паднали, земята бе плътно покрита с тях — а онези, които все още виснеха над главите ни, образуваха съвсем прозрачна преграда, която не спираше блестящите лъчи на слънцето. Бе достатъчно светло и нашите стрелци можеха да улучат какъвто и да е предмет на големина колкото монета, стига да се намираше в обсега на пушките им. Длан, част от ръка, протегнат крак, челюст, която се подава зад ствола, чифт рамене, твърде широки, за да могат да се скрият зад дървото, дори крайчеца на някоя дреха — привличаха един, понякога и два изстрела от едната или другата страна. Всеки, който показваше лицето си дори само за десет секунди, сигурно получавате куршум в черепа, тъй като и двете страни разполагаха с добри стрелци.
Така минаха два часа, без нито едната от страните да нанесе или понесе сериозни шеги. Разбира се, имаше и жертви. От време на време, когато паднеше някой боец, напрежението се засилваше. Неколцина от нас бяха ранени — един двама по-тежко. Имаше и един убит. Той бе любимец на хората от нашата група и неговата смърт подсилваше желанието ни да отмъстим.
Загубите на индианците сигурно бяха по-големи. Видяхме червенокожи да падат от изстрелите. Сред нас се намираха неколцина от най-добрите стрелци на Флорида. Чухме Хикмън да казва, че бил „изпратил на трима по парче олово“ и че когато изпращал олово, бил сигурен, че то е „отишло, където трябва“. Уедърфорд бе убил един на място. Това не бе само предположение, тъй като мъртвото тяло на дивака се виждаше между две дървета на мястото, където бе паднал. Другарите му се страхуваха да го приберат, за да не попаднат под прицела на ужасната пушка.
Индианците още не бяха изучили изтънчеността на цивилизования боец, който иска от врага си временно примирие, за да положи безполезна грижа за мъртвите, а в същото време с хитро око и крадливи стъпки използува случая да разузнае къде да нанесе най-резултатен удар върху живите.
След известно време индианците възприеха тактиката, която се оказа по-добра при сегашните условия за бой. Вместо един зад някое дърво или зад две съседни дървета се скриваха по двама бойци и веднага щом единият от тях стреляше, другият бе готов да се прицели. Разбира се, човекът, по когото е бил насочен първият изстрел, смяташе, че неприятелят, който е най-близко до него, има празна пушка, изоставаше предпазливостта и се излагаше на опасност.
Преди да разберем новата тактика, неколцина от нашите бяха ранени, а друг бе убит до дървото, зад което ни прикриваше. Тази хитрина отново разгневи хората ни, още повече че ние нямахме възможност да им отвърнем със същата тактика — нашият брой не бе достатъчен, за да се събираме по двама на едно място. Това щеше да ореди редиците ни и нямаше да можем да пазим позициите си.
Трябваше да останем по местата, но да бъдем по-предпазливи и да не се поддаваме на хитрите ходове на нашите врагове.
В един случай обаче платихме на диваците със собствените им монети. В отплатата участвахме аз и Черният Джейк.
Ние стояхме зад две съвсем близки дървета. Насреща се криеха трима диваци, които цяла сутрин стреляха много енергично по нас. Един от техните куршуми бе пробил ръкава на палтото ми и пърхотът от вълнестата коса на Джейк бе поиздухан, но и двамата не бяхме ранени.
По време на битката аз успях да се прицеля в един от враговете ни и ми се стори, че пролях кръвта му. Все пак не бях сигурен, защото тримата индианци бяха скрити зад група дървета и гъсталак от ниски палми.
На Джейк много му се искаше да убие един от тези индианци — огромен дивак, много по-едър от останалите двама. Главата му бе украсена с пера от кралски лешояд и общо взето се отличаваше от другите по дрехите си. По всяка вероятност бе вожд. Но най-необикновеното у него бе изгледът на лицето му, който от време на време се мяркаше за секунда пред нас. То бе цялото покрито с яркозелена боя и блестеше сред дърветата като двойник на слънцето.
Но не това бе накарало Джейк да избере индианеца за обект на своята мъст. Причината бе друга. Дивакът бе забелязал тъмния цвят на кожата на Джейк и няколко пъти по време на схватката му се бе подиграл. Той говореше на родния си език, но Джейк го разбра добре и затова бе озлобен, разярен и се заканваше да отмъсти на аления вожд.
Най-после успях да му дам възможност. Хитро нагласих шапката си да изглежда, че е на главата ми, и я подадох малко настрана от дървото. Това е стар и добре познат трик, но въпреки това, както Джейк се изрази, индианецът „се излъга“.
Червеното лице се появи зад листата на дребните палми, а под него се надигна облаче дим. Чух изстрел и шапката отхвръкна в ръката ми.
Малко след това чух друг изстрел, по-силен и по-близък — той идваше от пушката на негъра. Надникнах да видя какъв е резултатът. Тъмночервено петно се появи върху лъскавото лице на индианеца. Аленият цвят внезапно стана кървав. Видях го само за миг, тъй като дивакът с боядисаното лице веднага се сви зад храстите.
По време на цялата битка индианците не показваха никакво желание да напреднат, макар да бяха повече от нас. Към групата, която преследвахме, сигурно се бе присъединила друга група, равна по брой на първата. Не по-малко от стотина индианци се намираха на полесражението от самото начало на битката. Без това подкрепление те едва ли щяха да се осмелят да ни нападнат, а нападнеха ли ни, щяхме веднага да минем в настъпление и да разрешим изхода на битката с ръкопашен бой.
Разбрахме обаче, че са значително повече от нас и затова се задоволихме да запазим позицията си.
Червенокожите изглежда бяха доволни от своята, макар че ако свиеха бързо кръга, щяха да ни надвият. Но от това редиците им щяха да оредеят, преди да навлязат в нашата линия, и някои от най-добрите им бойци щяха да паднат. Никой не е толкова предпазлив, колкото са индианците в такива случаи и може би никой не проявява по-голяма нерешителност при битки срещу укрепен неприятел. Най-слабият форт, най- паянтовата сграда дори може лесно да бъде защитавана срещу червенокожите бойци на Запада.
Техните първоначални намерения за настъпление бяха осуетени. Сега те като че ли не замисляха друго нападение и се задоволяваха да ни държат в обсада. А и ние действително бяхме обсадени. След време изстрелите им оредяха, а после изобщо спряха. Ние знаехме обаче, че нямат намерение да се оттеглят. Напротив, скоро видяхме някои от тях да кладат огън далеч в гората, без съмнение да си сготвят закуска. Нямаше човек сред нас, който да не им завижда.
ГЛАВА LXXXV
ОСКЪДНАТА ЗАКУСКА
Временното примирие не бе в наша полза. Не смеехме да се мръднем от дърветата. Хората бяха жадни, а водата бе пред очите им. Езерцето блестеше в средата на поляната. По-добре да го нямаше, тъй като никой не се осмеляваше да се приближи до него. Видът му само ни измъчваше. Видяхме, че индианците ядат, без да напускат позициите си. Неколцина им разнасяха храна от огнищата. Забелязахме жени да минават насам-нататък, почти в обсега на пушките ни. Всички бяхме гладни като вълци. Двадесет и четири часа, а може и повече, не бяхме хапнали нищо. Гледката на нашите врагове, които се угощаваха под носа ни, изостри апетита ни и в същото време раздуха възмущението ни. Те даже ни се подиграваха, че гладуваме.
Старият Хикмън се вбеси. Той заяви, че „бил толкова гладен, та можел суров индианец да изяде, само да му падне“. Видът му показваше, че наистина може да изпълни заплахата си.
— Човек може да побеснее, като гледа как тези червенокожи проклетници — продължи той — нагъват цели парчета месо, докато ние нямаме дори кокал да огризем. Алигатор да ме изяде, ако не е така!
Там, където Хикмън и Уедърфорд не могат да намерят храна, трябва наистина да е пустиня. И затова и двамата с всички усилия се заеха да открият нещо за ядене. Видяхме ги да ровят настилката от мъртви борови листа, които, както казахме, образуваха дебел пласт над земята.
Какво търсеха? Червеи, личинки, лаври или гущери? Не, дотам не бяхме стигнали. Макар и много гладни, още не бяхме готови да ядем влечуги. Ловците се бяха сетили за нещо по-добро. Скоро радостни възклицания известиха, че са намерили това, което търсят.
Видяхме, че Хикмън държи нещо кафеникаво, конусообразно, което приличаше на голям ананас. Това бе шишарка от австралийския бор. Лесно я познахме по големината и формата.
— Момчета — извика той високо, за да го чуят всички, — съберете от тези шишарки и ги разчупете.
