развява перестите си листа с полъха на зефира, сякаш поклаща пренебрежително глава, за да поздрави скромните си другари, които растат под нея.
Дълго време пътувахме в дебела сянка, образувана не само от дърветата, но и от паразитните растения, които ги обвиваха — голямата лоза, отрупана с листа, виещите се пълзящи растения „смилакс“ и бръшлян и сребристите кичури на тиландзията скриваха небето от погледа ни. Пътеката се виеше. Трябваше да заобикаляме паднали трупи. Често пътят ни бе препречван от плетеницата на мискетови лозници, чиито възлести стебла се протягаха от дърво до дърво, подобно на дебелите въжета, които поддържат мачтите на кораб.
Пейзажът бе мрачен, но величествен. Той отговаряше на чувствата ни в момента и ме успокояваше повече от простора, който се открива между боровите дървета.
След като пресякохме пояса от тъмни гори, достигнахме до един от онези необикновени вирове, които вече описах — кръгъл басейн, ограден от хълмчета, и кафявочервени скали — изгаснал воден вулкан. Варварският жаргон на саксонските поселници ги нарича „локви“. Това название е съвсем неподходящо — когато в тях има вода, тя винаги е кристално прозрачна и чиста.
Басейнът, при който стигнахме, бе пълен с бистра вода. Конете бяха жадни, а така също и ние. Бе най- горещият час на деня. Горите пред нас изглеждаха по-редки и по-малко сенчести. Времето и мястото бяха подходящи да поспрем. Слязохме от конете и се приготвихме да починем и да се освежим.
Джейк носеше обемиста еднодневка, чиито издути страни заедно с гърлата на шишетата, които се подаваха от нея, говореха за нежните грижи на хората, които бяхме оставили у дома.
Ездата бе изострила апетита ми, а жегата — жаждата ми. Съдържанието на еднодневката скоро задоволи глада ми. Чаша кларет42, примесен с вода от студения бистър извор, утоли жаждата.
Разбира се, пурата бе естественият завършек на тази закуска на открито. След като запалих пурата, легнах по гръб под балдахина на разперените сенчести клони на магнолията.
Наблюдавах синия дим, който се виеше нагоре сред лъскавите листа и разгонваше малките насекоми от убежищата им.
Мислите ми се успокоиха. Чувствата утихнаха в гърдите ми. Силният аромат на кървавочервените шишарки и големите восъчни цветове оказваха своето упоително въздействие. И аз заспах.
ГЛАВА XXIV
СТРАННОТО ВИДЕНИЕ
Изглежда бях лежал няколко минути така унесен, когато ме събуди шум от гмуркане във водата, сякаш някой бе скочил във вира. Но аз не се стреснах и не се изненадах, затова не се обърнах да видя какво става. Дори не отворих очи.
„Джейк се къпе — си помислих… Чудесна идея, и аз ще се окъпя след малко.“
Но аз се лъжех. Негърът не бе скочил във водата, а се намираше на брега близо до мене, където бе легнал да спи. И той се бе събудил от шума и бе скочил на крака. Чух го т вика:
— Боже, масса Джордж, виж какъв е голям! Уф!
Повдигнах, глава и погледнах към вира. Не Джейк причиняваше шума във водата, а един голям алигатор, който се бе доближил до брега, дето лежахме. Алигаторът се беше отпуснал във водата, като се крепеше на повърхността върху широките си гърди и бе разперил мускулестите си крайници, които имаха ципи между пръстите. Той ни гледаше е явно любопитство. С глава, изправена над повърхността, и опашка, вирната неподвижно нагоре, той представляваше смешна, но същевременно и отвратителна гледка.
— Донеси ми пушката, Джейк! — казах аз шепнешком. — Стъпвай внимателно, за да не го уплашиш!
Джейк се прокрадна, за да вземе пушката. Но влечугото изглежда разбра намеренията ни. Още преди негърът да се добере до оръжието, алигаторът се обърна внезапно във водата и се стрелна в тъмните дълбочини на езерцето. Чаках известно време с пушка в ръка да се появи отново, но той не излезе на повърхността. Вероятно и друг път са стреляли по него или са го нападали. Сега алигаторът виждаше в нас опасни неприятели. Тъй като вирът се намираше близо до пътеката, по която често минават хора, предположението ми беше правдоподобно.
Нито аз, нито Джейк нямаше да обърнем особено внимание, ако тази случка не ни напомняше за друго събитие, което добре помнехме. Всъщност приликата бе забележителна — вирът, скалите, дърветата наоколо — всичко възкресяваше ужасната сцена. Даже влечугото, което току-що бяхме видели, изглеждаше по форма, големина, по грозния си и свиреп вид също като алигатора, за който в плантацията сега се разказваше цяла легенда.
Страшната случка изплува в съзнанието ми с всичките си подробности, сякаш се бе случила предишния ден. Аз си спомнях как земноводното чудовище бе примамено, ужасната среща във вира, гонитбата, залавянето, делото и жестоката присада, бягството, дългото преследване по езерото и внезапния зловещ край. Спомних си всичко това съвсем живо. Струваше ми се дори, че отново чувам предсмъртния вик на жертвата, когато потъваше във водата. Това не бяха приятни спомени нито за другаря ми, нито за мене и ние скоро престанахме да говорим за тях.
Сякаш за да ни развлече, до ушите ни долетя веселото крякане на дива пуйка. Джейк ме помоли да му позволя да се опита да я удари. Нямах нищо против. Той взе пушката и ме остави. Запалих отново хаванската пура, обтегнах се на меката трева и се вгледах в кръгчетата от лилав пушек. Вдишвах дълбоко упоителния аромат на цветята и отново заспах.
Този път сънувах. Сънищата ми бяха сякаш продължение на мислите, които доскоро ме бяха вълнували. Видях още веднъж онзи съдбоносен ден и едно след друго събитията, които се бяха случили.
Сънят ми обаче се различаваше от действителността. Сънувах, че виждам как мулатът изплува на повърхността на водата, как се изкачва на брега на острова и успява да избяга невредим, без нито една драскотина. Сънувах също, че се е върнал да ми отмъсти, че по някакъв начин се намирам в негова власт и че точно в този миг, се готви да ме убие.
В този опасен миг аз отново се събудих. Сега не от плясък на вода, а от близкия остър пукот на пушка.
„Джейк е стрелял по пуйката — помислих аз, — дано е улучил. Няма да е зле да занеса една пуйка във форта. Сигурно ще бъде добре дошла за столовата. Казват, че запасите им не били много изобилни. Джейк е добър стрелец и няма да я изпусне. Ако…“
Внезапно мислите ми бяха прекъснати от втори изстрел. Острата детонация показваше, че и този път е от пушка. „Какво означава това? — попитах се аз, изпълнен с тревога. — Джейк има само една пушка, и то едноцевка. Не е имал време да я зареди отново. Дали първия път не сънувах?“ Но не — сигурен бях, че чух изстрел. Какво друго може да ме е събудило? Изстрелите бяха два. Не можеше да греша.
Скочих изненадан на крака. Обзе ме страх. Страхувах се за безопасността на моя другар. Сигурен бях, че съм чул два гърмежа. Това означаваше, че са стреляли две пушки, че са стреляли двама души. Може би Джейк да е бил единият, но кой е другият? Намирахме се на опасно място. Дали не е някой враг?
Извиках високо негъра по име. Отдъхнах си, като чух гласа му недалече в гората. Но той събуди нови страхове у мене. Това не бе отговор на моя зов, а вик на ужас.
Озадачен и разтревожен, аз сграбчих пистолетите си и се втурнах да го посрещна. Ясно бе, че идва към мене и се намира наблизо, но все още не виждах черното му тяло под тъмните сенки на дърветата. Той продължаваше да вика и сега можех да различа думите му.
ГЛАВА XXV
КОЙ СТРЕЛЯ
— Всемогъщи Боже! Всемогъщи Боже! — викаше той ужасен. — Масса Джордж, ранен ли сте?
— Ранен? Кой може да ме рани?
Ако не бяха двата изстрела, щях да сметна, че е стрелял по посока към мене и е решил, че може да ме е ударил.
— Не сте застрелян! Слава Богу, не сте застрелян, масса Джордж!
— Защо, Джейк? Какво означава всичко това?
В този миг Джейк излезе от гъстата гора. Виждах го съвсем ясно.
