Вътре ще намерите ядки, които не са лоши за ядене. Не може човек да ги сравнява със свинско и качамак, ама като няма свинско и качамак, и от тях можем да си похапнем. Разровете малко боклука около вас и сигурно ще намерите. Опитайте!
Всички приеха предложението възторжено и в следващия миг започнаха да ровят из купищата мъртви листа и да търсят шишарки.
Някои от шишарките се намираха на повърхността и ги събирахме лесно. Други изравяхме с помощта на пръчки или дулата на пушките. Всеки успя да се сдобие с шишарки.
Набързо ги разчупихме и лакомо изгълтахме ядките. Те никак не бяха лоша храна. Семето на австралийския бор е хранително и приятно на вкус. Всички останаха доволни от качеството, но не и от количеството. Шишарките не бяха достатъчни да задоволят глада на петдесет стомаха.
Някои се шегуваха с тази суха закуска, а по-лекомислените дори се смееха, докато ядяха, сякаш всичко това бе много весело. Но смехът им не трая дълго. Положението ни бе сериозно и не можехме много да се веселим.
Всичко това стана в промеждутъка, когато огънят на неприятеля бе почти спрял. Имахме време да помислим за опасното положение. До този миг не ни бе идвало на ум, че в действителност сме обкръжени. Бързината и напрежението на битката не ни бяха оставили време за размишления! На цялата работа гледахме като на схватка, която ще свърши с победа на една от страните.
Сега вече виждахме битката в друга светлина. Тя се бе превърнала в истинска обсада. Бяхме обградени от всички страни — затворени като в крепост, но не в безопасна крепост. Единственото ни укрепление бе кръгът от дървета. Всеки от нас трябваше да стои непрекъснато на поста си.
Положението ни бе наистина крайно опасно. Нямаше изгледи да избягаме. Конете отдавна се бяха пръснали. Само един бе останал. Той лежеше мъртъв до езерото, пронизан от куршум, но не от вражеска пушка. Хикмън го застреля. Видях го, когато уби животното, и се почудих защо. Ловецът си имаше съображения, но аз ги разбрах едва по-късно.
Можехме да устоим на пет пъти по-многоброен неприятел, но откъде щяхме да се снабдим с храна? От жаждата не се страхувахме. Нощем щяхме да я задоволяваме. Под прикритието на нощта щяхме да се промъкваме по един до езерото.
Не се страхувахме от липса на вода. Но храна? Шишарките, които събрахме, бяха недостатъчни, а други нямаше под ръка. Трябваше да капитулираме пред глада.
Разговаряхме свободно, сякаш стояхме един до друг. Разисквахме възможностите, а те бяха доста неблагоприятни.
Как ще свърши цялата работа? Как ще се спасим от опасното положение? Тези мисли ни вълнуваха.
Наум ни идваше само един план, който ни даваше известна възможност за бягство. Планът бе да отстояваме позициите си до падането на нощта, да нападнем в тъмнината и с бой да пробием линиите на противника. Изпълнението на плана криеше много опасности. Може би мнозина щяха да загинат, но други все пак щяха да избягат. Ако останехме на мястото си, всички щяхме да станем жертва. Нямаше вероятност някой да ни спаси. Никой не хранеше такива надежди. Щом гладът ни сломеше, щяха да ни избият до човек.
Вместо търпеливо да изчакаме такъв край, решихме докато сме още силни да рискуваме и с бой да пробием редиците на неприятеля. Тъмнината щеше да ни помогне да предприемем опасния опит и ние зачакахме залеза на слънцето.
ГЛАВА LXXXVI
КУРШУМ ОТЗАД
Струваше ни се, че времето тече бавно, но то не бе защото нямаше какво да правим. През деня индианците възобновяваха от време на време атаките и въпреки бдителността ни още един от нашите хора бе убит, а неколцина леко ранени.
В тези схватки диваците показаха, че са решили да се приближат към нашите линии с прибежки от дърво на дърво.
Ясно разбрахме целта им. Нямаха намерение да се счепкат с нас, макар и броят им да оправдаваше такава тактика. Те сега бяха по-многобройни, отколкото в началото на битката. Пристигнала бе нова група — чухме приветствените викове, с които ги посрещнаха.
Но въпреки че бяха получили подкрепления, индианците не възнамеряваха да се хвърлят в ръкопашен бой. Целта им бе друга. Те разбраха, че като се приближат до нашата линия, ще могат да стрелят в тил по хората от другата страна на полянката, които тогава ще се окажат изложени на техния прицел.
Главната ни грижа бе да предотвратим този ход. Необходимо бе да удвоим нашата бдителност.
Ние грижливо оглеждахме дърветата, зад които знаехме, че се крият диваците. Наблюдавахме ги зорко, така както ловецът на порове наблюдава дупката на животното.
Опитите им да напредват не бяха много успешни. Това струваше неколцина от най-смелите им мъже, тъй като в момента когато някой се опитваше да се втурне напред, се чуваше пукотът на три-четири пушки и поне една от тях винаги улучваше със смъртоносния си пратеник. Индианците скоро се увериха в недостатъците на тази опасна маневра. Когато нощта наближи, те изглежда се отказаха от нея и се задоволиха да ни държат в обсада.
Зарадвахме се, когато слънцето залезе. Смрачи се. Скоро щеше да се стъмни и ние щяхме да отидем до водата. Хората бяха полудели от жаждата, която ги измъчваше през целия ден. Мнозина биха отишли през деня до езерото, ако не ги въздържаха увещанията на по-предпазливите и ако не бе красноречивият пример, на който станаха свидетели. Един, по-безразсъден от останалите, реши да рискува. Той успя да стигне водата, пи до насита и бързаше да се върне на мястото си, когато един изстрел на диваците го просна мъртъв на тревата. Той бе последният човек, когото убиха. Сега неговото безжизнено тяло лежеше на поляната пред очите на другарите му.
Това послужи като предупреждение и въпреки жаждата никой не повтори безразсъдния опит.
Най-после дългоочакваният мрак обгърна земята. В оловното небе мъждееше само сивкава светлина. Сега хората по двама-трима наведнъж започнаха да се приближават до езерото. Подобно на духове те безмълвно се хлъзгаха по откритото място, но свити, с глави, сведени напред, по посока на водата. Не отидохме всички едновременно, макар и всички еднакво да желаехме да утолим жаждата си. Увещанията на стария ловец изиграха ролята си. По-сдържаните се съгласиха да изтърпят още малко мъчение и да дочакат другите да се върнат на поста си.
Разумно бе, че постъпихме така, защото в този опасен миг индианците, които без съмнение подозираха какво става, възобновиха огъня с нова сила.
Без да се мерят, те изстреляха цели залпове по откритото място. Тъмнината не им даваше възможност да се прицелват, но въпреки това куршуми свистяха край ушите ни като рояк оси. Някой извика, че неприятелят напредва и тези, които бяха отишли да пият вода, се втурнаха бързо назад. Някои дори не успяха да наквасят устата си.
През цялото време останах зад дървото. Черният ми помощник също стоеше на поста си като храбър воин. Решихме да се редуваме. Джейк настояваше аз да пия пръв.
Почти се бях съгласил, когато неприятелят отново откри огън. Ние, както и останалите, се страхувахме, че диваците ще напреднат, и съзнавахме колко необходимо е да ги задържим. Решихме да останем още малко на мястото си.
Аз бях надникнал зад дървото с вдигната пушка и чаках да видя огъня на пушката на някой дивак, за да мога да се прицеля, когато изведнъж почувствувах, че нещо блъсна ръката ми и аз изпуснах пушката.
Нямаше нищо необяснимо в това. Един куршум бе минал през ръката ми и бе промушил двигателния мускул. Бях издал рамото си прекалено много навън. Раниха ме — това беше всичко.
Първата ми мисъл бе да се погрижа за раната. Чувствувах болка и лесно открих раненото място. Видях, че куршумът бе минал през горната част на дясната ми ръка точно под рамото и бе пробил предната част на куртката ми, за което свидетелстваше разкъсаният плат.
Все още имаше достатъчно светлина, за да забележа тези подробности, а освен това от раната шуртеше гъста кръв.
Започнах да разкопчавам палтото си, за да превържа раната. Джейк бе вече до мене. Той късаше ризата си на ивици.
