плантацията и то каран от индианци?
— Та и аз това се чудя, масса Джордж.
Имаше нещо необикновено във всичко това. Ние бяхме озадачени. Не бе възможно добитъкът сам да се е отдалечил на такова разстояние. Животните едва ли сами бяха преплували реката. Освен това добитъкът не беше се заблудил. Очевидно, водеха го индианци. Дали те не бяха извършили нападение с грабителска цел? Дали добитъкът не бе откраднат?
Следите говореха за кражба, но за недостатъчно умела кражба. Животните бяха прекарани по пътека, по която често минават хора и по която сигурно щяха да тръгнат да ги търсят. Крадците, ако изобщо бяха крадци, не бяха взели никакви мерки да укрият следите си.
Не можахме да установим дали е кражба, или не. Тази несигурност ни заинтригува толкова много, че решихме да тръгнем по следите и ако е възможно, да установим истината.
В продължение на повече от една миля следите съвпадаха с нашия път. След това внезапно завиваха наляво по пътека, която водеше към горичката край един „хомък“. Бяхме решили да не се отказваме лесно от намеренията си. Знаехме, че стадото е минало преди по-малко от час, може би преди четвърт час. Следите бяха съвсем пресни. Стадото едва ли беше надалеч. Лесно можехме да открием стадото, като преминем в галоп рядката борова гора. С такива мисли ние продължихме по следите на добитъка.
Скоро след като навлязохме в гората, чухме гласове на мъже, които разговарят, а от време на време се долавяше и леко мучене.
Слязохме от конете, вързахме ги за едно дърво и продължихме пеша.
Вървяхме крадешком и мълчахме. Водехме се по гласовете на хората, които продължаваха да разговарят. Без съмнение следите, по които бяхме вървели, бяха от добитъка, който сега мучеше. Но в същото време не по-малко сигурно бе, че гласовете, които чувахме, не бяха гласовете на хората, които са ги водили.
Лесно може да се различи индианската реч от говора на бял човек. Хората, чийто разговор дочухме, бяха бели. Езикът, на който говореха, бе нашият език, украсен с всички възможни ругатни. Моят спътник можа да разпознае още нещо… той позна хората.
— По дяволите! Масса Джордж, това са двамата негодници Спенс и Бил Уилямс!
Предположението на Джейк излезе вярно. Приближихме се. Вечнозелените дървета ни скриваха. Стигнахме края на една просека. Там видяхме стадото говеда, двамата индианци, които ги бяха докарали, и двете знаменити личности, чиито имена споменахме.
Стояхме скрити, като наблюдавахме и слушахме. След малко моят спътник ми прошепна няколко думи, от които разбрах цялата работа.
Индианците, долни отрепки на свой род, получила подарък по шише уиски и няколко незначителни дреболии. С това им заплащаха за нощния труд — за това, че бяха ограбили пасбището на адвоката Граб.
Те бяха свършили уговорената работа и тъкмо предаваха стоката, когато ние пристигнахме на мястото. Работодателите им, които приемаха добитъка, им заплащаха. Сега индианците можеха да се приберат у дома и да се напият, а през това време двамата нехранимайковци щяха да откарат добитъка в някоя отдалечена част на страната, където лесно можеха да го продадат. Не по-малко вероятно бе животните отново да се върнат в плантацията на адвоката Граб, „спасени“ от смелчагите Спенс и Уилямс, които щяха да се похвалят, че са ги изтръгнали от ръцете на банда индиански разбойници. История, подходяща за разказване край огнището на някоя плантация, случай, от който щяха да се заинтересуват полицията и властите.
О, тези диви семинолски крадци! Трябва да се отървем от тях — трябва да ги „изселим“ час по-скоро!
Тъй като по една случайност добитъкът принадлежеше на адвоката Граб, аз реших да не се меся. Можех на друго място да разкажа какво съм видял. Без да се обаждаме, моят другар и аз тихичко се върнахме при конете и потеглихме, потънали в мисли.
Не се съмнявах, че Уилямс и Спенс бяха наели тези индиански пияници. Още по-малко се съмнявах, че адвокатът Граб бе наел Уилямс и Спенс за тази хитра сделка.
Потокът трябва да се размъти от долу на горе — бедните индианци трябва да бъдат докарани до отчаяние.
ГЛАВА XXIII
МИСЛИ ПО ПЪТЯ
В академията, а и на други места ми се подиграваха, че взимам страната на индианците. Неведнъж да ми натяквали за кръвта на старата бедна Покахонтас, от която едва ли са останали следи в жилите ми, след като двеста години е била разреждана с кръв от бели хора. Разправяха ми, че не съм бил патриот, тъй като не присъединих гласа си към просташката врява, каквато вдига всяка нация, когато хули противниците си.
Нациите са като отделните хора. За да им угодиш, трябва да бъдеш лош като тях, да изпитваш същите чувства като тях — или поне да показваш, че ги изпитваш — нещо, което върши същата работа, да се преструваш, че обичаш и мразиш също като тях. Накратко, трябва да се откажеш да мислиш самостоятелно, да викаш заедно с мнозинството „Разпни го!“
Така постъпват хората в нашето общество и ги считат за патриоти.
А онзи, който черпи умозаключенията си от извора на истината и който се стреми да спре безсмисления поток на човешките предразсъдъци, никога няма да получи признание през живота си. Може би ще го оценят, когато умре, но не и преди да е отишъл в гроба. Такива хора не трябва да търсят приживе славата, за която е копнеел покорителят на Перу40 — те няма да я добият. Истинският патриот, който търси признание, трябва да го очаква от следващите поколения, дълго след като костите му изгният в земята.
За щастие има и друга награда. Mens conscia recti41 не е безсмислена фраза! Има хора, които високо я ценят, които намират опора и утеха в нея.
Макар и огорчен от изводите, които бях заставен да направя — изводи не само от последната случка, на която бях свидетел, но и от много други, за които бях чувал, аз се поздравявах за поведението си. Нито с думи, нито с дела аз не бях помогнал на несправедливостите. Нямах причини да се самообвинявам. Съвестта ми бе чиста от всякакви зли чувства към нещастния народ, срещу който скоро щях да се изправя като неприятел.
Не разсъждавах дълго по тези общи въпроси. Скоро ме обзеха по-мъчителни мисли, навеяни от възпоминанията за дружбата и любовта. Мислех за разорената вдовица, за нейните деца, за Маюми. Признавам, че мислех главно за Маюми. Но мисълта за нея обхващаше всичко, което й принадлежи. Всички нейни близки ми бяха скъпи, защото тя ми бе най-скъпото.
Изпитвах състрадание, мъка, дори и една много по-горчива болка от мъката — чувство за рухнали надежди. Не се надявах да я видя отново.
Къде ли бяха сега моите скъпи приятели? Къде ли бяха отишли? У мен се надпреварваха опасения, предположения и страхове. Въображението ми рисуваше мрачни картини. Хората, които бяха извършили това престъпление, бяха способни и на други, дори на най-сериозните престъпления, отбелязани в съдебните архиви. Какво е станало с моите приятели от детинство?
Спътникът ми не можеше да хвърли светлина върху съдбата им след деня, в който бе извършена неправдата. Той предполагаше, „че са се преместили на друго място в индианския резерват, тъй като вече никой нищо не е чул за тях“. Но това бяха само предположения.
Мрачните ми мисли се разведриха малко от промяната на околния пейзаж. Бяхме пътували през борови гори. Около пладне навлязохме в огромен „хомък“, който се простираше наляво и надясно от нас. Пътеката, по която вървяхме минаваше точно през него.
Пейзажът се измени изведнъж, сякаш докоснат с магическа пръчка. Измени се почвата под краката ни, както и листакът над главите ни. Около нас вече нямаше борове. Отвсякъде ни заобикаляха гъстите листа на вечнозелени дървета. Някои от листата бяха широки, лъскави и твърди като кожа, например на магнолията, която тук достига истинската си големина. До нея растеше дъбът, червената черница, бурбонският лавър, желязното дърво, халесия и каликарба. Над всички се издигаше палмата с корона като зелка, която гордо
