Майн Рид
Приключение в пустинята
Глава I
ВЕЛИКАТА АМЕРИКАНСКА ПУСТИНЯ
В Северна Америка се намира обширна пустиня, която по големината си не отстъпва на известната африканска пустиня Сахара.
Предполага се, че тя се простира на две хиляди и шестстотин километра ширина — границите й по онова време бяха съвършено неопределени; възможно е повърхността й да не надминава два милиона квадратни километра, т.е. четири пъти по-голяма от повърхността на Франция. Но дори и така да е, това е твърде голяма площ, която справедливо наричат „Великата американска пустиня“.
Думата „пустиня“ извиква представа за обширна, плоска равнина, покрита с пясък и лишена от дървета, трева и каквато и да е растителност. Тя често се свързва и с представата за вдигнати от вятъра жълти пясъчни облаци, за пълната липса на вода. Но макар цялата пустиня да е покрита с пясъци, в нея срещаме и местности от друг характер. Във вътрешността на Сахара — при все че не е изследвана — може с увереност да се каже, че има планински вериги, високи скали, дълбоки долини, езера, реки и ручеи. Там, на далечни разстояния едно от друго, се срещат даже и плодородни места, покрити с дървета и растения. Едни от тях са малки, други — по-обширни, населени от независими племена. Това са така наречените оазиси. И ако хвърлите поглед на географската карта, ще видите, че такива оазиси в Сахара са твърде много.
Великата американска пустиня има също такъв характер, но тя е много по-разнообразна в географско отношение. На стотици километри пред вас се разстилат обширни равнини, покрити с пясък; по-нататък — други равнини, също така просторни, не по-малко безплодни, но съвсем лишени от пясък и всякаква растителност. По-далече виждате линеещи дървета, покрити с бледи листа. На някои места те образуват гъсти горички, в които трудно прониква човек — дотолкова са преплетени клоните им. Тук ще срещнете и съвсем черни равнини от покриващата ги лава. По-нататък, обратно, равнините са съвсем бели, сякаш покрити със сняг. Това обаче не е сняг, а сол! Непрекъсната покривка от бяла сол, дебела петнайсетдвайсет сантиметра, се простира на разстояние осемдесет километра! Но не мислете, че това е солта, която ние употребяваме; не, това са продукти от изветрели скали и разпаднали се минерални вещества.
Една част от тази пустош е планинска. Гигантската верига на Скалистите планини я пресича и разделя от север на юг на две равни части.
Какви чудновати реки текат по тези места! Едни от тях имат широки планински корита, покрити с лъскав пясък. Ако вървите по течението на тези реки, достигащи на ширина до сто метра, ще видите, че те не се разширяват като реките в други страни, а обратно, стесняват се, докато водите им съвсем се изгубят и в продължение на няколко дни път пред себе си виждате сухо корито. По-нататък водата отново се появява, руслото става все по-широко и най-после приема размери на голяма плавателна река. Такива са Арканзас и Плат.
Други реки със стръмни брегове носят своите студени води между отвесни скали, които се издигат на стотици метри височина. Скалите образуват дълбоки пропасти, където шумят разпенени вълни. Често тези брегове се проточват на стотици километри и са толкова стръмни, че е невъзможно човек да се добере до водата. Не един пътешественик е умирал от жажда, докато в същото време до ушите му е достигал шумът на бликаща вода. Такива са Колорадо и Снейк.
Някои реки от година на година променят посоката си така, че понякога новото им корито се оказва на повече от сто и шейсет километра от старото. Често те се разклоняват и чудноватите им лъкатушения напомнят движението на змия. Мътните им и черни води ги правят да приличат на кървави реки. Такива са Ред Ривър (Червената река) и Бразос.
Ето странните реки, които протичат през планините, долините и равнините на Великата американска пустиня.
Не по-малко необикновени са и нейните езера. Едни от тях се крият сред стръмни планински склонове, дотолкова мрачни и оголени, че никога птица не е размътвала с крилата си тези мълчаливи води; други се намират сред обширни безплодни равнини и напразно пътешественикът, който ги е виждал някога, ще ги търси след години — те са вече изсъхнали и изчезнали.
В едни от езерата водата е прясна и прозрачна като кристал или пък мътна, в други тя е по-солена дори от океанската.
На някои места планините са прорязани от огромни зинали пропасти, някои от които са толкова дълбоки, сякаш са направени нарочно. Тези пропасти се наричат „баранкас“1. Понякога и сред равнини, завършващи с отвесни скали, се срещат пропасти дълбоки повече от триста метра. Други прорязват самите планини като образуват грамадни разклонения, в чиито дълбочини текат ручеи — те напомнят срутени тунели. Тези пропасти се наричат каньони. Цялото това многообразие от образувания характеризират дивата природа на Великата американска пустиня.
Тази пустиня има свои обитатели. Те живеят в оазиси, много от които се отличават със значителни размери и са населени с цивилизовани хора. Един от тези оазиси съставя земята на Ню Мексико, където има много градове. Друг оазис е земята около Голямото солено езеро и езерото Утах. До 1846 година тази земя била самостоятелна община, а сега е един от североамериканските щати.
Освен тези два оазиса, там има още хиляди други с най-различна големина, като се почне от сто квадратни километра и се стигне до малки късове от по няколко хектара, облагодетелствани от водите на множество извори.
Преди много години между оазиса Ню Мексико и Съединените щати се установиха редовни търговски отношения. Търговията доста се засили. Стоката се прекарва с големи коли, теглени от мулета и волове. Тези коли образуват цели върволици. Така че и североамериканската пустиня, подобно на Сахара, има своите кервани.
Те изминават стотици километри по места, където не се срещат никакви други жители освен орди от индианци. В някои участъци от пътя им земята е толкова неплодородна, че там дори индианците не са в състояние да живеят.
Тези кервани обикновено се движат по познати маршрути, където в определени периоди на годината се среща трева и вода.
Преди няколко години аз се присъединих към група търговци, които пътуваха с керван от Сейнт Луис на Мисисипи за Санта Фе в Ню Мексико. Ние вървяхме по познатия път за Санта Фе. Гонеже не продадохме стоката в Ню Мексико, отправихм се към големия град Чиуауа, който се намира малко по на юг. След като си свършихме работата, необременени от никакъв багаж, решихме да се върнем в Съединените щати не по стария път. Искахме да намерим по-хубав път от този, който минава през Санта Фе.
Ето за това в Ел Пасо продадохме колите си, купихме няколко мексикански мулета и наехме необходимия брой „apirosi“2. Така се наричат мексиканците, които карат мулетата и се грижат за тях.
Купихме и няколко коня от най-хубавата и най-добре приспособена към пътуванията из пустинята мексиканска порода. Освен това купихме необходимите дрехи и провизии. Всеки беше добре въоръжен и имаше превъзходен кон. Най-после напуснахме Ел Пасо и се отправихме на изток.
Преди всичко трябваше да пресечем Скалистите планини, които се простират от север към изток. Планинската верига, лежаща на запад от Ел Пасо, се нарича тук Сиера Органос поради островърхите си форми, които напомнят тръби на орган. Понякога с особения си строеж скалите на тези отвесни планини представляват твърде своеобразна гледка. Но най-интересната особеност на тези планини е езерото, намиращо се на една от тях — подобно на океан, то има своите приливи и отливи. До днес още никой не е обърнал внимание на това изключително явление. Това езеро е любимото място на всички диви животни от този край.
Няколко дни ние се движехме по източния склон на Скалистите планини, които са толкова известни, както и планинските вериги Сакраменто и Гуаделупа; там намерихме малък ручей и тръгнахме по течението му. Той ни заведе до голяма река, която тече от север на юг. Това беше Пекос, или както още я наричат, Пуерко. Всички тези имена са испански.
Ние преминахме Пекос и няколко дни вървяхме по левия й бряг.
След като оставихме реката, проникнахме по на север и накрая решихме да вървим по сухата равнина, която се простира далече на запад. Да оставим реката, без да знаем има ли вода пред нас, беше твърде опасно. При подобни обстоятелства пътешествениците обикновено се придържат към брега на реката, но
