знаех, че това е най-добрият план при дадените обстоятелства, но все пак едва сдържах нетърпението си. Чувствувах, че нещо ме подтиква да бързам напред и бях готов, ако стане нужда, сам със собствените си ръце да отмъстя на дивите злодеи за кървавите им дела.
ГЛАВА LXXVIII
ПРЕМИНАВАНЕ НА САВАНАТА
Страданията ни достигнаха връхната си точка. Възбуждението, което ни бе обхванало, докато яздехме бързо по следите, не ми даваше възможност да мисля съсредоточено и да се спирам на нещастието, което ме бе сполетяло. Надеждата за отмъщение, което с всяка стъпка изглеждаше все по-близко, почти заличаваше тъгата ми. Самото движение, което ме приближаваше към тези, които мразех и на които трябваше да отмъстя, действаше успокоително на тревожната ми душа. А сега, когато преследването спря, аз свободно можех да си спомням за събитията от сутринта, сърцето ми бе обзето от жестока мъка. Измъчваха ме страшни видения. Пред мене се появяваше трупът на убитата ми майка. С протегнати ръце тя ме молеше да отмъстя. Виждах и сестра си — бледа, насълзена, разрошена, обезчестена! Нищо чудно, че с болка и нетърпение очаквах заник слънце. Струваше ми се, че големият светъл диск никога не е потъвал така бавно. Забавянето на преследването ме измъчваше до полуда.
От гъстата мараня, надвиснала над горите, слънчевият диск бе станал кървавочервен. Небето сякаш се мръщеше ядовито. То бе мрачно като моя дух.
Най-после настъпи сумрак. Той трая кратко време, което е нещо обикновено за Юга. На мене обаче ми се струваше, че продължи безкрай. Спусна се мрак. Скочихме отново на седлата и аз отново намерих облекчение в движението.
Излязохме от гората и поехме по откритата савана. Водеха ни двамата ловци. Не направихме никакъв опит да вървим по многобройните следи. Това би било невъзможно в тъмнината. Но дори и да имаше достатъчно светлина, водачите имаха друг план.
Хикмън предполагаше, че като са стигнали от другата страна, мародерите са се събрали на предварително определено място. Ето защо според тях следата на който и да е от диваците беше достатъчна за целта и по всяка вероятност щеше да ни заведе до техния лагер. Затова нашата единствена задача бе да пресечем саваната незабелязано, а това можеше да направим под прикритието на нощта.
Безмълвни като призраци, ние се движехме по откритата поляна. Яздехме съвсем бавно, за да не се чува шум от копитата. Уморените жребци не се нуждаеха от усмиряване. Почвата бе мека и покрита с трева. Животните безшумно стъпваха по нея. Страхувахме се само, че нашите коне ще надушат конете на индианците и ще ни издадат с цвиленето си.
За щастие страхът ни се оказа неоснователен и след половин час безмълвно яздене достигнахме отсрещния край на саваната. Спряхме в мрака сред дърветата.
Не бе възможно да са ни забелязали. Ако индианците са оставили постове, тъмнината ни е скрила от техните погледи. Освен това не бяхме вдигали никакъв шум, който да ги предизвести за приближаването ни. Видели са ни само ако постовете са били поставени на мястото, където навлязохме в гората. Не намерихме следи от индианците и решихме, че никой от бандата не е останал назад и че никой не ни е видял.
Поздравихме се шепнешком за успеха и колкото може по-тихо започнахме да разискваме плана за нашите бъдещи действия. С намерение да продължим нататък, бяхме останали на седлата. Би трябвало да слезем и да дочакаме утринната светлина, която щеше да ни даде възможност да намерим следите, но други обстоятелства не ни позволиха да сторим това. Конете ни страдаха от жажда, а и ездачите не се чувстваха по-добре. Не бяхме намирали вода от преди пладне, а няколко часа под палещото слънце на Флорида са достатъчни да направят жаждата непоносима. Няколко дни в по-студен климат едва ли биха имали същото въздействие.
И конете, и хората страдаха. Не можехме нито да спим, нито да почиваме, преди да утолим жаждата си. Преди да спрем, трябваше да потърсим вода.
Чувствахме и глад, тъй като не бяхме взели достатъчно храна за такъв дълъг път. Но гладът се понасяше по-леко. Само водата би ни задоволила през нощта и ние решихме да продължим пътя си и да потърсим някой извор или поток.
Опитът на двамата водачи обещаваше сполучливо разрешение на трудния въпрос. Те разправяха, че веднъж са идвали на лов по саваната, която пресякохме. Било по времето, когато индианските племена бяха приятелски настроени и белите можеха свободно да преминават през резервата. Спомниха си за едно езерце, до което тогава построили временния си лагер. Смятаха, че то не е далеч от мястото, където се намирахме. Може би нямаше да е лесно да го намерим в тъмнината, но нямахме друг избор. Имаше две възможности: да страдаме от жажда или да се опитаме да го намерим.
Разбира се, избрахме втората възможност. Отново Хикмън и Уедърфорд поеха водачеството, а ние безмълвно ги последвахме.
Движехме се в редица по един. Всеки кон се водеше по коня, който непосредствено го предшестваше. Никакъв друг начин за придвижване не бе възможен в тъмнината. Така нашата група се разтегна в дълга редица, която тук-таме извиваше по пътеката и се промъкваше сред дърветата като огромна змия.
ГЛАВА LXXIX
ПИПНЕШКОМ СРЕД ДЪРВЕТАТА
От време на време водачите объркваха посоката и цялата редица трябваше да спира. Няколко пъти и Хикмън, и Уедърфорд не бяха сигурни накъде да вървим. Те бяха объркали посоките и изпаднаха в затруднение.
Ако бе светло, щяха да се ориентират по кората на дърветата — изкуство, което владеят всички ловци в гората — но дълбоката тъмнина им пречеше. Хикмън твърдеше, че дори и на тъмно можел да различи север от юг, само като пипа кората. Видях, че с такава цел той започна да опипва стволовете на дърветата. Забелязах, че минава от дърво на дърво, за да бъде сигурен в наблюденията си.
След тази необикновена маневра, която трая няколко минути, той се обърна към другаря си с възклицание на изненада.
— Кучета ги яли, Джим — заговори той под носа си. — Тези дървета са се изменили, откакто идвахме по-рано. Какво, по дяволите, им е станало? Кората е обелена и са сухи като слама.
— А бе, и аз забелязах, че нещо не е в ред с дърветата — отговори Уедърфорд, — но помислих, че така ми се е сторило в тъмното.
— Нищо подобно. Станало им е нещо, откакто бяхме тук. Добре си спомням, че са дълголистни борове. Чакай да взема куп листа да видим как изглеждат.
Като каза това, Хикмън протегна ръка нагоре и откърти един кичур, който висеше над главата му.
— Хм — продължи той, като смачка иглите между пръстите си. — Сега разбирам каква е работата. Проклетите гъсеници са ги нападнали. Дърветата са мъртви.
— Дали пък всички са мъртви — продължи той след малко, а после пристъпи малко напред и продължи да разглежда другите дървета.
— Всички са умрели, проклетите, всички до едно. Няма как, момчета, трябва да се върви наслуки. Старият Хик не може вече да ви води. Сега толкова знам къде е езерото, колкото и най-неопитният от вас.
Това признание не зарадва никого. Жаждата измъчваше всички, които го чуха. До този миг, вярвайки, че умението на ловеца ще им даде възможност да намерят вода, те я бяха понасяли търпеливо. Сега я чувстваха по-остро от всякога.
— Стойте! — каза Хикмън след няколко минути. — Има още надежда. Аз ако не мога да ви заведа до езерото, това животинче май ще може. Можеш ли, драги — продължи той, като се обърна към животното, което бе възседнал, изтощена стара кранта, на която Хикмън бе отдавна господар. — Можеш ли да намериш водата? Дий, стара кранто! Да видим дали иде можеш.
Той смуши „животинчето“ в ребрата, отпусна свободно юздите и отново тръгна напред сред дърветата.
Както преди ние го последвахме, възлагайки надежди на инстинкта на животното.
Наистина понякога човек като че ли се чувства малко унизен, като си спомни, че той — „господарят на земята“, често не успява да извърши неща, които по-низшите животни вършат благодарение на инстинкта
