Трябваше да стои там, дето си бе, и да отблъсква нападенията със свободната ръка. Но неприятелят го удряше непрестанно с човката по нея и скоро по върховете на пръстите му потече кръв.
Трудно бе да се определи колко време щеше да продължи тази борба и как щеше да свърши тя, ако някой не се намесеше незабавно.
По всяка вероятност момчето щеше да завърши живота си там горе или най-малкото — да падне от стълбата.
Печалната развръзка изглеждаше неизбежна.
Капитанът махаше безпомощно с ръце, блед като мъртвец.
Като видя сцената, Лало подскочи към първия клон и бързо започна да се изкачва, но нещастният баща изрази съмнение, че Хенрих ще бъде спасен.
Изведнъж капитанът се удари по челото. Подпряна на дървото, пред очите му стоеше току-що почистената пушка. Той я грабна, подпря я на рамото си, издигна я почти отвесно нагоре и внимателно започна да се прицелва.
Положението му не бе по-леко от това на Вилхелм Тел, когато той, според приказката, се бе целил в ябълката, сложена върху главата на собствения му син.
След дълги нападания туканът се отдели за малко от своя противник, навярно за да може с още по- голямо настървение да се спусне върху него. Тъкмо това чакаше капитанът: той затвори лявото си око, спря дишането си н натисна спусъка.
Изстрелът бе сполучлив.
Грамадната птица отпусна едното си крило, завъртя се във въздуха и падна на земята. Муртаг дърводелецът й нанесе силен удар с куката и сложи край на заплашителните й крясъци.
Всичко това стана за миг… но какъв миг в живота на един баща като капитан Редууд!
17. ПЕЧЕНОТО
Докато тази драма се разиграваше под дървото, Лало стигна върха и помогна на Хенрих да слезе.
Момчето се бе отървало с няколко драскотини и повърхностни рани, които бяха бързо излекувани, благодарение на хирургическия опит, придобит от капитана по време на дългите плавания, и лечебните треви, препоръчани от Лало.
Приятелите възвърнаха скоро веселото си настроение и престанаха да мислят за случката, която ги бе развълнувала така силно. Те се поздравяваха взаимно за добитите по такъв необикновен начин две големи птици.
Всички бяха щастливи, че случаят им помогна да се сдобият с питателна храна, пусната сякаш от небето.
Завчас мъжката птица бе оскубана и приготвена за печене.
От женската приготвиха „задушено“.
А пилето нямаше нужда нито да го скубят, нито да го пърлят. За сега решиха да се задоволят с мъжката и с малкото. Женската оставиха за следващия ден.
Докато въртяха ръжена, нямаше какво друго да правят и се разприказваха. Разбира се, предметът на разговора им бе „туканът и неговите нрави“. Пръв взе думата Лало и разказа много интересни неща. Капитанът познаваше също добре тази птица. Между другото той каза, че обитавала и някои области на Африка.
Хенрих и Елена научиха, че женската постила вътрешността на гнездото със собствената си перушина, снася яйцето си, измътва го и остава там, докато малкото започне да хвърчи. През това време — около два-три месеца — мъжката носи храна на съпругата и на малкото. Като затворничка женската се угоява, а мъжката отслабва поради големите си усилия да набавя храната и след продължителните дъждове при спадането на температурата понякога загива.
— Особеното в тази работа — каза капитанът — е това, че пленницата е безкрайно доволна от своето угояване.
В горите на Суматра Лало бе ходил често на лов за тукани и познаваше отлично тези същества. Холандците, които имаха кантони из островите, бяха любители на препарирането и заплащаха добре на туземците за всяка птица, от която се интересуваха.
Преди да стане моряк, Лало бе имал голяма птичарница и той каза, че на Суматра имало само два вида тукани, но в кабинетите на естествениците бил виждал най-различни видове, уловени по островите около Индия, в самата Индия, в Малака и Кохинхино.
— Ако мъжкият тукан умре, какво ще стане с майката и нейното малко? — попита свенливо Елена.
Отговор на този въпрос се помъчи да даде Лало, но заплете думите си и млъкна. Като помисли малко, добави:
— Може би женската няма да се остави да умре от глад, тъй като зазиждането става с пълното й съгласие. Ако поиска, тя може да пробие стената с клюна си и да излезе на свобода.
Това заключение бе логично и слушателите го приеха. Така се сложи край на разговора по естествената история.
В качеството си на оръженосец Лало малаецът на-ряза птицата на равни части, като не забрави да избере за Хенрих и Елена най-крехките места.
Птицата бе много добре опечена и всички бяха безкрайно радостни по време на яденето. Но веселостта им не продължи дълго. Не бяха привършили вечерята, когато ги постигна горчива мъка.
18. ОТКЪДЕ ИДВА ЗЛОТО
Слънцето залязваше, когато опечената птица бе извадена от ръжена и нарязана.
Огънят, на който бе опечена тя, бе до голямо дърво с дълги клони и гъсти лъскави листа, под конто приятелите смятаха да прекарат нощта.
Тъй като на екватора се стъмва веднага след залез-слънце, те завършиха вечерята си при светлината на огъня.
Едва хвърлили последните кости в жарта, започнаха един след друг да се оплакват. Лошото им самочувствие се задълбочаваше бързо. След няколко мига всички започнаха да се гърчат от болки и да повръщат.
Ако се бе усетил неразположен само един от тях, щяха да помислят, че го е хванала някоя болест, но общото неразположение бе с еднакви признаци и те го отдадоха на храната.
„Но как можем да се отровим от месото на тукана? — питаха се. — Възможно ли е една толкова вкусна птица да бъде отровна?“
Лало уверяваше, че е ял много пъти такова месо и нито веднъж не е изпадал в подобно състояние, нито пък е чувал за такова нещо.
Може би птицата бе погълнала някаква отровна храна?
Това им се стори вероятно.
Клетниците не намираха друго обяснение за нещастието, което ги бе сполетяло така бързо подир щастието, че се бяха нахранили. Помъчиха се да се убедят, че са неразположени временно, и се зарекоха да не ядат повече печен тукан.
— Нито печен, нито варен, пито със сос! — викаше Хенрих, превивайки се от болки.
Времето течеше, а положението на болните вместо да се подобри, ставаше все по-лошо.
Виенето на свят и оригванията не преставаха, повръщанията ставаха все по-чести и мъчителни. Приятелите започнаха да разбират, че биха могли да намерят облекчение само в смъртта.
Не знаеха какво да правят.
Нямаха никакво лекарство. А и да имаха дори цяла аптека на разположение, как биха разбрали кое лекарство ще им помогне?
Луната се скри, а огънят, който не можеха да поддържат, разливаше наоколо мъртвешка светлина. Клетниците не се виждаха вече един друг. Чуваха само оплакванията н стенанията си.
Часовете се изнизваха безкрайно бавно и положението се влошаваше все повече. Смъртта се приближаваше с целия си ужас. След толкова тежки премеждия и битки с нея, нима щяха да бъдат
