привилегированите класи. Без контрола на родители, настойници или учители тъй като на учителите бе забранено да я възпитават „насила“, сестра ми бе пораснала и сега се чувстваше независима като кралица.
Тя бе независима и в друго отношение — имаше собствено състояние — нещо, което винаги поражда чувство за свобода.
В Американските съединени щати няма закон, според който цялото наследство да преминава в ръцете на най-големия син. Напротив, специален статут забранява това.
Баща ми, чиито ръце не бяха свързани от такъв неестествен закон, бе постъпил, както биха постъпили всички честни хора — бе послушал сърцето си и бе разделил наследството си на равни части между двете си деца. Вирджиния бе толкова независима в материално отношение, колкото и аз.
Разбира се и майка ми не бе забравена, но по-голямата част от имението сега принадлежеше на мене и на сестра ми.
Ето защо тя не бе зависима нито от майка ми, нито от мене. Никаква власт не я свързваше с нас освен сърдечните връзки, които свързват една девойка с близките й.
Разправих всички тези подробности, за да обясня по-добре трудната задача, която си бях поставил, да поискам обяснение от сестра ми.
Колкото и да е чудно, аз и не помислих за моето неестествено положение. Тогава изобщо не ми идваше наум. Аз бях сгоден за сестрата на същия този човек, когото подозирах, че поддържа връзки със сестра ми и имах искрено намерение да я направя моя съпруга.
Не виждах нищо неестествено, нищо срамно във връзката си с нея. Нито пък обществото би намерило нещо нередно. Хората се бяха отнесли с уважение и почит към Ролф, оженен за девойка с кожа, по-тъмна от кожата на Маюми и не толкова образована и красива. Стотици други бяха последвали примера му, без да загубят общественото си положение. Защо и аз да не го направя? Наистина аз не се замислих по този въпрос, понеже никога не ми бе идвало наум, че има нещо нередно в намеренията ми към моята индианска годеница.
Въпросът нямаше да стои така, ако в нейните вени течеше африканска кръв. Тогава щях да се страхувам, че обществото може да ме осъди, тъй като в Америка презират не тъмния цвят на кожата, а кръвта на тъмнокожите. Бял мъж може да се ожени за индианка и тя ще влезе в обществото без да предизвика негодувания и, ако е хубава, може да стане една от неговите „красавици“.
Знаех всичко това, но едновременно бях роб на позорния предразсъдък, че е страшно неестествено кръвта да бъде смесена в обратна посока. Когато жената е бяла, а мъжът червенокож, връзката им тогава е позорна. Приятелите на жената смятаха този брак за нещастие, за падение. А когато случайно жената е високопоставена лейди, о, тогава е още по-страшно.
Макар и да не споделях предубежденията на сънародниците си по отношение на расата и цвета на кожата, аз не бях се отърсил напълно от техните предразсъдъци. Любовта на сестра ми към един индианец за мене бе падение, независимо от неговото положение сред народа му, независимо от това, колко е смел и образован, независимо от това, че можеше да бъде дори самият Оцеола!
ГЛАВА LIV
ВЪПРОСЪТ И ОБЯСНЕНИЕТО
Неизвестността ме измъчваше. Повече не можех да чакам. Най-после реших да поискам обяснение от сестра си при първия случай, когато останем сами.
Скоро ми се удаде такава възможност. Срещнах я случайно на поляната край езерото. Вирджиния бе в необикновено весело настроение.
„Уви — помислих си аз и изпълнен с решителност, се приближих към нея. — Тези усмивки скоро ще се превърнат в сълзи.“
— Вирджиния!
Тя говореше нещо на любимите си животни и не ме чу или се престори, че не ме е чула.
— Вирджиния! — повторих високо.
— Какво има? — попита тя сухо, без да вдигне очи.
— Моля ти се, Вирджиния, остави играта. Искам да поговоря с тебе.
— Наистина, ти си много любезен! В последно време толкова рядко ми говориш, че би трябвало да се чувствам щастлива от предложението ти. Защо не доведеш приятеля си и той да ми поговори малко? Отдавна вече и двамата играете ролята на мумии и това ми омръзна. Но всъщност можете да продължите. Уверявам те, че ми е все едно.
И тя отново се обърна към сърнето.
— Ела тук, сърнето ми, не се приближавай до брега. Чуваш ли, ще паднеш във водата.
— Моля ти се, Вирджиния, остави шегите! Трябва да поговоря нещо много важно с тебе.
— Важно? Да не си решил да се жениш? Не е възможно. Лицето ти е много сериозно и мрачно. По-скоро приличаш на човек, когото водят на бесило. Ха, ха, ха!
— Но послушай, Вирджиния, сериозно ти говоря.
— Кой ти казва, че говориш несериозно? Вярвам ти, моето момче.
— Слушай, Вирджиния, трябва да говоря нещо много важно с тебе. Исках да повдигна въпроса, още когато пристигнах.
— И защо не го направи? Възможности имаше, колкото щеш. Да не би да съм се крила от тебе?
— Не, но…
— Продължавай, сега имаш възможност. Ако е някаква молба, както ми се струва, като гледам лицето ти, кажи я! Готова съм да я чуя.
— Не, Вирджиния, не е. Въпросът, по който искам да говоря…
— Какъв въпрос? Хайде казвай!
Бях се уморил от усуквания, а бях и малко раздразнен. Реших да сложа край на всичко това. Струваше ми се, че една само дума ще я усмири и ще я направи толкова сериозна, колкото бях аз. Затова отговорът ми бе:
— Оцеола.
Очаквах да трепне, да се изчерви или да побледнее. Но за голямо мое учудване не последва нищо подобно — нито видът й, нито държанието й, показваха някакви особени преживявания.
Без да се бави или колебае, тя ми отговори.
— Какво? Младият вожд на семинолите, с когото си играехме като деца? Пауел? Той ли ще бъде тема на нашия разговор? Едва ли би могъл да избереш нещо по-интересно. Цял ден бих могла да говоря за този смелчага.
Отговорът й ме накара да занемея. Не знаех как да продължа.
— Какво ще ми кажеш за него, Джордж? — продължи сестра ми, като ме погледна сега по-сериозно. — Надявам се, не му се е случило нещо лошо?
— Не, не зная такова нещо, но знам, че се е случило нещо лошо с хората, които са ми по-близки и по- скъпи.
— Не те разбирам, мой тайнствени братко.
— Ще ме разбереш. Ще ти задам въпрос и моля ти се, ако цениш моите чувства и приятелство, кажи ми истината.
— Да чуя въпроса ти, сър, без такива уговорки! Струва ми се, мога да ти кажа истината и без да ме заплашваш.
— Кажи тогава, Вирджиния, кажи ми — Пауел… Оцеола… той ли е твой любим?
