посланик например в Испания…
Ах, Уили Томпсън, въздушните ти кули скоро рухнаха. Те се сгромолясаха така бързо, както бързо бяха изградени; разпаднаха се като къща, направена от карти.
Оцеола се приближи до масата и се наведе над нея, сякаш за да разгледа документа. Очите му бързо прошариха по пергамента. Той изглежда търсеше нещо в него.
Намери го. Това бе име. Прочете го високо:
— Чарлз Оматла!
Изправи се, обърна се с лице към пълномощника и подигравателно го попита дали все още желае да подпише.
— Вие обещахте, Оцеола.
— Ще изпълня обещанието си.
Казвайки тези думи, той извади от ножницата си дълъг испански нож, издигна го високо и заби острието в пергамента. Върхът на ножа проникна дълбоко в дървото.
— Това е подписът ми! — извика той като измъкна стоманата. — Виж, Оматла, аз прободох твоето име. Внимавай, предателю! Откажи се от това, което си направил, или острието на ножа ще прободе и сърцето ти!
— О! Това ли било? — извика пълномощникът вбесен и стана. — Добре! Очаквах такава дързост, такава подигравка със закона! Генерал Клинч, моля ви… вашите войници… да го хванат и арестуват!
Тези думи, казани на пресекулки, се чуха сред страхотната врява, която се вдигна наоколо. Клинч даде набързо някакво нареждане на офицерите, които стояха наблизо. Видях как пет-шест войнишки редици се отделиха и се втурнаха напред. Те се хвърлиха към Оцеола и тутакси го заобиколиха.
Но младият вожд не се предаде веднага. Той се отказа от отчаяната борба и от опита да избяга, едва след като повали на земята неколцина, след като десетина здрави мъже захвърлиха пушки и го сграбчиха. После той застана неподвижен, сякаш бе излят от метал.
Това бе съвсем неочаквана развръзка, както за белите, така и за индианците. Нямаше никакво оправдание за тази насилствена постъпка. Това не бе съд, където съдията има право да арестува за незачитане на съда, а съвет и дръзкото държание на който и да било не можеше да бъде наказано без съгласието на двете страни. Генерал Томпсън бе превишил правата си. Той бе използвал властта си произволно и без законно основание.
Последва бъркотия, която не се поддава на описание. Въздухът се раздираше от високи възклицания: от викове на мъже, писъци на жени, крясъци на деца и бойни възгласи на индиански воини. Всичко това се смесваше в един общ шум. Никой не направи опит да спаси Оцеола: бе невъзможно в присъствието на толкова много войници и на толкова много предатели. Патриотичните вождове, които бързо се оттеглиха, надаваха дивото „Ио-хо-ехи!“ — бойният вик на семинолите, който вещаеше отплата и отмъщение.
Войниците повлякоха Оцеола към форта.
— Тиранин! — извика той, като впи поглед в пълномощника. — Спечели с предателство, но не смятай, че това е краят. Може да затвориш Оцеола, може да го обесиш, ако щеш, но не мисли, че неговият дух ще умре. Не, той ще живее и ще вика за отмъщение. Той говори! Чуй онези гласове! Познаваш ли бойния вик на Червените пръчки? Добре го запомни. Той не за последен път звучи в ушите ти. Йо-хо-ехи, йо-хо-ехи! Чуй, тиранино! Това е твоят погребален звън! Твоят погребален звън!
Вмъкнаха младия вожд през портата, докато той отправяше яростните си заплахи, и бързо го отведоха към помещението, което служеше за арест.
Когато го последвах, сред тълпата някой се допря до ръката ми. Обърнах се и видях Хай-Юа.
— Довечера при Уи-уа82 — прошепна тя. — Ще има сенки, повече сенки по водата. Може би…
Нищо повече не чух. Тълпата ни раздели. Когато я потърсих отново, безумната кралица си бе отишла.
ГЛАВА XL
„СРАЖАВАЩИЯТ СЕ ГАЛАХЪР“
Затвориха пленника в здрава каменна постройка без прозорци. Но не бе мъчно човек да се добере до него, особено ако имаше еполети. Възнамерявах да го посетя, но поради известни причини не го посетих, докато бе още светло. Желаех свиждането ми с него да бъде колкото може по-незабелязано. Затова очаквах настъпването на нощта.
Имах и други причини — още не бях уредил сметките си с Аренс Рингоулд.
Не знаех какво да предприема. В главата ми бе бъркотия. У мене се бореха най-различни чувства: омраза към заговорниците, възмущение от нечестното отношение на пълномощника към Оцеола, любов към Маюми — любов ту спокойна и пълна с надежди, ту смутена от ревност и пълна със съмнения. Как можех да мисля ясно?
От всички тези чувства надделяваше едно — гневът срещу злодея, който се готвеше да отнеме живота ми. В момента то бе най-силното чувство в гърдите ми.
Такава безсърдечна, неоснователна и злонамерена вражда не можеше да не ме изпълни със силно желание за мъст. Реших на всяка цена да отмъстя на врага си.
Само онзи, чийто живот е бил застрашен от ръката на убиец, може да разбере смъртната омраза, която изпитвах към Аренс Рингоулд. Човек може да уважава открит враг, който действа, подтикнат от гняв, ревност или въображаема обида. Към двамата бели нехранимайковци и към жълтия беглец изпитвах презрение. За мен те бяха послушни оръдия в чужди ръце. Но главния заговорник мразех и презирах. Не можех да го отмина, без да си отмъстя, без да се опитам да накажа човек, който бе предизвикал моята омраза.
Но как? Именно това не можех да реша. Дали да го предизвикам на дуел?
Нищо друго не ми идваше наум. Злодеят все още се ползваше от защитата на законите. Не можех да го накажа по друг начин освен със собственото си оръжие.
Спомних си увещанията на моя чернокож съветник. Напразно ми бе говорил верният другар — аз реших да не се вслушвам в съвета му. Да става, каквото ще! Реших да предизвикам Аренс на дуел.
Едно нещо ме караше все още да се колебая: трябваше да му съобщя причините, поради които го виках на дуел.
На драго сърце щях да му ги кажа за спомен, преди да умре, но какви щяха да бъдат последствията, ако само го наранях или ако той успееше да ме нарани. Щях да открия картите си, а от това само той печелеше. Докато знаех неговите козове, без той да знае моите, лесно можех да осуетя намеренията му.
Тези мисли бързо прелитаха през главата ми; въпреки че разсъждавах хладнокръвно, от което сам се учудвах по-късно. Всички необикновени събития, които бях преживял в последно време, както и непримиримата омраза, която изпитвах към прикрития злодей, ме бяха направили зъл, хладнокръвен и жесток. Не приличах на себе си. Колкото и недостойно да изглеждаше, не можех да направлявам желанието си за мъст.
Имах голяма нужда от приятел, с когото да се посъветвам. На кого можех да доверя ужасната тайна?
Дали не ме лъжат ушите. Не. Това бе гласът на моя стар съученик Чарли Галахър. Чух го навън и разпознах гръмкия му смях. Във форта бе влязло отделение стрелци, водено от Чарли. В следващия миг той се намираше в прегръдките ми.
Какво по-голямо щастие от това? Чарли беше моят най-добър другар в академията, моят най-близък приятел. Той заслужаваше доверието ми и аз незабавно му разказах за положението, в което се намирах.
Трябваше да му обяснявам надълго, за да разсея недоверието му. Той бе склонен да гледа на цялата работа, искам да кажа на заговора срещу мене, като на шега. Трябваше и Черния Джейк да потвърди историята ми, да разкаже за изстрела с пушка, та приятелят ми да погледне сериозно на въпроса.
— Лош късмет имаш! — каза той с ирландски акцент. — Това е най-необикновената случка, с която се е сблъсквал твоят скромен приятел. Майко Мойсеева! Този човек е сигурно въплъщение на дявола. Джордж, моето момче, погледнал ли си да видиш дали няма копита?
Въпреки името си и ирландския си акцент Чарли не бе ирландец, а само син на ирландец. По рождение
