителите ни проявиха неодобрение? Или движейки се в светските среди, тя с презрение си спомняше за своите скромни приятели от детинство?
Питах се дали въобще е изпитвала любов и дали все още я таи в гърдите си. Може би аз никога нямаше да узная отговора на тези въпроси. Бе отлетяло времето, когато си споделяхме такива тайни.
„Не е вероятно — мислех си аз. — И да е изпитвала някога нежни чувства към младия индианец, те сега са забравени, заличени от сърцето й, а може би и от паметта й. Не е възможно чувствата й да продължават да живеят и сега, когато се движи сред свита от парфюмирани кавалери, които ежечасно изливат в ушите й безброй ласкателства. По-малко вероятно е тя да помни по-дълго от мене. А нима аз не забравих?“
Странно бе, че ние бяхме четирима, а аз познавах само чувствата на своето сърце. Не бях забелязал дали някога младият Пауел и сестра ми си бяха разменяли погледи на възхищение. Това бяха само предположения, съмнения, опасения. Още по-странно е, че не знаех какво изпитва другото сърце — сърцето, което ме интересуваше повече от всичко. Вярно е, въобразявах си, че то е благосклонно към мене. Аз таях сладостни мечти, като се доверявах на погледи, жестове, незначителни постъпки, но не и на думи и затова често ме измъчваха съмнения. Може би в края на краищата Маюми никога не ме е обичала! Много пъти сърцето ми страдаше от такива размишления. Бях започнал да понасям тази мисъл по-леко, но колкото и да е чудно, именно тя събуждаше спомени за Маюми. А когато спомените изплуваха в съзнанието ми, те отново раздухваха моята мъчителна любов.
Чувството за наранена гордост! Твоята сила не е по-малка от силата на страстта, ти причиняваш мъки, подобни на страданията, причинени от любовта, под твое влияние светлината на канделабрите потъмнява, хубавите девойки, които се въртят във вихъра на танца пред очите ни, губят блясъка на своята красота. Мислите ми се връщат към Страната на цветята, към езерото, към острова, към Маюми.
Изминаха пет години и аз завърших академията. Успешно преминах последните изпитания. Високата бележка, която възнагради усилията ми, ми даваше възможност да избирам в какъв род оръжие да постъпя на служба. Имах слабост към пехотата. А можех да заема висока длъжност в артилерията, кавалерията или инженерните войски. Избрах пехотата. Вестниците съобщиха, че съм произведен в чин лейтенант и че съм назначен в един стрелкови полк. Преди това ми дадоха отпуск да посетя родния си дом.
По същото време сестра ми завърши девическото училище с добър успех. Отпътувахме заедно.
Но ние нямахме вече баща, който да ни посрещне. Овдовялата ни майка тъжно ни приветства с добре дошли.
ГЛАВА XVIII
СЕМИНОЛИТЕ
Когато се върнах във Флорида, облакът на войната бе надвиснал над родната земя. Всички говореха, че тя скоро ще избухне. Моето първо военно изпитание щеше да бъде в защита на родното огнище и моите близки. Бях вече подготвен, за новината. Войната е любима тема за разговор във военните академии. Никъде не разискват така подробно и с такъв интерес изгледите и вероятността за война.
В продължение на десет години Съединените щати бяха живели в мир с целия свят. Желязната ръка на „стария Хикъри“24 всяваше страх сред врага на границите. В продължение на повече от десет години индианците бяха преустановили своите нападения за отмъщение и живееха тихо и спокойно. Но мирното status quo25 свърши. Червенокожите отново се надигнаха, за да предявят правата си, и то тъкмо там, където ги очакваха най- малко. Не по границите на „Далечния запад“, а в сърцето на Страната на цветята. Да, Флорида трябваше да стане театър на военни действия — сцената, на която щеше да се развие новата драма.
Искам да кажа няколко думи за историята на Флорида, тъй като моят разказ почива на исторически факти.
В 1821 год. испанският флаг престана да се развява над укрепленията на Сан Агустин и Сан Марко. Испания отстъпи тези прекрасни провинции — една от нейните последни опорни точки на американския континент. Всъщност испанците притежаваха Флорида само на книга. Дълго преди да се откажат от тези земи, индианците ги бяха принудили да се оттеглят в крепостите си. Техните асиенди бяха разрушени, а конете и добитъкът дивееха по саваните. Бурени завладяха някогашните цветущи плантации. По време на стогодишния период на испанското владичество над страната бяха изникнали доста големи поселища. Разрушените сгради, много по-масивни от сградите на техните саксонски наследници, говореха за някогашната сила и слава на Испания.
Но не бе съдено индианците дълго да задържат страната, която бяха завладели. Друг народ от бели хора, равни на тях по смелост и сила, настъпваше от север. Не бе мъчно да се предскаже, че червенокожите завоеватели на свой ред трябва да отстъпят владенията си.
Те вече се бяха срещали в битки с бледоликите нашественици, предвождали от суровия воин, който сега заемаше президентското кресло. Индианците бяха сразени и изтикани на юг в централната част на полуострова. Там по силата на един договор можеха да живеят в сигурност. Този документ, тържествено подписан и скрепен с тържествена клетва, им даваше право на земята. Семинолите бяха доволни.
Уви, договорите между силен и слаб се нарушават лесно от силния, когато това му е изгодно. В този случай договорът бе безсрамно нарушен.
Бели авантюристи се поселиха по индианската граница. Те започнаха да я преминават и да скитат по индианските земи. Не го правеха случайно. Белите поселници огледаха земята, видяха, че е добра, че на нея може да се отглежда ориз, памук, захарна тръстика, индиго, маслини и портокали; пожелаха да притежават тази земя и решиха, че тя трябва да стане тяхна.
