победени по такъв глупав начин?
19. ТЕЖКАТА НОЩ
Към острите страдания скоро се прибавиха мъчителните мисли и несвързаните разговори. Техните мъки напомняха морската болест, но в най-силната й форма. Малко по малко се примириха с мисълта за гибелта си.
Ако морето можеше да дойде до тях сега и да ги залее, нито един нямаше дори да се опита да избяга. Какво от това, че ще се удавят? Тази мисъл премина през главите на всички и не учуди, и не развълнува дори юношите. Обратното, стори им се, че така смъртта щеше да ги избави по-бързо и щеше да бъде добре дошла.
Повръщанията продължаваха, спазмите ставаха още по-непоносими. Земята сякаш се разтваряше под краката им. Те се търкаляха по пясъка и призоваваха смърт-та — да сложи най-сетне край на агонията.
Капитан Редууд се грижеше не толкова за себе си, колкото за своите деца. С удоволствие щеше да иде в гроба, ако можеше да осигури с това спасението на своята мила Елена и на своя единствен Хенрих.
Но еднаква неотменна участ заплашваше всички. Тъй като нямаше никаква възможност за спасение, той искаше да помоли Муртаг и малаеца да му помогнат да изпълни последните си задължения спрямо своите рожби. Мисълта, ме ще останат на брега като плячка за хищните птици, го измъчваше. Когато не можеше да стори друго, той искаше поне да им осигури приличен гроб.
Въпреки непоносимите си страдания, той се довлече до Муртаг и до малаеца и ги помоли да изпълнят последната му молба.
Сетне тримата отправиха обща молитва, с която да-доха пълен израз на своето отчаяние, и настана дълбока тишина.
Капитанът, който започна да чувства вече, че умира, взе в обятията си своите деца, за да им даде последната си целувка. Братът и сестрата се държаха за ръце, доближавайки къдравите си глави върху бащината гръд.
От време на време силните болки изтръгваха дълбоки стонове от тях, но те правеха усилия да се владеят и да не увеличават мъката на нещастния си баща.
Той се помъчи да ги окуражи и обнадежди, но думите му прозвучаха театрално — как можеше, да се говори за живот, когато всички отиваха така бързо към смъртта!
Тогава започна да им говори за християнското смирение и за един по-хубав свят, където те скоро ще се озоват. Напомни им, че майка им е там, в този свят, и много ще се зарадва, като ги види, ще се съберат ръка за ръка. След толкоаа борби и лишения, опасности и страдания най-сетне те ще се намерят на другия, прекрасния бряг във вечен покой.
Така капитанът се мъчеше да отклони вниманието на децата си от ужаса на близката смърт.
Огънят отслабваше все повече и най-после угасна съвсем.
Купчината от сухите клони, които Муртаг бе струпал в навечерието, не бе далеч, но те нямаха сили, за да ги донесат. Освен това каква полза от такова усилие!…
Тъмнината нямаше да промени с нищо положението.
Само капитан Редууд съжаляваше за светлината.
Той искаше да види още веднъж лицата на д щата си, тъй като смъртната бледност скоро щеше да ги покрие.
Може би той щеше да запали отново огъня или щеше да помоли някой от приятелите си да направи това, ако, обръщайки очи към хоризонта, не бе забелязал Плода светлина.
Предвестник на деня!
Скоро слънцето щеше да се покаже, тъй като нощният мрак и зората в тези области бяха много кратки.
— Слава Богу! — промълви той с безкрайна благодарност. — Слава Богу!
Щеше да види отново своите непрежалими рожби.
Бледата ивица се разшири бързо и придоби златисто-жълт оттенък.
След малко лъчезарното тропическо слънце показа лъскавата си орбита над Целебското море.
Щом благодатните лъчи озариха високите клони на дърветата, нещастните корабокрушенци започнаха да се оглеждат на всички страни. Само погледът на капитана не се отделяше от лицата на Хенрих и Елена, които бледнееха вече смъртно.
Муртаг наблюдаваше замислен морето и мислеше за родния си край, толкова далече от сините вълни.
Лало не гледаше нито морето, нито приятелите си. Бе обърнал очи към небето и се чудеше защо не вижда ясния небосвод.
Изведнъж у него настъпи рязка промяна.
Мрачната безнадеждност, която се четеше до този миг в хлътналите орбити на големите му черни очи, се замени със сдържана силна радост.
Той се изправи с много по-живо движение, на каквото бе способен, и изрече нещо на матерния си език, което другарите му взеха за призив, тъй като завършваше с думата „Аллах.“
— Слава Богу — каза той и на английски, за да го разберат. — Ние сме спасени! Птицата не е била отровна! Елате, елате, капитане!
Очите на капитана, на Хенрих и Елена се изпълниха с изумление.
Лало малаецът приближи до тях и се наведе да приповдигне юношите.
— Елате всички! — потрети той радостно. — Смъртта е под дървото! Но животът ни чака! Елате бързо!
Без да чака съгласието на капитана, той повлече Елена и Хенрих към морския бряг.
Макар капитанът и Муртаг да не разбраха добре причината на внезапното раздвижване на малаеца, станаха и с бавни стъпки тръгнаха след него, падаха и ставаха, но напредваха, все така безкрайно учудени.
Като се събраха на открито място, дето хладният морски вятър разведри трескавите им лица, Лало посочи с пръст дървото, под което бяха прекарали нощта, и произнесе само една дума: „Юпа.“
20. СМЪРТОНОСНО ДЪРВО
Юпа!
Тази дума обясняваше всичко!
Нима можеше да има човек, плавал между островите на Индийския архипелаг, който да не знае това име? Кой не бе чел или не бе слушал да се говори за това дърво, което убиваше всичко, което попадне под него? Тежко на животното или растението, засегнати от неговата сянка.
Имаше вярване дори, че това дърво може да сее опустошение и гибел навред, дето вятърът отнася отровните му изпарения.
Капитан Редууд бе доста образован човек и не вярваше на „тези басни“, останали от старо време, но знаеше, че в тези суеверия на простолюдието има голяма доза истина и че може да се отдаде на юпата случаят през тази паметна нощ.
Без да подозират нещо, приятелите се бяха разположили на стан под едно от тези дървета, под една истинска юпа, като запалиха огън до самия дънер. А преминаващият между листата дим бе предизвикал по- голямо отделяне на вредните за здравето изпарения, които те поглъщаха с цели гърди в продължение на няколко часа.
Сега това бе минало.
Макар да страдаха все така от дългото вдишване на отровните изпарения, неизбежната смъртна опасност вече не ги застрашаваше. Малко по малко силите им се възвръщаха.
Слънцето се издигаше все по-високо и ето че обагри с топлите си лъчи бледите им лица.
Утринният ветрец ги обля със солените пари на океана, опресни отровената им кръв.
Те изживяваха чувството на човек, който е бил дълго затворен с морската си болест в каютата на кораб, застигнат от буря, но ето че вече е на земя, в сянката на големи дървета и диша аромата на
