майор Фейгън — друг пълномощник, на Декстър……известния крадец на негри, на Флойд, Дъглас, на Робинсън и Милбърн са факти, влезли в историята, те всички свидетелстват за безобразията, извършени над нещастните семиноли. Човек може да изпълни томове с описания на мошеничества, подобни на извършеното от Граб и Рингоулд. В отношенията между белите и червенокожите не бе необходимо да се намесва умел адвокат, за да установи коя страна е онеправдана. Да установи неправдите, които оставаха непоправени и без възмездие. Без никакво съмнение индианците винаги бяха жертвата.
Не е необходимо да добавям, че те се мъчеха да отмъщават за всичко това. Можеше ли да бъде другояче?
Искам да спомена и един забележителен факт от живота на Флорида по това време. Известно бе, че робите, откраднати от индианците, винаги когато можеха, се връщаха при предишните си собственици. За да направят невъзможно връщането им, Декстъровци и Дъгласовци бяха принудени да ги отвеждат на далечни пазари, до далечните брегове на Мисисипи, до Начез или Нови Орлеан.
Има само едно обяснение на това своеобразно социално явление и то е, че робите на семинолите не бяха истински роби. Индианците се отнасяха меко към робите си за разлика от белите робовладелци. Робите всъщност бяха обикновени земеделци в страната на семинолите. Индианските господари бяха доволни, ако им отгледат малко царевица и някои други земеделски култури, колкото да задоволят нуждите на тяхната скромна кухня. Робите живееха далеч от жилищата на господарите. Часовете, които прекарваха по нивите, не бяха много и едва ли може да се каже, че техният труд бе принудителен. Излишните продукти оставаха за тях и в повечето случаи те забогатяваха. Ставаха дори по-богати от господарите си, които бяха по-лоши стопани. Те лесно можеха да се откупят и мнозинството от тях бяха всъщност свободни, макар и да не си струваше човек да бяга от такъв ярем. Ако това можеше да се нарече робство, то бе най-меката форма, известна на земята — много различна от унизителното робство на Хем под Шем или Яфет36.
Някой може да попита как семинолите са се сдобили с тези черни роби. Дали те не бяха бегълци от щатите Джорджия, Каролина, Алабама или от плантациите на Флорида? Без съмнение някои бяха избягали роби, но повечето от тях не се числяха в списъците на бегълците. Пристигайки при индианците, те ставаха свободни. Беше време, когато съгласно строгите условия на договора, сключен във форт Моултри, избягалите роби трябваше да бъдат предавани на белите си господари. За тяхна чест семинолите никога не спазваха тези срамни условия. Всъщност не винаги беше възможно бегълците да бъдат предавани обратно. В различните части на резервата се бяха образували поселища от чернокожи, които живееха свободно, имаха главатари и бяха достатъчно силни да се защитават. Обикновено бегълците намираха убежище при тях. Там те бяха добре дошли. Такива бяха колониите на „Хари“ сред мочурищата на Пииз Крайк, на „Абрам“ в Микосоки, на „Чарлз“ и на „Краля на мулатите“.
Не, черните роби на семинолите не бяха бегълци от плантациите, макар белите да се мъчеха да докажат, че е така. Много малко от тях имат такъв произход. Мнозинството от тях бяха „истинска собственост“ на индианците, ако, разбира се, един роб може да бъде наречен „собственост“. Но така или иначе с тях се бяха сдобили по законен път. Някои бяха купени от първите поселници — испанците, а други са били закупени от американските плантатори.
Как са били закупени? — ще запитате вие. Какво може да предложи едно диво племе в замяна на такава скъпа стока? Отговорът не е труден: коне и рогат добитък. Семинолите притежават огромни стада. Когато испанците напускали страната, саваната гъмжала от подивял добитък от андалузка порода. Индианците го хванали, опитомили го отново и станали законни собственици.
Така е станала сделката — Qui pro quo37, четириноги за двуноги!
Главното престъпление, в което обвиняват индианците, е че крадат добитък, тъй като и белите имат стада. Семинолите не отричаха, че сред тях има лоши хора, които те не могат да наглеждат. Има ли общество без негодници?
Едно нещо е сигурно. Когато се обръщаха направо към индианските вождове, те винаги проявяваха готовност да помогнат за връщането на откраднатия добитък. Действаха решително и наказваха нарушителите със строгост, неизвестна от другата страна на границата.
Но отношението на белите съседи към индианците съвсем не се определяше от техните постъпки. Когато искат да обесят кучето, изкарват го бясно. Разбира се, всяка кражба по границата приписваха на индианците. Белите бандити трябваше само да намажат лицата си с малко кафява боя, за да заблудят правосъдието.
ГЛАВА XXII
ХИТРА СДЕЛКА
Такива мисли изпълваха главата ми, докато яздех, мисли, които бяха породени от разказа на негъра.
И сякаш за да се потвърди правотата на моите разсъждения след малко станахме свидетели на едно произшествие. Не бяхме яздили дълго но пътеката, когато забелязахме следи от добитък. Изглежда, че около двадесет глави добитък бяха минали оттук в същата посока, която следвахме и ние — към индианския резерват.
Следите бяха съвсем пресни. Като опитен ловец, не бе трудно да разбера, че са минали преди по-малко от час. Въпреки че бях стоял дълго време затворен зад стените на военното училище, не бях забравил съвсем изкуството, на което ме бе учил младият Пауел.
Това, че съм попаднал на следи от добитък било стари или пресни — не би ми направило никакво впечатление. В това нямаше нищо особено. Индиански пастири са карали стадо към дома си. А, че пастирите са били индианци, личеше от отпечатъците на мокасините в калта. Вярно е, че някои бели погранични жители също носят мокасини, но това не бяха отпечатъци от крака на бял човек. Извитите навътре пръсти38, високата извивка на стъпалото и други незначителни белези, които можах да разгледам благодарение на моята опитност в ранна младост, показваха, че следите са оставени от индианци.
С това нещо се съгласи и моят прислужник Джейк, който бе познавач в тази област. Той беше страстен ловец на мечки, на блатни зайци, опосуми и диви пуйки. Освен това често ме бе придружавал на лов за елени, за сиви лисици и ръждиви котки. По време на отсъствието ми Джейк бе станал още по-опитен. Той бе заместил стария си съперник в службата на дървар, което му даваше възможност ежедневно да влиза в досег с обитателите на гората. Наблюдавайки постоянно техните навици, той бе станал още по-изкусен. Грешат онези, които смятат, че негърският ум не притежава проницателността, която е необходима, за да стане човек добър ловец. Познавам чернокожи, които могат да се ориентират в гората и да разчитат следи с бързината и съобразителността на червенокож или на бял. На това бе способен и Черният Джейк.
Скоро установих, че той дори ме превъзхожда в това отношение и се изумих от неговата остра наблюдателност.
Казах, че следите от добитъка не ни изненадаха. Така бе отначало. Но не бяхме изминали и двадесет крачки, когато Джейк внезапно дръпна юздите като едновременно с това нададе едно от онези гърлени възклицания, характерни за негрите, които така много приличат на грухтенето на уплашено прасе. Погледнах към него. По израза на лицето му познах, че иска да ми каже нещо.
— Какво има Джейк?
— Божичко, масса Джордж, не виждате ли?
— Какво?
— Това там долу.
— Виждам следи от крави и нищо повече.
— А тези големите не виждате ли? Да, вярно, едните са по-големи.
— Дявол да го вземе! Та това са следи от големия бик Болфейс. Ами че аз го познавам. Колко пъти съм прекарвал кипарисови трупи за господаря с него.
— И аз си спомням за Болфейс. Ти смяташ, че животните са наши? Не, масса Джордж, може да са на адвоката Граб. Старият господар продаде Болфейс на масса Граб преди повече от година. Познавам си аз копитата на моето Боли39.
Откъде накъде добитъкът на мистър Граб ще се намира на индианска земя, толкова далеч от
