край езерото и се появи под лунната светлина на около шест крачки от мястото, гдето стоях. Сега можех да я видя ясно. Беше жена, индианка. Но не бе Маюми.
ГЛАВА XXXIII
ХАЙ-ЮА
Видях пред себе си жена на средна възраст — между тридесет и четиридесет години, едра жена, която някога е била красива и с която са постъпили зле. Тя представляваше развалина, беше запазила следи от предишната си прелест, подобно на статуята на гръцка богиня, потрошена от вандалски ръце, дори отломките от която притежават несравнимо изящество.
Тя още не бе загубила чара си. Има хора, които се възхищават от такава зряла хубост — за тях тя би имала необикновена прелест. Времето беше пощадило едрите й закръглени ръце и благородните очертания на нейната гръд. Можех да съдя за това, защото тя бе пред очите ми гола до кръста, обляна в лунна светлина. Само черната коса, която се спускаше в безпорядък по раменете й, я закриваше отчасти. Времето не бе докоснало косите й — сред целия този разкош от гарвановочерни вълни не личеше нито една сребърна нишка.
Времето не бе засегнало и изящните черти на лицето й — овала на челюстта, формата на устните, орловия нос с нежно извити ноздри, високото гладко чело, но очите й… Но защо са такива очите й? Какъв е този неземен блясък, този див, безсмислен поглед? Ах, този поглед! … Боже милостиви! Жената е луда!
Уви! Вярно е — тя бе луда. Нейният поглед би убедил и случайния наблюдател, че разумът й не е на мястото си. Но за мене не бе необходимо да видя израза на очите и — аз знаех историята на нейните нещастия, неправдите, които й бяха нанесени. Не за пръв път виждах тази жена. Не за първи път се изправях лице с лице срещу Хай-Юа62 — лудата кралица на микосоките. Макар да бе красива, нейното присъствие събуди у мене страх, дори ужас, още повече след като забелязах, че огърлицата й представляваше една зелена змия и че коланът около кръста й, който блестеше на лунната светлина, бе тялото на огромна жива и гърчеща се гърмяща змия.
Да, и двете змии бяха живи. По-малката — увита около нейната шия, бе отпуснала глава на гърдите й; по-опасното влечуго бе обгърнало кръста й — прешленестата му опашка висеше отстрани, а главата му, която лудата държеше в ръка, се подаваше между пръстите й. Очите на змията искряха като диаманти.
Главата на Хай-Юа не бе покрита с нищо друго освен с косата, която й бе дала природата, но тези гъсти черни кичури бяха добра зашита срещу слънцето и бурите. Краката й бяха обути в мокасини, скрити под дългата „хуна“, която достигаше до земята. Тази единствена нейна дреха бе закрепяна на кръста й, украсена с мъниста и бродерии, с ярки цветни пера от зелен папагал и дива патица и с различни кожи от диви животни.
Наистина щях да се ужася, ако тази необикновена гледка бе нова за мене. Но бях я виждал и по-рано; зелената змия и кроталът — гърмящата змия, дългите увиснали плитки, дивият блясък на безумните й очи — всички те бяха безобидни и безвредни, поне за мене — бяха ми известни и аз не се страхувах.
— Хай-Юа! — извиках аз, когато тя се приближи към мене.
— Йеела63! — възкликна тя изненадана. — Младият Рандолф, боен вожд сред бледоликите! Не си ли забравил бедната Хай-Юа?
— Не, Юа. Не съм. Какво търсите тук?
— Тебе, малък мико.
— Мене?
— Не, аз вече те намерих.
— А за какво ви трябвам?
— Само за да спася живота ти. Твоя млад живот, хубав мико, твоя прекрасен живот, твоя ценен живот. А! Ценен за нея, бедната горска птичка. Ах, и за мене имаше един ценен живот преди много, много време.
— Мирно! Чита мико!65 — извика тя, като прекъсна песента си и се обърна към гърмящата змия, която при появяването ми бе протегнала глава и показваше признаци на ярост. — Мирно! Велики царю на змиите, той е приятел, макар и облечен в дрехите на неприятелите. Мирно или ще ти смажа главата!
— Йеела! — възкликна отново тя, като че ли й бе дошла нова мисъл. — Губя си времето със стари песни. Няма го. Няма го. Не могат да ми го върнат. Ах, млади мико, за какво дойдох тука? За какво дойдох?
Като изрече тези въпроси, тя издигна ръка към главата си, сякаш да помогне на паметта си.
— О! Спомням си. Халуук.66 Време губя. Може да те убият, млади мико. Може да те убият и тогава… Върви си, върви си, върви си в топеки67! Затвори се, стой сред своите хора и не се отделяй от сините войници, не скитай из гората! Животът ти е в опасност.
Настойчивият тон, с който бе изречено всичко това, ме учуди. Нещо повече започнах да се тревожа малко, тъй като не бях забравил, че някой се бе опитал да ме убие предишния ден. Освен това знаех с положителност, че понякога тази необикновена жена е с ума си. Това беше време на проясняване, през което тя говореше и действаше с разум, а често и с изключителна интелигентност. Може би сега бе един от тези периоди. Може би тя бе узнала за някакъв заговор против мен и бе дошла, както заявяваше да ме предупреди.
Но кои бяха моите врагове? Как е научила за техните намерения?
За да разбера, аз й казах:
— Нямам врагове, Юа. Защо животът ми да е в опасност?
— Казвам ти, мили мико. Така е. Имаш врагове. Йеела. Не ти ли е известно?
— Но аз не съм навредил на нито един червенокож през живота си.
— Червенокож! Червенокож ли каза? Кори68, мили Рандолф, няма червенокож в цялата земя на семинолите, който би те докоснал и с пръст дори. Ох, ако някой стори това, какво ще каже Изгряващото слънце? Той ще го порази, както горският пожар поразява дърветата. Не се страхувай от червенокожите! Цветът на кожата на твоите врагове не е червен.
— Значи не са червенокожи? Какви са тогава?
— Някои бели, някои жълти…
— Глупости, Юа, никога не съм давал основание на бял човек да ми стане враг.
— Чепони69, ти си като млад елен, чиято майка не му е казала, че в гората скитат кръвожадни зверове. Има зли хора, които са врагове без причина. Има хора, които искат да отнемат живота ти, макар и да не си им сторил зло.
— Но кои са те? Какви са подбудите им?
— Не питай, чепони, няма време. Достатъчно е да ти кажа само, че вие притежавате богата плантация, гдето черните правят синята боя. Ти имаш хубава сестра — много хубава. Не е ли тя като лъч от луната? И аз някога бях хубава. Така ми казваше той… О, не е добре да си така хубав. Хо, хо, хо.
Защо се доверих на бледоликия любим?
Хо, хо, хо!
Защо го срещнах…
— Халуук — възкликна тя отново, като спря да пее. — Не съм с ума си, но помня. Върви си, бягай!
