дипломат, — може би по-враждебно настроените от тях няма да останат утре на съвета. А на вас не ви трябват подписите на всички, нали?
— Добре! — съгласи се пълномощникът, който възприе предложението им. — Добре! Така да бъде!
След това кратко обещание той отново се обърна към съвета на вождовете.
— Братя — каза той спокойно, както бе започнал в началото на срещата, — право казва смелият вожд Холата — ние всички сме братя. Защо тогава да се разделяме разгневени. Великият ви баща ще се нажали, като се научи как сме се разотишли. Не желая да взимате прибързани решения по този важен въпрос. Върнете се в палатките си, съветвайте се, разисквайте въпросите спокойно и справедливо помежду си и нека утре се срещнем отново. Загубата на един ден не означава нищо за никого от нас. Утре ще има време да съобщим решенията си. Дотогава ще бъдем приятели и братя.
На тази тържествена реч отговориха неколцина от вождовете. Те казаха, че това били „добри думи“ и че са съгласни с тях. После всички станаха и почнаха да се разотиват.
Забелязах, че в отговорите на индианците има известно объркване. Вождовете не бяха единодушни. Онези, които приеха предложението, бяха предимно от партията на Оматла. Неколцина от патриотите високо заявиха, когато си отиваха, че нямат намерение да се връщат отново.
ГЛАВА XXX
РАЗГОВОР ОКОЛО МАСАТА
Около масата в офицерския стол научих много неща. Хората говорят свободно, когато се лее вино, а под влияние на шампанското и най-мъдрите стават бъбриви.
Пълномощникът не скри нито своите намерения, нито мнението на президента, но всъщност мнозина вече се бяха досетили какви са те.
Настроението му бе малко нещо помрачено от начина, по който бе преминал и свършил денят и от мисълта, че ще пострада неговата слава на дипломат, слава, към която ревностно се стремят всички служители на правителството на Съединените щати. Освен това Оцеола, пък и други вождове се бяха държали презрително към него; спокойните и въздържани индианци презират избухливите. А той беше проявил точно тази своя слабост и бе се изложил на техния присмех. Чувствуваше се сразен, унизен, бе изпълнен с ненавист към всички червенокожи. Хвалеше се, че на другия ден ще ги накара да почувстват силата на неговия гняв, че ще им даде да разберат, че е не само избухлив, но също твърд и смел.
Всичко това каза с тон на самохвалко, когато виното повиши настроението му. Той стана весел и безразсъден.
Що се отнася до военните, тях малко ги бе грижа за правната страна на въпроса и не взеха участие в разискването. Те се интересуваха само дали ще има война, или не. Главно този въпрос занимаваше хората на оръжието. Чух мнозина да хвалят превъзходството на нашата войска и да подценяват силата и смелостта на бъдещия противник. Но малцина стари ветерани от войните с индианците, които присъстваха в стола, бяха на друго мнение.
Разбира се, около масата говореха и за Оцеола. Мненията за младия вожд бяха толкова различни, колкото се различава добродетелта от порока. За някои той бе „благороден дивак“, но с изненада установих, че мнозинството не е съгласно с това мнение. Повечето наричаха Оцеола „дивак, който пиянства“, „крадец на добитък“, „мошеник“.
Дразнех се все повече и повече. Не можех да понасям тези обвинения. Забелязах, че повечето от хората, които ги отправяха, бяха сравнително отскоро в тази част на страната и следователно знаеха твърде малко за миналия живот на човека, когото така лекомислено петняха.
Рингоулдовци, разбира се, се присъединиха към клеветниците, въпреки че те добре познаваха Оцеола. Но аз знаех техните подбуди.
Чувствувах се задължен да се намеся в разговора с няколко думи в негова защита по две причини: първо, той не присъстваше; второ, бе спасил живота ми. Не можах да се сдържа, макар че присъстваха високопоставени личности.
— Джентълмени — казах толкова високо, че да мога да привлека вниманието на тези, които говореха, — може ли някой от вас да докаже обвиненията си срещу Оцеола?
Моите думи бяха последвани от неловко мълчание. Никой не можеше да докаже, че Оцеола е пияница, крадец на добитък или мошеник.
— Аха! — чу се най-накрая острият, писклив глас на Аренс Рингоулд. — Значи вие, лейтенант Рандолф, го защитавате?
— Да! Докато не чуя по-убедителни доводи, а не само празни твърдения, че не е достоен за защита, аз ще го защитавам.
— О! Това е лесно — извика един от офицерите. — Всички знаят какво представлява този индианец! Той от години се занимава с кражба на добитък.
— Тук грешите — отговорих на този самоуверен клеветник. — Аз не знам такова нещо, а вие сър, сигурен ли сте в това, което казвате?
— Трябва да призная, че лично аз не съм установил това — каза обвинителят, смутен от неочаквания ми въпрос.
— Тъй като става дума за кражби на добитък, джентълмени, мога да ви осведомя, че вчера попаднах на интересен случай, свързан с този въпрос. Ако ми позволите, ще ви го разкажа.
— О! Разбира се. Да го чуем!
Бях непознат за повечето от присъстващите, затова ме изслушаха с учтиво търпение. Разказах случката с добитъка на адвоката Граб, без да споменавам имена. Разказът ми възбуди интерес. Той направи впечатление на главнокомандващия. В същото време пълномощникът изглежда се ядоса, че бях отворил уста да говоря. Но най-силно въздействие разказът ми оказа на Рингоулдовци — и на бащата, и на сина. И двамата побледняха и се смутиха. Може би никой друг освен мен не забеляза това, но аз останах дълбоко убеден, че и двамата знаят повече по въпроса, отколкото аз самият.
После разговорът мина на въпроса за „негрите-бегълци“, за броя на негрите, които се намират сред племената и за това, каква помощ те могат да окажат на индианците в случай на въоръжено стълкновение. Това беше сериозен въпрос. Бе добре известно, че голям брой негри и мулати се намират в резервата. Някои бяха земеделци, други скотовъдци, а трети скитаха из саваната и горите с пушки в ръка — те бяха възприели волния начин на живот на ловците-индианци. Бяха изказани различни мнения. Едни смятаха, че броят на негрите бегълци възлиза па петстотин, а други — че не са по-малко от хиляда.
Те всички до един щяха да бъдат против нас. По този въпрос нямаше разногласие. Някои твърдяха, че негрите нямало да се бият добре. Други смятаха, че ще се сражават смело. Мисля, че вторите имаха право. Всички бяха съгласни, че това много ще помогне на врага и ще ни създаде неприятности, а някои дори твърдяха, че трябвало да се страхуваме повече от „черните“, отколкото от „червените бегълци“. Зад този израз се криеше игра на думи.58
Нямаше съмнение, че в предстоящата борба негрите ще грабнат оръжие и че ще действат решително срещу нас. Те познаваха отблизо белите и това щеше да им помогне. Освен това негърът не е страхливец. Той често е показвал смелостта си. Изправете негъра пред жив враг — пред човек от плът, кости и кръв, въоръжен с пушка и щик, и той няма да трепне. Не е така, ако неприятелят е нереален и принадлежи към света на Обея. Силно е наистина суеверието в душата на непросветеното чедо на Африка. То живее в един свят на духове, таласъми и привидения и страхът му от тези свръхестествени създания граничи с истински ужас.
През време на разговора за чернокожите не можах да не забележа силната омраза, която изпълваше участниците, особено плантаторите в цивилни дрехи. Някои се възмущаваха и достигаха до груба ярост, като се заканваха да подложат на какви ли не изтезания всички бегълци, които щели да заловят. Те злорадстваха при мисълта, че ще си възвърнат бегълците и от мисълта, че скоро ще си отмъстят жестоко. Говореха за бесене, разстрелване, изгаряне и най-различни мъчения, характерни за тази южна земя. Те се готвеха да подложат нещастните бегълци, които щяха да попаднат в ръцете им, на нечувани мъчения.
Вие, които живеете далеч от този свят на разгорещени страсти, трудно можете да разберете отношението между кастите и хората с различен цвят на кожата. При обикновени обстоятелства не съществуват враждебни чувства между белите и чернокожите. Напротив, белият е доста добре настроен към цветния си „брат“, но само дотогава, докато чернокожият не се опълчи срещу волята му. Щом робът
