ГЛАВА L
ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДИН СТРАНЕН КОННИК
Малко войски бяха пристигнали досега във Флорида, макар че се придвижваха части от Нови Орлеан, от форт Моултри, Савана, Мобил и от други лагери, където бяха настанени войниците на Съединените щати. Корпуси от доброволци обаче бяха свикани набързо в по-големите градове на Джорджия, Каролина и Флорида, Във всяко поселище бяха свикани годните за военна служба, за да се присъединят към войските и да участвуват в кампанията.
Решиха, че е уместно да съберат войници и от поселищата край река Суони — моя роден край. Възложиха изпълнението на тази задача на Галахър, а мене назначиха за негов лейтенант.
С голяма радост посрещнах заповедта. Щях да се отърва от еднообразната служба на фортовия гарнизон, която ми бе омръзнала. Още повече се зарадвах на възможността да прекараме по-дълго време у дома, за което вече копнеех.
Заедно с мене се радваше и Галахър. Страстен ловец, прекарал целия си живот сред градските стени или във фортовете по атлантическото крайбрежие, той рядко бе имал щастието да ходи на лов за лисици или елени. Обещах му, че ще може да ходи на лов, колкото душата му иска, тъй като горите на Суони изобилстват с всякакъв вид животни.
Затова с готовност приехме мисията да наберем новобранци. Сбогувахме се с другарите от форта и потеглихме с леки сърца и приятни предчувствия. Не по-малко се радваше и Черният Джейк, комуто бе домъчняло за „старата плантация“.
Индианците още не бяха извършвали нападения в района на река Суони. Тя се намираше далеч от поселищата на враждебно настроените племена или поне вън от обсега на досегашните нападения. Жителите на поселищата край реката стояха спокойно по домовете си и се чувствуваха в безопасност, но все пак съставиха отряд от доброволци и патрули, които постоянно сновяха насам-нататък.
Често получавах писма от майка си и Вирджиния. В тях не се чувствуваше никакво безпокойство. Сестра ми особено бе сигурна, че индианците изобщо няма да ги тревожат.
Общо взето, аз не бях толкова спокоен и затова изпълних с най-голяма готовност заповедта да тръгна за плантациите край река Суони.
Скоро ние галопирахме по горския път и се приближавахме към местата, където премина моето детство. Този път не се натъкнахме на никаква засада. Въпреки това бяхме предпазливи. Потеглихме един час след издаването на заповедта и вероятно враговете ми не бяха узнали за движенията ми. Със смелия Галахър до мене и следван от моя верен оръженосец, нямаше защо да се страхувам от открито нападение на бели.
Страхувах се само да не се натъкнем на червенокожи, тъй като червенокожите бяха сега наши открити врагове. Такава опасност съществуваше и ние взехме всички предохранителни мерки да избегнем подобна среща.
На няколко места открихме пресни следи от индианци. В калта личаха отпечатъци от мокасини и подкови.
На едно място намерихме остатъци от огън, който още пушеше, а наоколо следи от червенокожи. Група индианци бе лагерувала там.
Не срещнахме нито бели, нито червенокожи, докато не преминахме запустялата плантация край потока и приближихме брега на реката. Там за пръв път видях човек. Беше някакъв конник. От пръв поглед разбрахме, че е индианец. Той се намираше на голямо разстояние и не можехме да различим чертите на лицето му. Но дрехите, държанието му, червеният пояс и гамаши и преди всичко щраусовите пера, които се вееха над главата му, показваха, че е семинол. Той яздеше голям вран кон и току-що бе излязъл от гората на откритото място, до което бяхме стигнали и ние. Изглежда конникът ни видя в същия миг, в който и ние го съзряхме. Той явно желаеше да избегне срещата.
След като ни разгледа, индианецът обърна жребеца, препусна в галоп и отново се скри в гората.
Галахър непредпазливо пришпори коня си и го последва. Аз щях да го посъветвам да не тръгваме след него, но ми се стори, че конникът е Оцеола. В такъв случай нямаше никаква опасност, а освен това от приятелски чувства желаех да срещнем младия вожд, за да си поговорим. С такива намерения аз също пришпорих коня ш последвах в галоп приятеля си. Джейк препусна след мене.
Бях почти сигурен, че непознатият конник е Оцеола. Стори ми се, че познах щраусовите пера, а пък и Джейк ми бе казал, че младият вожд язди хубав черен кон. По всяка вероятност това бе той. Исках да извикам на Оцеола да спре, препуснах напред и задминах Галахър, чийто кон бе по-бавен от моя.
Скоро навлязохме в гората, в която бе изчезнал конникът. Видях пресните следи, но нищо друго. Извиках високо името на младия вожд. Казах и кой го вика, но единственият отговор бе ехото на гората.
Яздих по следите известно време, като продължавах да викам. Никой не ми отвърна. Конникът или не желаеше да отговори на виковете ми, или пък вече се намираше толкова надалеч, че не долавяше какво казвам.
Разбира се, нямаше да го настигна, ако той сам не пожелаеше да спре. Цяла седмица можеше да яздим по следите му, без да го догоним. И Галахър и аз разбирахме това и се отказахме от преследването. Отправихме се към пътя с намерение да продължим, но аз си спомних за една по-пряка пътека, която водеше до пристана на реката. Отправихме се към нея.
Не след дълго пак попаднахме на следи от кон. Явно, бяха следите на ездача, когото току-що бяхме преследвали. По всичко личеше, че той беше минал оттук, преди да го видим. Следите идваха в права линия от мястото, към което бяхме се отправили ние.
Разгледах отпечатъците. Забелязах, че са мокри. Краищата им бяха просмукани с вода. Водни капки личаха и по сухите листа край следите. Значи ездачът бе преплувал реката.
Тези факти ме накараха да се замисля. Какво е търсил индианецът от другата страна? Ако е бил Оцеола, както предполагах, какво е правил там? В тези смутни времена всеки индианец, който се приближи до поселището, рискува живота си. Очаква го сигурна смърт, ако го открият и хванат. Следователно индианецът, който и да е бил, е имал основателни причини да отиде от другата страна. Какви причини? Ако е бил Оцеола, какви са били подбудите му? Бях озадачен. Не ми идваше нищо друго наум, освен че младият вожд е отишъл отвъд реката, за да разузнава, което не е недостойно деяние за индианците.
Това бе твърде вероятно. И все пак не можех да го повярвам. Изведнъж над мене като че се надвеси облак. Някакво неопределено предчувствие започна да гнети душата ми. Сякаш някакъв демон шептеше в ушите ми: „Не, не е така!“
Конникът сигурно е прекосил реката. Но все пак да проверим!
Ние бързо продължихме да яздим по следата.
След няколко минути излязохме на брега. Следата водеше началото си от водата. Наблизо нямаше други отпечатъци от копита. Да, той е бил оттатък реката.
Пришпорих коня си, хвърлих се във водата и преплувах на другия бряг. Моят приятел ме последва, без да задава въпроси.
Излязохме на отсрещния бряг. Скоро открих отпечатъците от копитата на черния кон и мястото, гдето той е навлязъл в реката.
Продължих по следите, без да се спирам. Галахър и Джейк яздеха подире ми.
Галахър, учуден от моята настойчивост, ми зададе няколко въпроса, на които аз отговорих несвързано. С всяка измината минута предчувствията ми ставаха все по-мрачни. Сърцето ми биеше бързо и изпълваше гърдите ми със странна и неописуема болка.
Следата ни заведе до една малка полянка сред горичка от магнолии. Там тя свършваше. Бяхме стигнали края й. Машинално разгледах земята. Седях като замаян на седлото си. Мрачните предчувствия бяха изчезнали. Изместиха ги още по-черни мисли. Земята бе покрита с отпечатъци от копита на коне, които са спирали тук. Повечето от отпечатъците принадлежаха на черния кон. Но имаше и други, два пъти по- малки — следи от малко пони91.
— Божичко, масса Джордж — промърмори Джейк, като приближи и се наведе към земята. — Вижте там! Това е следа от малката Бяла лисица. Сигурно мис Вирджиния е била тук!
ГЛАВА LI
КОЙ Е ЯЗДИЛ ПОНИТО?
