в определено от него направление. Той беше толкова силен, щото трябваше да приберем част от платната. По цялото протежение на брега виждахме разпенени вълни.
Ако „Летящият облак“ попаднеше сред тях, би загинал. Всички бяха на това мнение освен капитана. Той още не знаеше за опасността, тъй като беше още рано, а той заспа късно по причина, уви, добре известна на всички.
Когато се появи на палубата, погледна платната и извика:
— Защо е свалено средното платно?
Бях дежурен и му отговорих:
— Мисля, че е необходимо, вятърът се засилва.
— Ами, корабът може да носи двойно повече платна даже когато вятърът се превръща в буря.
— Погледнете тези вълни — казах му, показвайки крайбрежните рифове.
— Да ги вземе дяволът! „Летящият облак“ леко се подчинява на кормилото, той си играе просто…
Това венцехваление бе прекъснато от огромна вълна. Тя отхвърли кораба назад, в същото време друга го удари в борда и сигналната камбана започна сама да звъни.
Мислех, че последните вълни ще заставят капитана да се замисли за опасността, но се случи точно обратното. Той каза с доволен глас:
— Браво „Облак“, ти не се нуждаеш от хора, за да се измие палубата и да звъни камбаната!
Обръщайки се към брега, добави:
— Старият Хатерас, сега вече знаем къде се намираме. И ако Дик Дринкуотър не се лъже, минали сме най-опасното място.
С радост чухме тези думи, ала те не разсеяха нашите съмнения.
Не бяха ли предизвикани те от сутрешната порция, дето той изпи, за да промие гърлото си? Сутрешната и вечерната порция можеха да го доведат до безразсъдство.
— Прибавете платна, Меси! — заповяда ми. — Иначе може да се помисли, че корабът маневрира с носни кърпички или с рогозки.
— Мисля, че корабът не е в състояние да носи още платна. Настояваше, като казваше, че той, Дик Дринкуотър, е човек решителен, че всички ще видят какво ще излезе от това и не бива да се бавим. Бе си втълпил да отпразнува Рождество Христово в Ню Бедфорд. Следователно бяха необходими платна, платна, още платна и още платна.
Моментът беше критичен. И аз почувствах облекчение, когато дойде старшият офицер да ме смени от дежурство.
Може би той ще има повече щастие от мен и ще успее да убеди този полудял.
За щастие в същата минута караулният извика:
— Платно!
— Това е китоловец! — добави първият офицер. — Дявол да го вземе, това е „Дръзката Сара“.
Видът на „Дръзката Сара“ доведе нашия капитан до крайната степен на екзалтация. Такова беше впечатлението на всички от екипажа, дето знаеха за съперничеството между двамата капитани.
Въпреки бурното море и съседството на скалите беше ясно, че всички, както и самият капитан, желаят да се възползват от случая, за да се състезават със съперника. Даже първият офицер, когото смятах за доста благоразумен, бе увлечен като другите. Почти пожелах между нас в този момент да бъде Кофън с неговия непоклатим авторитет.
— Той се връща — извика капитанът — и застава неподвижно. Дали не му се е случило нещо?
После отново погледна с далекогледа.
— Не — продължи той, — нищо му няма на кораба. Какво мисли Босток, та стои на едно място?
— Може би — забеляза старшият офицер — „Сара“ не се чувства достатъчно силна да върви в такъв вятър. Това е хубаво за „Летящият облак“.
— О, да, този път сте прав! — каза капитанът, като се изчерви от удоволствие.
Думите на старшия офицер бяха така ласкави за „Летящият облак“.
— Ей сега ще покажа на Босток на какво е способен „Летящият облак“.
И той даде заповед да се вдигнат и последните платна. Тази заповед можеше да ни струва скъпо, ала никой не се осмели да каже и дума. Всичко бе изпълнено буквално.
Струваше ни се, че всеки миг корабът ще изскочи от морето. Водните планини се надигаха, тичаха след него и не можеха да го догонят.
— Внимавайте при кормилото! — извика капитанът на двамата моряци, стоящи пред колелото на кормилото. — Да се държи посока към мачтата на „Сара“!
— Предполагам, капитане, че нямате намерение да минете редом със „Сара“? — боязливо попита старшият офицер.
Забелязах как той започваше да проявява признаци на безпокойство.
— Достатъчно близко е, за да поговорим — сухо отвърна капитанът. — Това е моето намерение. Дайте ми рупора.
— Маневрата не е от леките — настояваше старшият офицер. — Помислете — при такова море!
— Великолепна маневра! Лесно ще я направя, стига кормчиите да не спят.
Двамата нещастни кормчии не мислеха и да спят, те имаха толкова много работа, без да се смята тревогата, която растеше от минута на минута.
Без нито дума повече капитан Дринкуотър влезе с рупора в ръка в една от висящите на борда лодки и седна с величествена поза.
През това време капитанът и офицерите на „Сара“ с недоумение се питаха къде отиваме. Имахме вид, сякаш преследваме някаква джонка с китайски пирати или малайска лодка от Целебес.
— Хей, кораб, кормилото наляво! По-скоро наляво! — крещеше капитан Босток. — По-скоро или ще скочите върху нас.
— Не се бойте, Босток! — отвърна в рупора нашият капитан. — Искаме само да ви покажем как „Летящият облак“ носи платната и как заобикаляме нос Хатерас!
И единствено от желание да противоречи добави:
— Кормилото надясно!
Кормчиите не смееха да не се подчинят. Ала „Облакът“ престана да се подчинява на кормилото и направи едно безумно завъртане в кръг. Хората с всички сили задържаха кормилото.
Затаихме дишането си. Самият Дринкуотър се изплаши. Той разбра безумието си и изскочи от своето опасно място в лодката. Но за щастие „Летящият облак“ отново се подчиняваше на кормилото.
И тъкмо навреме. Рискувахме да минем под задната част на „Дръзката Сара“ в минутата, когато нейният нос дълбоко бе потопен във водата. Лодката, в която бе седял капитанът, се разтроши на парчета след удар от кормилото на „Сара“. За миг капитаните бяха така близо един до друг, щото можеха да се ударят със своите рупори.
Когато прерязахме пътя на „Сара“ с бързината на препускащ с всички сили кон, капитан Дринкуотър извика през рупора:
— Как е работата, Босток? Не искате ли да ви потеглим малко с въжето?
И докато „Летящият облак“ се отдалечаваше от „Сара“, той крещеше:
— Довиждане, стари Бост, ще съобщя на вашите другари в Ню Бедфорд, че ще бъдете там към Ивановден! Довиждане!
Капитанът на „Сара“ не отвърна нито дума, като че ли се боеше за своя безгрижен събрат.
А нашият капитан говореше с тържествен вид:
— Обещах на Босток, че ще му покажа нещо и ето — удържах на думата си!
За наш късмет вятърът стихна и се обърна на запад. Успяхме да заобиколим опасния нос преди залез слънце. Ала нито през този ден, нито през следващия ентусиазмът на капитана намаляваше. Той продължаваше да се гордее със своята победа.
Толкова по-ужасно бе неговото разочарование, когато влязохме в пристанището. Първият кораб, който той видя там, беше „Дръзката Сара“.
Неговото честно и весело лице побледня и се помрачи. А като венец на униженията му дойдоха виковете на капитан Босток, когато минавахме край „Дръзката Сара“:
— Вие ли сте, Дринк? Радвам се, че ви виждам, стари приятелю, и същевременно съм много учуден, тъй
