И предположението му беше съвсем право — наистина ги безпокояха мухите. Но ако Фон Блум знаеше какви бяха тези мухи, той съвсем нямаше да бъде спокоен, а щеше да улови конете и да ги отведе колкото може по-надалеч от мрачните скали. Но той не познаваше мухата цеце.
Слънцето вече залязваше. Оставиха конете да пасат свободни, макар че Фон Блум забелязваше, че те стават все по-неспокойни — удряха с копита земята, ту изведнъж хукваха да тичат, ту сърдито пръхтяха.
Най-после странното им поведение принуди Блум да отиде при тях. Ханс и Хендрик тръгнаха заедно с него.
Като доближиха животните, бяха учудени от това, което видяха: всеки кон беше покрит като с калъф от маса пчели.
Но скоро видяха, че това не са пчели: тези насекоми бяха по-малки от пчелите, тъмни и с необикновено бързи движения. Хиляди се виеха над животните и стотици се бяха полепили вече по главите, шиите, хълбоците и краката им — с една дума по цялото тяло. Очевидно, те силно жилеха конете, нищо чудно, че нещастните животни бяха раздразнени.
Той мислеше, че мухите само безпокоят животните. Хендрик също не подозираше нищо, само Ханс отгатна истината. Той бе чел за ужасното насекомо, което се среща в някои местности на Южна Африка, и при първия поглед върху тези мухи, заподозря, че може би са същите.
Той съобщи подозренията си на другите.
— По-бързо извикайте тук Свартбой! — силно обезпокоен, викна Фон Блум.
Бушменът беше зает при фургона, вадеше от него някои нужни вещи и не обръщаше внимание на конете. Като чу вика, той тутакси изтърча при господаря си. Щом видя рояците насекоми, които се виеха над конете, малките му очи се разшириха и на лицето му се изписа мъка и смущение.
— Какво е това, Свартбой? — попита господарят му.
— О, баас! Мой баас! Това е цеце!
— И защо толкова се уплаши от тези цеце?
— О, баас! Всички ще измрат, всички, нито един кон няма да остане жив!
И Свартбой с високи, горчиви възклицания обясни, че ухапването на тези мухи е смъртоносно, че конете сега сигурно ще умрат, по-рано или по-късно в зависимост от това дали са получили много рани. Бушменът и най-малко не се съмняваше, че тази рояци мухи са наистина цеце и че за не повече от една седмица и петте коня ще измрат.
— Ще видите, баас! Още утре ще проличи!
И наистина още на другия ден до обяд целите тела на животните, дори главите им подпухнаха страшно, така че очите им съвсем не се виждаха. Те не искаха да ядат и скитаха из чудното пасище, и с тихо и тъжно цвилене изразяваха силната си болка, която чувстваха. На всички беше ясно, че те ще измрат.
Фон Блум се опита да им пусне кръв, употреби и други средства. Нищо не помагаше. Ухапването на мухата цеце бе неизлечимо.
XVII
Носорог
Голяма беше скръбта на Фон Блум. Съдбата сякаш го преследваше на всяка стъпка от няколко години. Всяка година прекрасните му стада постоянно намаляваха и ето, той бе стигнал най-после до последното стъпало, до пълната бедност.
Нямаше вече абсолютно нищо. Конете нямаше защо да се броят вече. Те умираха. Конниците щяха да останат съвсем самотни. Само с кравата. За щастие, тя не бе ходила към скалите, а пасеше в долината и затова се беше спасила и съставяше сега цялото имущество на скватера, цялото му стадо. Наистина, той имаше още прекрасния фургон, но каква полза от него без волове и кон? По-добре щеше да бъде да бяха конете без фургона.
— Боже милостиви! — той отпусна глава върху ръцете си. — Какво ще стане с мене и с децата ми?
Горкият Фон Блум! Нещастията му бяха достигнали крайна степен. Но именно същия този ден, същия час се случи друго нещо, което не само успокои сърцето му, но и положи основите на неговото бъдещо богатство и благосъстояние. Не мина и час и настроението на Фон Блум се промени съвсем, след не повече от час и всичките му деца се чувстваха щастливи.
Как бе станала тази промяна? Нима добрата малка фея бе излязла от извора или бе слязла от скалите да успокои и утеши добрия човек в тази минута на отчаяние? Слушайте.
Слънцето току-що бе залязло. Всички седяха под голямото дърво около огъня, на който се готвеше вечерята. Не се чуваха ни разговори, ни весела детска глъч, защото децата виждаха, че баща им е скръбен и седяха тихо. Никой не издаваше никакъв звук.
В този именно миг се изтръгна горчив възглас от гърдите на нещастния Фон Блум. Сякаш дирейки отговор на него, той издигна очи към небето, а после обгърна с поглед цялата долина. Изведнъж забеляза странен предмет, появил се в това време на известно разстояние иззад храстите.
Беше някакво животно и по грамадните му размери Блум и другите веднага познаха слон.
Никой от тях, освен Свартбой, не беше виждал още слон в диво състояние, защото макар че някога тези животни бяха се срещали в най-южните части на Африка, отдавна вече ги бяха напуснали и сега живееха само далече извън границите на колонията.
Но Хендрик и по-рано бе забелязал следи от слон около извора, така че цялото семейство знаеше, че ги има тук.
Ето защо, като видяха грамадното животно, всички се досетиха, че е слон.
Впрочем не, не всички. Свартбой правеше изключение. Щом видя гиганта, той веднага извика:
— Чукуроо! Баас, чукуроо!
— Носорог? — попита Фон Блум, който знаеше, че на езика на туземците така викат на носорога.
— Да, баас, да! И какъв грамаден! Това е „чукуроо-кобаоба“, бял носорог.
В Южна Африка добре познават четири вида носорози. Туземците наричат тези четири вида със следните ймена: борело, кейтлоа, мухохо и кобаоба. Двата първи вида са черни, т.е. общият цвят на кожата им е тъмен, докато мухохо и кобаоба са белезникави. Черните носорози са значително, почти двойно по- малки от белите и освен това се различават и по положението и дължината на роговете си, а също така и по някои други дребни особености.
По дължина и форма на шията, положение на ушите и много други особености, черните носорози значително се отличават от белите, и навиците им са много различни. Първите се хранят главно с листа и клони от бодливи храсти като акации, докато вторите ядат само трева.
Първите са по-зли: като видят човек или друго животно, те веднага се нахвърлят върху него. Често дори се нахвърлят върху храсти и ги трошат, като ги правят на трески.
Белите носорози също биват много зли, когато са ранени или засегнати от нещо; но те обикновено са миролюбиви и не закачат човека, не го нападат. Те са много тлъсти и месото им е забележително вкусно. Нито едно африканско животно не дава такова вкусно месо като младия бял носорог; докато черните никога не стават тлъсти и месото им е твърдо и неприятно на вкус.
Черните носорози достигат почти шест фута височина и цели тринадесет дължина, а белите много повече. Кобаоба е не по-малко от седем фута висок, смятано от плешката, и четиринадесет — дълъг.
Не бе чудно, че това грамадно животно бе взето за слон. По големина кобаоба иде веднага след слона. Грамадната муцуна — осемнадесет дюйма широка, дългата, масивна глава, грамадното тежко туловище на това животно правят впечатление на сила и масивност, равна на слона, а някои твърдят, че дори и по- голяма. По-точно е да кажем, че той изглежда като карикатура на слона.
Ето защо нямаше нищо чудно, че семейството, насядало край фургона, бе взело кобаоба за грамаден слон.
Но Свартбой тутакси позна кобаоба и разпръсна заблуждението, като обясни, че това е бял носорог.
XVIII
Страшната борба
Когато Фон Блум и семейството познаха кобаоба, това животно, както бе вече казано, тъкмо излизаше
