Преди да имаме време да проговорим, в ушите ни прозвуча втори изстрел. Той дойде от същата посока, сякаш бе повторение на първия. Сигурно така щяхме да помислим, ако бе минало достатъчно време стрелецът да напълни пушката си отново. Но времето бе твърде кратко дори и за най-опитния стрелец. Две пушки бяха стреляли. Другарите ми бяха не по-малко озадачени от мене. Нищо друго не можеше да обясни изстрелите освен това, че някои индианци са се отклонили от лагера си и дават сигнал за опасност.
Нямахме време за мислене. Сега чувахме зад, нас, че лагерът е в тревога, причинена от изстрелите. Чухме викове на хора, цвилене и бърз конски тропот.
Без да се бавим, забързахме към приятелите си. След малко за белязахме конници. Изглежда бяха двама, но не бяхме сигурни, тъй като едва личаха в тъмнината.
Те сякаш отстъпваха, докато ние приближавахме — плъзгаха се между дърветата като привидения.
Без съмнение те бяха стреляли. Намираха се точно в посоката, откъдето дойдоха изстрелите, и на съответното разстояние.
Индианци ли са или бели? Надявайки се, че са наши приятели, старият Хикмън рискува и им извика.
Спряхме и се вслушахме. Ни отговор, ни възклицание. Чухме тропот а от копитата на конете им, когато те бързо се отдалечаваха в посока, различна от посоката, в която се намираше нашата група, и от посоката на индианския лагер.
Имаше нещо тайнствено в държанието на ездачите. Защо бяха стреляли? Ако искаха да дадат сигнал на лагера, защо бягаха от нас, от хора, които идваха откъм лагера? Защо се отдалечаваха? От тревогата, която причиниха, те узнаха местонахождението му. Не можех да си обясня държанието им. Хикмън като че ли бе намерил някакво обяснение, което оказа необикновено въздействие върху него. Той бе изненадан и едновременно силно възмутен.
— Дявол да ги вземе, мръсници. Те са, сигурен съм, че са те. Не съм сбъркал пукота на тия две пушки. Какво ще кажеш, Джим Уедърфорд? Позна ли ги?
— Тъкмо си мислех, че съм ги чувал някъде, ама не знам точно къде. Чакай! Май че единият изстрел бе от пушката на Нед Спенс.
— Точно така! Прав си! А другият е от пушката на Бил Уилямс. Къде, по дяволите, са тръгнали? Оставихме ги заедно с другите, а ето ги сега тук. Сигурно са се щурали из гората и сега стреляха, за да объркат цялата работа. Сега индианците сигурно ще избягат. Дявол да ги вземе! Какво ли искат? Мирише ми на нещо съмнително. Кълна се, че ще ги накарам да платят за тая работа, като ги видя. Тръгвайте бързо да вдигнем хората, иначе ще закъснеем. Индианците ще офейкат и ще се скрият, преди да се доближим до тях. Проклетите изстрели развалиха цялата работа. Бързо! Тръгвайте!
ГЛАВА LXXXI
ПРАЗНИЯТ ЛАГЕР
Не бяхме вървели дълго, когато до ушите ни достигнаха гласове, примесени с тъпи удари от конски копита.
Познахме гласовете на нашите приятели и им се обадихме, когато се приближиха, тъй като те идваха към нас.
И те бяха чули изстрелите. Сметнали, че са от нашите пушки, че сме влезли в схватка с индианците, и тръгнали на помощ.
— Ей, момчета! — извика Хикмън, като се приближиха. — С вас ли са Бил Уилямс и Нед Спенс. Обадете се, ако са тук!
Последва гробно мълчание, което трая няколко секунди. Явно, и двамата не бяха там, иначе щяха сами да се обадят.
— Къде са? Къде са отишли? — започнаха да се питат хората от групата.
— Да, къде са? — повтори Хикмън. — Тук ги няма. Това поне е ясно. Някаква мръсна игра играят тия двамата. Кълна се! Но хайде, момчета, трябва да вървим. Индианците са точно пред нас. Няма нужда да лазим. Ще избягат. Трябва да ги настигнем, преди да сме преброили до три, иначе няма да намерим нито една от гадинките. Хайде на лов за скалпове! Пригответе си пушките. Да тръгваме и да им дадем да разберат!
С такива викове старият ловец се втурна напред и ни поведе към лагера на диваците.
Хората го последваха бързо. Конете се блъскаха един в друг. Не спазваха никакви тактически правила. Времето бе най-важният фактор, а задачата ни бе да се доберем до лагера, преди индианците да се оттеглят — да се втурнем смело след тях, да дадем залп с пушките си, а после с ножове и пистолети да приключим схватката. Такъв бе планът, който възприехме набързо.
Бяхме се приближили на около триста ярда от лагера. За посоката бяхме съвсем сигурни. Гласовете на диваците, които непрекъснато идваха до нас от момента на тревогата, ни показваха пътя.
Изведнъж гласовете стихнаха. Не се чуваха нито виковете на хората, нито бързият тропот на конете им. По посока на лагера цареше мъртва тишина.
Но вече не се нуждаехме от гласовете, за да се ориентираме. Сега виждахме лагерните огньове или поне светлините, които блещукаха сред дърветата. Те ни служеха като фар, по който се водехме.
Яздехме напред, но вече не така безразсъдно. Промяната от объркана врява в пълна тишина бе толкова бърза и внезапна, че ни накара да станем по-предпазливи. Тишината изглеждаше злокобна. Струваше ни се, че е някакво предупреждение. Започнахме да подозираме, че ни устройват засада, а всички бяхме чули за голямото умение на вожда на Червените пръчки да организира точно такива нападения.
Когато се намирахме на сто ярда от огньовете, нашата група спря. Неколцина слязоха от конете и продължиха пеша. Те притичваха от дърво до дърво, докато стигнаха до края на просеката. После се върнаха да докладват.
Лагерът не съществувал. Обитателите му си били отишли. Индианци, коне, пленници, плячка — всичко изчезнало.
И наистина от лагера бяха останали само огньовете. Личеше, че при бързото разтурване на лагера са се опитали да ги угасят. Червените въглени лежаха пръснати по тревата и догаряха с несигурни пламъци.
Разузнавачите продължиха да напредват през гората, докато заобиколиха откритото място от всички страни Предпазливо претърсихме гората на сто ярда наоколо, но не срещнахме нито враг, нито някаква засада. Бяхме пристигнали много късно. Диваците бяха избягали, отвличайки пленниците под носа ни.
Не бе възможно да ги следваме в тъмното. Унили, ние се отправихме към просеката и заехме изоставения лагер. Бяхме решили да останем там през нощта и да възобновим преследването на следващата сутрин.
Първата ни грижа бе да задоволим жаждата си с езерна вода, а след това да напоим животните. После изгасихме огньовете и почти половината от нас останаха на пост в кръг около лагера край гъстата гора. Препънахме конете и се изтегнахме на моравата, която доскоро бе заета от дивите ни врагове. Зачакахме изгрева.
За никого от нашата група, нито дори за мен, бягството на неприятеля или „дяволията им“ по думите на ловеца не бе така унищожителна, като за стария Хикмън, който се гордееше със своето превъзходство в хитрост и познаване на гората. Той трябваше да признае, че червенокожите негодници го надхитриха.
ГЛАВА LXXXII
МЪРТВАТА ГОРА
Изнурени от дългата езда, моите другари скоро задрямаха. Само постовете стояха будни. Аз не можех нито да почивам, нито да спя. Мъката не ми даваше покой.
По-голямата част от нощта прекарах, като обикалях малкото езерце, което блещукаше сред просеката.
Струваше ми се, че разходката ме облекчава. Изглежда, че успокояваше възбудения ми дух и ме отвличаше от тежките размисли.
Сега ме занимаваше нова мисъл. Съжалявах, че не бях изпълнил намерението си и че не бях стрелял по вожда на убийците. Съжалявах, че не бях го убил на място, че чудовището бе избягало и сестра ми се намираше все още в негова власт, може би без никаква надежда за спасение. Обзет от тези мисли, аз винях ловците, че ме възпряха.
Сигурно двамата стари ловци нямаше да ми попречат, ако можеха да предвидят това, което се случи
