красноречивите оратори сред семинолите. Бе „министър-председател“ на Онопа и ако пренесем сравнението в древни времена можем да кажем, че той бе Одисей51 на своя народ. Хойтл-Мати бе висок, слаб човек, с тъмна кожа, остри черти и малко зловещ вид. Той не беше семинол, а както сам заявяваше — потомък на древните племена, населявали Флорида още в дните на испанското нашествие. Може би произхождаше от ямасите — черната му кожа подкрепяше това предположение.

За неговите ораторски способности можем да съдим от речта му: „С договора от Моултри ние се задължихме да живеем в мир на земята, определена за наша собственост. Тогава погребахме всички спорни въпроси. Увериха ни, че ние ще умрем от естествена смърт, а не от насилия, причинени от бял човек. Не светкавица ще порази дървото, а мразът на старостта ще пресуши соковете му, листата ще изсъхнат и ще окапят, ще се изпокършат клоните и едва тогава стеблото ще загине и умре. Делегацията, която според условията на разговорите в Оклауаха бе изпратена от името на нашата нация, бе упълномощена само да проучи страната, в която ни предлагаха да се преместим, и да докладва на народа. Ние отидохме според съглашението и огледахме земята. Без съмнение тя е хубава. Нейните плодове са уханни, вкусни и хранителни, но тя е обградена от лоши и враждебни съседи, а плодовете на лошото съседство са кръвта, която обезплодява земята, и огънят, който пресушава потоците. Някои от конете които водехме с нас, бяха откраднати от поуки52 и ездачите трябваше да носят багажа си на гръб. Искате да ни изпратите сред лоши индианци, с които никога не ще живеем в мир.

Нищо не казахме когато видяхме земята. Но представителите на Съединените щати ни накараха да подпишем документ, което вие казвате, означавало че сме съгласни да се преместим. Ние смятаме, че не сме направили нищо подобно. Заявихме само, че харесваме земята и че когато се върнем, народът ще реши. Дотук стигаха нашите пълномощия.

Вашата реч е добра, но моят народ не може да каже, че е съгласен да си отиде. Хората са на различно мнение. Трябва да им се даде време да помислят. Сега не могат да се съгласят. Сега те не са готови да отидат. Ако устните им казват «да», сърцата им крещят «не» и ги наричат лъжци. На нас не ни е нужна чужда земя. Защо ни е тя? Ние обичаме земята си и сме щастливи тук. Ще разбием сърцата си, ако изведнъж ги откъснем от родните домове, с които те са свързани. Не можем да се съгласим да отидем. Ние няма да отидем.“

След това говори един от вождовете, които бяха за преселването. Това бе Оматла, един от най- влиятелните в племето. Подозираха го, че е „в съюз“ с официалния представител. Речта му имаше миротворен характер. Той препоръчваше на червенокожите си събратя да не създават трудности, а да постъпят като честни хора и да се съобразяват с договора от Оклауаха.

Явно бе, че вождът се въздържа. Той се страхуваше да покаже открито, че подкрепя плановете на пълномощника, страхуваше се от отмъщението на бойците-патриоти. Те го изгледаха намръщено, когато стана да говори. Арпиуки, Кое Хаджо и други често го прекъсваха.

В този дух, но по-смело говори и Луста Хаджо (Черната глина). Той добави много малко. Но неговата самоувереност възстанови самочувствието на предателите и доброто настроение на пълномощника, който бе започнал да показва признаци на раздразнение и нетърпение.

След това от противната партия стана да говори Холата Мико, тих благороден индианец, един от най- почитаните сред вождовете. Здравето му беше лошо, което личеше от вида му. Затова речта му бе по- миролюбива, отколкото можеше да се очаква. А бе добре известно, че той е един от твърдите противници на преселването.

„Дойдохме днес, за да поговорим с вас. Ние всички сме сътворени от великия баща и всички сме негови деца. Ние всички сме деца от една и съща майка, откърмени сме от една и съща гръд, затова сме братя и като братя не трябва да се караме и да се горещим един против друг. Ако кръвта на някой от нас бъде пролята от удара на друг, то земята ще бъде осквернена и ще призове високо за отмъщение, където и да е станало това. Тя ще разсърди Великия дух и той ще ни изпрати гръмотевици. Не съм здрав. Нека говорят другите, които са по-силни, нека те кажат какво мислят.“

Един след друг неколцина вождове станаха и изказаха мнението си. Онези, които бяха за преместването, говореха в духа на Оматла и Черната глина. Това бяха Охала (Големият воин), братята Итоласе и Чарлз Оматла и неколцина други по-незначителни вождове.

Против тях говореха патриотите Акола, Яха Паджо (Лудият вълк), Еча Мата (Водната змия), Пошала (Джуджето) и негърът Абрам. Абрам бе един от старите бегълци от Пенсакола — сега вожд на негрите, които живееха с племето микосоки53 и един от съветниците на Онопа, над когото имаше голямо влияние. Той говореше английски свободно. На настоящия съвет, също както по-рано в Оклауаха, той бе главният преводач на индианците. Абрам бе чистокръвен негър с дебели устни, изпъкнали скули и с всички други физически особености на неговата раса. Той бе смел, хладнокръвен и мъдър. И макар да бе от чужда раса, той остана докрай верен на народа, който го беше удостоил с доверието си. Речта му бе кратка и умерена, но въпреки това от нея лъхаше твърда решителност да се съпротивява на волята на пълномощника.

„Кралят“ не бе още говорил. Пълномощникът сега се обърна към него. Онопа бе едър, набит мъж, обикновен на вид, но не без осанка на достойнство. Той не бе много умен, нито голям оратор. Макар и да бе главният „мико“ на нацията, влиянието му над воините бе по-малко от това на неколцина по-незначителни вождове. Затова в никакъв случай не можеше да се гледа на неговото мнение като на задължително за другите. Но тъй като беше номинално „мико-мико“ или вожд над вождовете, а в действителност глава на най-голямото племе — микосоките, неговият глас щеше по всяка вероятност да наклони везните на една или друга страна. Ако се обявеше за преселване, патриотите може би щяха да се отчаят.

Настъпи мъртва тишина. Очите на цялото събрание, и на червенокожи, и на бели, се обърнаха към „краля“. Малцина бяха посветени в тайната на неговите намерения. Повечето от присъстващите не бяха сигурни какво ще реши и затова очакваха думите му с тревога.

В този критичен миг хората зад индианския крал се раздвижиха. Те правеха път на някого, който минаваше през редиците им. Явно бе някой знатен човек, тъй като тълпата се отдръпваше почтително, за да му стори път.

След малко той излезе напред — бе млад воин с благороден вид и богато украсени дрехи. Той носеше отличията на вожд. Но те не бяха необходими — във вида и държанието му имаше нещо, което веднага показваше, че е вожд.

Дрехите му бяха богати, без да бъдат лекомислено нагиздени или пъстри. Туниката му — опасана с ярък колан от раковини — падаше изящно. Стегнатите гамаши от аленочервено платно подчертаваха неговата гъвкава походка. Фигурата му бе олицетворение на сила — набита, мускулеста и добре сложена. Около главата му бе завита кърпа с ярки краски. Над челото му се издигаха три черни щраусови пера, които се извиваха назад и с върховете си почти докосваха раменете му. На шията му висяха няколко украшения. Но едно от украшенията биеше най-много на очи. Това бе кръгла златна плочка, на която бяха изобразени лъчи, излизащи от общ център. То представляваше изгряващото слънце.

Лицето му бе обагрено с оранжевочервена боя. Въпреки това неговите благородни черти личаха добре: правилно оформена уста и брада; стиснати тънки устни; челюст, която показва твърдост; слабо орлов нос; високо голямо чело; очи, които също като очите на орела бяха толкова силни, та можеха и в слънцето да се взират.

Като че ли електрически ток премина през присъстващите при появата на този забележителен човек. Всички изпитаха чувства, подобни на чувството на публиката в театъра, когато на сцената излезе голям трагик, когото са очаквали.

Че той е истинският герой на момента, разбрах не от държанието на младия вожд, което бе скромно, а от реакцията на другите. „Действащите лица“, които бяха изиграли своите роли, явно принадлежаха към второстепенните герои. Този бе човекът, когото всички очакваха. Хората се раздвижиха. Понесе се шепот. През тълпата премина вълна на възбуждение, а после едновременно, като че от едно гърло, прозвуча името „Оцеола“!

ГЛАВА XXVIII

ИЗГРЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ

Да, това бе Оцеола54 — Изгряващото слънце, чиято слава бе

Вы читаете Оцеола
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату