волята й?
Друга една мисъл я накара да затвърди решението си. Тя имаше основателни причини да вярва в победата си и, ако по-късно намереше за добре да отстъпи на увлечението си, можеше пак да го направи. Възможно беше генерал Хардинг да се разкае, че е лишил от наследство по-младия си син и да се откаже от едно завещание, вероятно продиктувано в момент на досада и яд. Не така мислеха нито нотариусът, нито госпожа Менъринг, които знаеха, че генералът няма навик да се връща отново към взетите решения. Но Бел разсъждаваше по друг начин. Тя гледаше на бъдещето през призмата на надеждата, осветена от любовта.
В такова душевно състояние се намираше госпожица Менъринг, когато малкият лакей съобщи за пристигането на Хенри Хардинг и го въведе в салона. Може би при вида на изразителните черти и внушителната елегантност на младия човек тя се поколеба в решението си, но това чувство трая само един миг. Мисълта за лишаването му от наследство беше достатъчна, за да го разсее.
Тя не се лъжеше относно причините за посещението на Хенри, тъй като по време на последното им виждане бе казано всичко, освен едно формално обяснение. Бяха разменени думи, които можеха да се смятат като ангажимент за сина на генерала, и като съгласие на младото момиче. И така, пълен с доверие, Хенри идеше да моли Бел да го смята в бъдеше за свой официален годеник.
Той направи предложението си с откровеността и честността, присъщи на характера му, които не му позволяваха да допуска, че другите могат да имат задни мисли.
Отговорът го засегна право в сърцето. Отказът не беше категоричен, но младото момиче предоставяше своето съгласие на решението на майка си.
Хенри Хардинг не можеше да проумее това. Тя, тази властна красота, която пред неговите очи изглеждаше всемогъща, да предоставя своето щастие в ръцете на майка си, и то на една майка, добре известна с капризите и егоизма си. Ударът беше неочакван и толкова по-мъчителен, защото изглеждаше, че предвещава нежелание от страна на госпожа Менъринг.
Не беше в природата на Хенри да стои в неизвестност — той пожела да се срещне веднага с вдовицата.
Няколко минути след това госпожа Менъринг зае на канапето мястото на дъщеря си, която беше счела за необходимо да не присъства на разговора.
По смразяващия поглед, както и по сдържаното и надуто държание на вдовицата, Хенри сякаш долови пропадането на плановете и рухването на надеждите си. Инстинктивните му опасения незабавно се потвърдиха.
Госпожа Менъринг заяви, че е много поласкана от честта, която й прави младежът, като иска да стане неин зет и му благодари горещо за това. Но тя прибави веднага, че положението, в което се намираха тя и дъщеря й правеше невъзможна всяка връзка помежду им. Господин Хардинг навярно знаел, че неочакваната смърт на нейния съпруг я беше оставила почти без средства. Така че Бел нямаше нищо и тъй като и самият той беше в същото положение, един брак при такива условия би бил не само неблагоразумие, но и най-голямата лудост. Макар и бедна, благодарение на нейната майчинска нежност, а може би и слабост, Бел беше живяла винаги, ако не разкошно, то поне удобно. Какво ще стане с нея като жена на съпруг, принуден да се бори с трудностите на живота? Тя не можеше да си представи, без да изтръпне, такава орис за скъпото си дете. Господин Хардинг беше млад и животът бе пред него, но той не е бил подготвен за никаква професия, а и навиците му не му позволяват да започне някаква работа. Поради всички тия причини госпожа Менъринг се смяташе задължена да отклони решително, но почтено предложението му за женитба.
Хенри мълчаливо изслуша тази дълга реч, произнесена с наставнически тон, но по лицето му се изписа учудване, което ставаше все по-голямо, докато почтената дама изричаше предварително подготвените си фрази.
— Разбира се, госпожо — промълви той, когато последната дума от тирадата беше произнесена, — вие не искате да кажете че…
— Да кажа какво, господин Хардинг?
— Че не съм способен да създам приличен живот на моята… вашата дъщеря. Не разбирам за каква борба говорите. Не упражнявам никаква професия, вярно е, но струва ми се, че нямам нужда от такава. Богатството на баща ми ме освобождава от тази грижа както сега, така и за в бъдеще. Ще го делим само двама.
— Мислите ли, господин Хардинг — отговори вдовицата със същия леден тон и същия неприятен тембър. Е добре! Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Състоянието на баща ви няма да бъде разделено по равно. Вашият дял ще бъде най-много около хиляда лири стерлинги. Какво смятате да правите с такава сума?
Хенри Хардинг не чу това последно изречение, зададено като въпрос. Казаното му стигаше, за да разбере, че няма вече работа в салона на госпожа Менъринг и като взе шапката и бастуна си, той се сбогува набързо с вдовицата и се отдалечи.
Той не счете за необходимо да отправи към дъщерята същия смешен поздрав. За в бъдеще между него и Бел Менъринг беше зейнала непроходима пропаст.
Докато отблъснатият влюбен се отдалечаваше от вилата, в която живееше тази, която малко преди това той смяташе за господарка на съдбата си, тъмни облаци се скупчваха на небето, отражение на черните мисли, които помрачаваха ума му.
Това беше първото голямо страдание, което бе изпитал, едновременно физическо и душевно. Словото на госпожа Менъринг имаше двойно острие — в едно и също време бяха засегнати и любовта, и богатството му. Но да се изпари любовта заедно с богатството, когато той на драго сърце би пожертвал последното, за да я запази! Да мисли, че разменените любовни думи, милите погледи, беглите ръкостискания, всичко е било фалшиво, пресметнато може би!
Това именно късаше сърцето на благородния младеж.
Да намери оправдание в поведението на Бел! Възможно ли беше! При все това той се опита. Но причините за отказа бяха много ясни, очевидни бяха условията, при които бяха приели неговата любов, дали му повод да вярва, че тя е одобрена. Всичко това бе претекст, връх на двуличието и на кокетството! Сега с това вече беше свършено и той се закле да застави поне сърцето си да млъкне, ако мисълта му все още се противопоставяше. Житейската битка започваше. Хенри беше млад, предстоеше му тежка борба, но неговият характер му позволяваше да вярва, че ще излезе победител от нея. Жената, която бе издигнал на пиедестал като образец на невинност и чистота, се бе показала не само капризна, но също и прикрита егоистка, користолюбива, по-малко достойна за любов, отколкото за презрение. Да имаше щастието само да запази в сърцето си спомена за тия последни впечатления и необмислено пламналата обич щеше, рано или късно, да се изпари. Като пожела веднъж това да стане така, Хенри се замисли за баща си. Към него той изпитваше само глуха ярост. Заплахата за лишаване от наследство сигурно е била изпълнена тази сутрин. Големите подробности, в които се впусна госпожа Менъринг, дори по отношение на самата завещана сума, не му даваха повод за никакво съмнение. Как бе получила тези сведения той не знаеше и малко се интересуваше от това. Тя беше достатъчно ловка, за да влезе във връзка със съветника на генерала, натоварен, както той смяташе, с редактирането на завещанието. Мисълта му едва засегна този въпрос, за да се отправи с повече горчивина към самия завещател, който с това го лиши едновременно от любов и от състояние.
Безумец! В душевното си страдание той не помисли дори за миг до каква степен баща му се беше показал негов доброжелател, като се бе постарал да го изтръгне от една участ много по-жалка, отколкото лишаването от наследство. Презрението му към подлата кокетка не беше още толкова силно, та да му даде възможност да погледне благоразумно на нещата.
Заплахата на баща му беше само условна. Достатъчно беше да се разкае, за да получи отново неговото благоволение и да постигне, без да го е искал, унищожаването на завещанието. Неговото неподчинение, въпреки че не бе имало последствия, заслужаваше наказание. Но то беше много тежко, за да помисли един баща да го приложи. Освен това то не беше съвместимо със снизходителността, с която баща му се е отнасял винаги към него.
Така би разсъждавал един тесногръд човек. Найджъл Хардинг не би пропуснал случая да побърза да поиска прошка.
