кантора, но за пръв път също имаше подобен клиент. Той почувства, че е необходимо да превие гръбнак.
Така, без да отговори нито дума, той седна зад бюрото си, като чакаше благоволението на генерала, който се бе разположил на един стол от другата страна на масата.
— Пишете това, което ще ви продиктувам — каза бившият офицер със заповеднически тон, тъй като му се струваше, че и най-простият израз на учтивост, отправен към подобна личност, би заседнал на гърлото му.
Все по-любезен и по-любезен, като наведе глава, алчният лицемер взе писалка и бял лист.
„Завещавам на по-възрастния си син Найджъл Хардинг цялото си движимо и недвижимо имущество, състоящо се от къщи и земи, както и облигациите си от Индийската компания, с изключение на хиляда лири стерлинги, които ще бъдат предадени на по-малкия ми син, Хенри Хардинг, като единствено наследство, на което той има право.“
— Написахте ли? — попита бившият офицер.
— Да, всичко което продиктувахте, господин генерал.
— Писахте ли датата?
— Не още, господин генерал.
— Тогава сложете я!
Хюлет се подчини и взе отново перото си.
— Имате ли свидетел под ръка? Ако не, ще повикам лакея си.
— Безполезно е, господин генерал. Моят писар ще послужи за такъв.
— А! Струва ми се, че трябват двама?
— Такъв е законът, господин генерал, но аз мога да бъда вторият.
— Отлично. Дайте ми писалката.
Генералът се наведе над масата и се приготви да тури подписа си.
— Но, господин генерал — забеляза нотариусът, който мислеше, че завещанието е много кратко, — нима това е всичко? Вие имате двама сина?
— Разбира се. Не го ли казах в завещанието си? Още какво?
— Но…
— Но какво?
— Да не би да искате да…
— Искам да подпиша завещанието си — с ваше позволение, впрочем, мога да мина и без него и да се отнеса към някой от вашите колеги.
Господин Хюлет беше твърде отракан човек, за да се осмели вече да направи и най-малката забележка. Трябваше преди всичко да се хареса на новия си клиент и той побърза да положи листа пред генерала и да му подаде писалката.
Бившият офицер подписа, а нотариусът и писарят му направиха същото в качеството си на свидетели — завещанието беше законно.
— Сега направете едно копие — каза генералът. — Вие ще пазите оригинала, докато ви бъде поискан.
Направиха копието, генералът го тури в страничния джоб на пардесюто си, и после, без да благоволи да предупреди нотариуса да пази тайна, той се върна при каляската си и пое пътя към замъка.
— Странно е, че генералът се отнесе до мене вместо да иде при своя адвокат — каза си нотариусът, останал сам в кабинета! — Още по-странно е, че лишава от наследство по-младия си син! Богатството му не може да бъде по-малко от сто хиляди лири стерлинги и всичко се дава на този мелез, когато всички смятаха, че другият ще има най-малко половината! Но това се обяснява. Той не е доволен от своя по-малък син и ме кара да правя завещанието му вместо Лоусън, който, той знае много добре, сигурно би се помъчил да го разубеди. Без съмнение той няма да отстъпи, ако този непрокопсаник не се поправи. Генерал Хардинг не е човек, който ще се остави да бъде излъган, дори от собствения си син. Но независимо от това дали завещанието ще бъде изпълнено или не, аз съм длъжен да го съобщя на една трета личност, която поради особени причини се интересува от него. Тя ще оцени моята постъпка. Във всеки случай няма да ме издаде. Роби!
Вратата се отвори и разкривеното тяло на писаря се показа така бързо, както изскачат от кутията под тласъка на пружината странните палячовци на детските играчки.
— Кажете на кочияша ми да запрегне конете — бързо!
Нотариусът едва успя да сгъне завещанието и да си припомни разговора със завещателя, когато колата вече спираше пред вратата на кантората.
След няколко секунди Хюлет влизаше в своя „ковчег“, както на шега наричаше каляската, за да поеме пътя, по който преди десет минути бе изтрополял луксозният екипаж на бившия офицер.
Макар че следваха същия път, двата екипажа не се отправяха към едно и също място. Каляската отиваше в Бичуун-Парк, а „ковчегът“ — към скромната вила на вдовицата Менъринг.
Глава X
РИБАТА ЗАХАПВА ВЪДИЦАТА
Полковник Менъринг, чиито кости гниеха в Пенджаб, бе оставил, както вече казахме, твърде скромно наследство. При все това вдовицата намираше начин да поддържа екипаж, който наистина се състоеше само от едно пони и файтон, но кончето беше буйно, а файтонът доста хубав и изглеждаше дори изящен, когато прелестната Бел, с прическа на амазонка с камшик и юзда в ръка, се намираше в него. Обикновено на задната седалка в класическа поза стоеше един малък отлично възпитан лакей, в блестяща ливрея с лъскави копчета, който достойно представяше доброто име на къщата.
Тази очарователна картина на селския живот можеше да се наблюдава пред вратата на вилата на госпожа Менъринг в единадесет часа сутринта същия ден, когато майката и дъщерята бяха водили споменатия в предшестващите глави разговор. Това толкова ранно излизане за една обикновена разходка имаше сериозна цел — посещение при нотариуса. Бел вече замахваше камшика с присъщата на всяко нейно движение грация и послушното пони тъкмо щете да потегли, когато се появи колата на самия нотариус Хюлет.
Очевидно „ковчегът“ се отправяше към вилата, където толкова пъти вече бе оставял господаря си. Какво щастливо съвпадение, помислиха си госпожа Менъринг и дъщеря й, които и без това нямаха желание да ходят в града. Наистина не се отнасяше до обикаляне на магазините, а до сериозен разговор с господин Хюлет. Последният сякаш беше изпратен от съдбата.
Като подадоха юздите на малкия лакей, дамите слязоха и влязоха с нотариуса във вилата. Той бе въведен в салона. Тъй като, според думите му работата, която го беше довела, не се отнасяше до очарователната Бел, последната се отдалечи веднага, като остави майка си насаме с него.
В движенията на господин Хюлет все още се чувстваше известна превзетост, но много по-малко подчертана, отколкото по време на срещата му с генерала. Впрочем това бе една маска, която той никога не сваляше напълно. Наистина съществуваше огромна разлика между генерала, човек със стотина хиляди лири стерлинги, и вдовицата на един полковник, богатството на която едва достигаше същото число пенсове. Но госпожа Менъринг се радваше на едно социално положение, за което трябваше да се държи сметка — имаше дъщеря, която един ден можеше да стане съпруга на човек със сто хиляди лири състояние, отлична клиентела за този, който в момента би имал щастието да бъде съветник на майката. Господин Хюлет беше надарен с доста голяма предвидливост, за да не схване с един поглед тези възможности. Ако се показа по- невъздържан в думите и маниерите си спрямо вдовицата на полковника, отколкото пред генерала, това беше единствено защото бе почувствал във въпросната дама един едновременно по-близък до неговия и по-взискателен характер от този на бившия офицер във всичко, което засягаше въпросите за чест и обноски.
— Вие имате да ми кажете нещо, господин Хюлет? — попита вдовицата, без да спомене, че самата тя е имала намерение да му направи посещение.
— Да, госпожо. Възможно е да съм дошъл напразно и да съм прекъснал необмислено вашата разходка.
