окаже дори и най-малката съпротива, тогава враждебните чувства пламват, справедливостта и милостта се забравят и остава само отмъщението. Тази общовалидна истина важи за всеки, който притежава роби.
Понякога се срещат и по-лоши отношения. В Южните щати има бели, които малко ценят живота на черния — за тях неговата стойност е пазарната му цена. Пример за това е една случка от живота на младия Рингоулд, разказана ми предишния ден от моя „оръженосец“ Черният Джейк.
Аренс Рингоулд и няколко други младежи със същия разпуснат нрав били на лов в гората. Хрътките се отдалечили толкова, че вече не се чували и никой не можел да определи в коя посока са отишли. Било безполезно да продължат ездата и групата се спряла. Всички скочили от седлата и вързали конете за близките дървета.
Дълго лаят на кучетата не се чувал и на ловците им доскучало. Как да убият времето?
По една случайност наблизо сечало дървета едно негърче. Те познавали добре момчето. То било роб в една съседна плантация.
— Хайде да си направим шега с чернокожото — предложил един.
— Как?
— Да го обесим на шега.
Предложението предизвикало общ смях.
— Шегата настрана — казал първият. — Мене наистина ми се ще да опитам колко може да виси един негър, без да умре.
— И на мене също — присъединил се вторият.
— И на мене — прибавил третият.
Идеята им се понравила. Опитът обещавал да бъде забавен.
— Е добре тогава. Да опитаме. Така най-добре ще се уверим.
И опитали. Аз разказвам една истинска случка. Хванали нещастното момче, сложили примка на шията му и го вързали да виси на един клон.
Точно тогава край тях префучал елен, гонен от хрътките. Ловците се втурнали към конете си и в суматохата забравили да освободят жертвата на своята жестока шега. Всеки оставил другите да свършат това и го забравили!
Когато свършил ловът и се върнали на мястото, негърчето все още висяло на клона — то било мъртво!
Образувало се дело — истинска пародия на правосъдието. И съдията, и съдебните заседатели били роднини на престъпниците: осъдили ги да заплатят за негърчето. Собственикът на роба останал доволен от цената. Справедливостта „възтържествувала“. Джейк чул стотици бели християни, които знаели, че историята е вярна и се смеели от сърце, сякаш било истинска шега. Аренс Рингоулд обичал често да я разправя с всички подробности именно като шега.
Вие, от другата страна на Атлантическия океан, вдигате ужасени ръце и викате: „Чудовищно!“ Въобразявате си, че нямате роби и че не вършите такива зверства. Вие жестоко се лъжете! Аз разказах един необикновен случай, разправих ви за една отделна жертва. Но твоите жертви, о земя на приютите за бедни и на затворите, са безбройни!59
Християнино, ти се усмихваш! Ти се гордееш със своето състрадание, но ти сам създаваш нищетата, към която е насочено. С леко сърце ти поддържаш системата, която поражда всички тези страдания. Ти успокояваш духа си като приписваш престъпленията и бедността „на естествени причини“, но знай, че природата не може да бъде обвинявана безнаказано. Напразно се стараеш да избегнеш личната отговорност. За всеки вопъл и за всяка болка ти ще отговаряш.
Разговорът за избягалите роби, естествено, ме накара да си спомня за другото, още по-тайнствено приключение, което бях преживял предишния ден. Бях намекнал за него и затова ме накараха да го разправя с всички подробности. Разказах им случката. Разбира се, с насмешка отхвърлих мисълта, че човекът, който стреля по мене, можеше да бъде Жълтия Джейк. Мнозина от присъстващите знаеха историята на мулата и обстоятелствата, при които той загина.
Но защо, когато споменах името му и разказах за тържествените уверения на черния ми коняр, защо тогава Аренс Рингоулд, трепна, побледня и прошепна нещо на ухото на баща си?
ГЛАВА XXXI
ВОЖДОВЕТЕ-ИЗМЕННИЦИ
Скоро след това станах от масата и излязох в двора на укреплението.
Слънцето бе залязло. Имаше нареждане никой да не напуска форта. Реших, че заповедта се отнася само до обикновените войници и излязох вън от ограденото място. Сърцето ми ме теглеше навън. В лагера на индианците бяха жените на вождовете и бойците, техните сестри и деца. Не беше ли и тя там?
Вярвах, че е там, макар очите ми да я бяха търсили напразно целия ден. Бях сигурен, че тя не се намираше сред хората, които се тълпяха около съвета — защото нито едно лице не беше избягнало погледа ми.
Реших да я потърся в лагера на семинолите, да отида сред палатките на микосоките. Там по всяка вероятност щях да намеря Пауел; може би щях да срещна и Маюми.
Не бе опасно да вляза в индианския лагер — даже и най-враждебно настроените вождове още се намираха в приятелски отношения с нас. Без съмнение Пауел ми бе още приятел. Той щеше да ме защити от опасност и обиди.
Копнеех да сграбча ръката на младия боец. Това само по себе си бе достатъчно да ме накара да пожелая да го видя. Копнеех да възстановя приятелското доверие, което ни свързваше в миналото, искаше ми се да поговорим за приятните часове, да си спомним изживените мигове на тиха радост. Вярвах, че суровите задължения на вожда и пълководеца не са направили безчувствено сърцето, което по-рано бе така благо и топло. Без съмнение моят стар приятел бе огорчен от несправедливостта на белите, без съмнение щях да го намеря озлобен срещу нашата раса. Той имаше основание за това и все пак не се страхувах, че може да ме включи в своята обща омраза към белите.
Независимо от това, как щеше да ме посрещне, бях решил да го потърся и отново да му протегна приятелска ръка.
Готвех се да се отправя към индианския лагер, когато главнокомандващият ме повика в квартирата си. Изпълних нареждането с неудоволствие.
Там заварих пълномощника заедно с по-висшите офицери, Рингоулдовци и някои други видни граждани.
Когато влязох, ми стана ясно, че те бяха събрани на съвещание и че току-що бяха приключили разискванията по някакъв план на действие.
— Планът е отличен — отбеляза генерал Клинч, като се обърна към другите. — Но как ще се срещнем с Оматла и Черната кал?60 Ако го повикаме, това ще събуди подозрения. Те не могат да влязат във форта, без да ги видят.
— Генерал Клинч — каза старият Рингоулд, най-хитрият дипломат сред присъстващите, — ако вие и генерал Томпсън срещнете приятелски настроените вождове отвън?…
— Точно така — прекъсна го пълномощникът. — И аз мислех същото. Изпратих човек при Оматла да разбере дали може да ни определи тайна среща. Най-добре ще бъде да се видим навън. А ето и пратеникът се връща, чувам стъпките му.
В този миг в стаята влезе човек, в чието лице познах един от преводачите на съвета. Той каза нещо шепнешком на пълномощника и се оттегли.
— Всичко е в ред, джентълмени — се провикна пълномощникът, когато пратеникът излезе. — Ще се срещнем с Оматла след по-малко от час. И Черната кал ще бъде там. За срещата са определили местността, наречена „Вирът“. Намира се на север от форта. Можем да стигнем там, без да минаваме през лагера и няма да рискуваме, че ще ни видят. Да тръгваме ли, генерале?
— Готов съм — отговори Клинч, взе пелерината си и я метна на раменете си. — Но, генерал Томпсън — каза той, като се обърна към пълномощника. — Какво ще кажете за преводачите си. Може ли човек да им довери такава важна тайна?
Пълномощникът като че ли се поколеба.
— Може би е непредпазливо — отговори той най-после сякаш на себе си.
