по-многобройни от тях.
Щяха да ми се смеят, ако гласно изразях мислите си. Те противоречаха на целия предишен опит, противоречаха на хилядите легенди на белите самохвалци от границата. Вярно е, че досега индианците винаги са отстъпвали, но дали защото белият противник е по-силен и по-смел? Не, неравенството се дължеше, на неравенството в броя и по-често на превъзходство на оръжието. Това бе тайната на нашето превъзходство. Може ли мъж да се брани с лък и копия от смъртоносните куршуми на пушката? Но сега нямаше неравенство. Червенокожите бойци носеха огнестрелни оръжия, с които си служеха не по-зле от нас.
Индианците се разположиха в полукръг пред форта. Вождовете се бяха наредили най-отпред. Те насядаха на тревата. Зад тях стояха младшите вождове и изтъкнатите бойци, а още по-нататък редици от обикновени войници от племената. Дори жените и момчетата се приближиха. Те се скриха най-отзад и мълчаливо, но с голям интерес следяха движенията на мъжете.
Те бяха сериозни и безмълвни, нещо необичайно за тях. Това не е в характера им. Обикновено семинолите се смеят и говорят шумно като клоуните от цирка. Даже и веселите негри не могат да се сравняват с тях.
Но сега всички — вождове, мъже и жени, дори и децата, които току-що бяха оставили игрите си — всички имаха тържествен вид.
Нищо чудно. Това не бе обикновено събрание свикано да разгледа някакви незначителни въпроси, а съвет, който трябваше да разреши един жизнен за тях въпрос, съвет, след който можеше завинаги да се разделят от родната земя. Нищо чудно, че не бяха весели както обикновено.
Би било неточно да се каже, че всички изглеждаха загрижени. Сред вождовете в полукръга, имаше хора, които не бяха против преселването. Това бяха хората, които по някакви лични съображения желаеха да се преселят — хора подкупени, подмамени — изменници на своето племе и на своята нация.
Те не бяха нито слаби, нито малко на брой. Някои от най-силните вождове бяха дали съгласие да продадат правата на народа. Другите подозираха или знаеха за измяната им и това бе главната причина за тяхната загриженост. Ако нямаше разделение между тях, партията на патриотите можеше лесно да победи, но те се страхуваха от отстъпничеството на изменниците.
Военната музика засвири. Войската с марш излезе навън през портата. Навлякох униформата си, бързо излязох и заех мястото си сред щабните офицери. След няколко минути стояхме лице срещу лице със събраните вождове.
Войниците бяха строени в редици. Генералът застана при знамената. До него стоеше правителственият пълномощник. Зад тях образуваха група офицерите от щаба с чиновниците, преводачите и някои цивилни — Рингоулдовци и други, на които от любезност бяха позволили да участвуват в съвета.
Офицерите и вождовете се ръкуваха. Лулата на мира обиколи всички и най-после съветът започна.
ГЛАВА XXVII
СЪВЕТЪТ
Пръв произнесе реч правителственият пълномощник. Неговата реч беше твърде дълга, за да ви я предам в подробности. Главното в нея бе призивът към индианците мирно да спазват условията на договора от Оклауаха, да отстъпят земите си във Флорида, да се преместят на запад в определена за тях страна край бялата река Арканзас. Накратко, да приемат всички условия, които правителството го бе упълномощило да предложи. Той се постара да обърне внимание на предимствата, които щели да последват преселването. Нарисува новия им дом като истински рай — прерии, пълни с дивеч, антилопи и бизони, реки, гъмжащи от риба, кристални извори и безоблачно небе. Ако имаше доверчиви хора сред семинолите, те можеха да сметнат, че благословените ловни полета които според техните религиозни представи се намират на небето, съществуват в действителност на земята.
След това той изтъкна какви ще бъдат последствията, ако индианците не се съгласят. Белите хора, ще се населят нагъсто по техните граници. Лоши бели хора ще навлязат в земите им. Ще последват борби и кръвопролития. Червените ще бъдат съдени в съдилищата на белите, където според законите техните клетви нямат сила и те ще станат жертва на несправедливост.
Такива бяха в действителност съображенията на господин правителствения пълномощник Уили Томпсън47, изречени на съвета във форт Кинг през април 1835 година. Ще предам собствените му думи. Те заслужават да бъдат отбелязани като пример за „справедливо и честно“ отношение на белите към червенокожите. Ето какво между другото каза той:
„Да предположим нещо невъзможно, че на вас ви позволяват да останете тук още няколко години. Какво ще стане тогава? Земята скоро ще бъде размерена, продадена и на нея ще се заселят бели. Земемерите вече са дошли. Законите на нашето правителство ще се разпрострат и над вас. Вашите закони ще се пренебрегват. Вождовете ви ще престанат да бъдат вождове. Лоши бели хора ще предявят срещу вас парични искове, ще използват срещу вас оплаквания за изчезнали негри. Може би ще бъдете обвинявани дори в убийства, за които се налага смъртно наказание. Ще ви призоват в съда на белите хора. Вашите оплаквания и обвинения ще бъдат решавани съгласно закона на белите. Белите ще свидетелстват против вас. Няма да позволят на индианците да дават показания. След няколко години вашето положение тук ще бъде безнадеждно. Ще бъдете доведени до просешка тояга, ще бъдете принудени от глад да молите за коричка хляб човека, който ви е разорил, а той може да ви нарече «индианско куче» и да ви изгони. Заради това великият баща желае да ви премести на запад и да ви спаси от всички тези злини.“
И всички тези лицемерни думи бяха изречени при наличието на предишния договор от Кемп Моултри, който гарантира на семинолите правото да останат във Флорида и чийто трети параграф гласи, както следва:
„Съединените щати вземат под свое покровителство индианците от Флорида, те се задължават да се грижат за тях и да ги закрилят срещу каквото и да е посегателство от когото и да е.“
О tempora, o mores48!
Речта бе смесица от лицемерие и скрита заплаха, която от време на време приемаше умолителен тон, а друг път звучеше високомерно и дръзко. И в двата случая заплахата не беше разумна, защото и в двата случая той прекаляваше.
Сам пълномощникът не изпитваше враждебни чувства към семинолите. Той само се възмущаваше от онези вождове, които бяха се обявили против плановете му, а един от тях той особено мразеше. Вдъхновяваше се от желанието да свърши добре работата, с която го бяха натоварили, от желанието да осъществи стремежите на правителството и нацията и по такъв начин да спечели похвала и слава. Като повечето правителствени чиновници той бе готов да жертва пред този олтар независимостта на своята мисъл и всички морални принципи. Какво значение има самата кауза, щом тя е каузата на краля? Заменете „крал“ с „конгрес“ и ще получите девиза на нашия пълномощник по индианските въпроси.
Макар и повърхностна, речта оказа известно въздействие. Слабите и колебливите се повлияха. Примамливата картина на техния нов дом, противопоставена на ужасното бъдеще, което можеше да ги сполети, повлия на мнозина. Тази пролет семинолите бяха посели твърде малко царевица. В ушите им бяха звучали призивите за война и те пропуснаха да засеят навреме. Нищо нямаше да се роди — нито царевица, нито ориз, нито сладки картофи. Те вече бяха започнали да чувстват последствията от нехайството си. Бяха започнали да събират корените на китайската шипка49 и жълъдите на дъба. А колко по-лошо щеше да бъде положението им през зимата!
Нищо чудно тогава, че индианците проявиха безпокойство. Забелязах че лицата на мнозина изразяваха смущение. Дори вождовете-патриоти изглежда започнаха да се страхуват от резултатите на съвещанието.
Но те не се обезсърчиха. След малко Хойтл-Мати, един от най-големите противници на преселването, се надигна да отговори.
У индианците няма установен ред на старшинство при тези случаи. Племената имат свои признати оратори, на които обикновено позволяват да говорят от името на останалите. На съвещанието присъстваше главният вожд Онопа. Той седеше в средата на кръга с британска корона на главата — реликва от времето на американската революция50. Онопа не беше добър оратор. Той махна с ръка към зет си — Хойтл-Мати, за да покаже, че му дава правото да говори.
Хойтл-Мати се славеше като мъдър съветник и смел воин. Освен това той бе един от най-
