каквото те нямаха и за това бе много ценна за тях.
Да се отдели тлъстината от вътрешностите на слона също не бе лесна работа. Но Свартбой прекрасно се справи с това затруднение; той влезе вътре, в грамадния труп, и там много усърдно сечеше и ровеше с ножа, като предаваше грамадни късове тлъстина на другите, които ги отнасяха на определеното място.
Дълго се разправя той, но най-после тлъстината бе избрана и скрита, предварително увита в късове кожа.
Разбира се, четирите крака на животното, които наравно с хобота се смятат за най-вкусни късове, бяха отсечени. Но ги оставиха засега на брега и се заловиха да приготвят добитите провизии за запас.
Те имаха сол във фургона, но малко. Тя не можеше да им стигне да насолят всичкото месо, получено от слона. Месото, да речем, би могло да се запази и без сол, и не само Свартбой, но и Фон Блум знаеха как да направят това. Във всички страни, където се чувства липса на сол, месото запазват по следния начин: разрязват го на тънки ленти и го окачват на слънце. След няколко дена то така изсъхва под лъчите на африканското слънце, че може след това да се пази цели месеци. Ако времето е дъждовно, слънчевите лъчи могат да бъдат заменени с малък огън и това се прави често.
Няколко часа минаха, докато разрежат месото на ленти. Когато тази работа бе най-после свършена, бъдещите ловци набиха в земята редица вилообразни колове на известно разстояние един от друг. Отгоре им поставиха хоризонтални греди и накачиха на тях лентите месо на безбройни фестони.
Преди да залезе слънцето, местността около лагера представляваше много странна гледка, която напомняше пералня, с тази разлика само, че прострените неща не бяха бели, а яркочервени.
Но работата не беше още свършена. Трябваше да приготвят задълго и краката, а това ставаше по съвсем друг начин, известен само на Свартбой, който ръководеше приготовленията.
Най-напред той изрови в земята яма около два фута дълбока и малко по-голяма в диаметър, точно толкова голяма, че да събере в нея един крак. От изхвърлената пръст той направи нещо като вал около ямата.
Между това, под негово ръководство момчетата набраха множество сухи клони. Свартбой ги сложи над ямата във вид на пирамида, десет фута висока, и ги подпали. След това бяха изровени още три също такива ями и за останалите крака и над всяка бе нареден и запален грамаден огън.
Когато от първия огън остана само пепел, започна най-трудната работа. Бушменът изгреба всичко от ямата, така че тя остана празна.
Когато бе очистена от пепелта, Свартбой, с помощта на Фон Блум вдигна единия грамаден крак на слона, поднесе го, доколкото позволяваше силната жега, до ямата и го пусна там, а отгоре го покри с изровената по-рано пясъчна пръст. Този пясък беше нажежен като стопено олово. Отгоре натрупаха гореща пепел и накладоха наново грамаден огън.
Същото бе направено после и с останалите три крака. По този начин те се оказаха в пещи, в които ги оставиха, докато изстинат съвсем; тогава печеното щеше на бъде съвсем готово. А тъй като пещите не можеха да изстинат по-рано от сутринта, семейството, уморено много от работата през целия ден, вечеря с остатъците от хобота и се отпусна за почивка в сянката на грамадната нвана.
XXII
Хиени
Колкото и много да бяха уморени нашите работници, не успяха да заспят. Тъкмо затвориха очи и започнаха да дремят, когато около лагера се чуха някакви странни гласове. Те приличаха на силни избухвания на човешки смях и то смях на някакъв луд негър. Като че тълпа безумни негри бяха избягали от лудницата и идеха към лагера.
Всяка минута тези звукове ставаха по-ясни и по-силни и беше очевидно, че съществата, които ги издаваха, приближаваха.
Очевидно беше също така, че тези същества не бяха един вид, защото звуковете бяха много разнообразни и смесени. Чуваше се и вой, и свирене, и лай, и ръмжене и тихи проточени стонове, сякаш от страдание, и откъслечни остри викове. За минута или две всичко това утихваше, а после наново започваше адски хор, в който смехът звучеше най-ужасно. Но този див концерт и най-малко не уплаши нашите ловци. Никой не се уплаши, нито дори малката Гертруда и малкият Ян.
Разбира се, ако те не познаваха тези звукове, без съмнения щяха да бъдат повече уплашени; щяха да бъдат в ужас. Но Фон Блум и семейството му бяха живели твърде много в степите на Африка, за да могат да познават тези гласове. В този вой, лай и ръмжене всички веднага познаха чакалите, а безумният смях, приличен на човешки, беше на хиени. Затова никой не сметна за нужно дори да стане, всички спокойно си останаха на местата и легнали, слушаха без да се опасяват, че тези шумни животни могат да ги нападнат.
Фон Блум и децата спяха във фургона. Свартбой и Тоти направо на земята, но до кладите и затова не се страхуваха от никакви диви зверове.
Но в дадения случай чакалите и хиените бяха, изглежда, в много по-голям брой, отколкото обикновено, и при това изглеждаха много смели. Не минаха и няколко минути и виковете им се чуваха вече от всички страни около лагера, така близо, така силно, че беше много неприятно да ги слуша човек.
Най-после те така тясно заобиколиха лагера, че накъдето и да се погледнеше, се виждаха чифт зелени или червени очи, святкащи при светлината на огньовете. Виждаха се и белите зъби на хиените, когато отваряха уста да издадат ужасния си смях.
При вида на това зрелище и под звуците на отвратителния концерт, разбира се, нито Фон Блум, нито който и да е друг от тях можа да заспи, въпреки всичката умора. Дори нещо повече — всички, включително самият Блум, започнаха да изпитват някакво безпокойство. Никога не бяха виждали толкова много хиени и при това толкова нахални. Те бяха тук не по-малко от две дузини, а чакалите — най-малко два пъти повече.
Фон Блум знаеше, че макар при обикновени обстоятелства хиените да не са опасни, има случаи, когато нападат човека. Свартбой знаеше това добре, а Ханс бе чел. Нищо чудно в това, че всички започнаха да чувствуват тревога.
Хиените този път бяха толкова дръзки и хищни, че беше необходимо да ги подплашат, за да ги прогонят от лагера.
И ето, Фон Блум, Хендрик и Ханс взеха пушките, излязоха от фургона и застанаха, облегнати на ствола на нвана, от противната страна на тази, която беше срещу огньовете. Към тях веднага се присъедини и Свартбой с лъка и стрелите.
Мястото беше избрано много сполучливо. В сянката на дървото четиримата прекрасно можеха да виждат всичко, което ставаше около огньовете, докато самите те оставаха незабелязани.
Едва погледнаха и тутакси разбраха каква е работата, какво бе привлякло тук толкова много хищници. Оказа се, че те самите бяха виновни за това: месото на слона, което бяха накачили да съхне, бе послужило за примамка, за него бяха пристигнали всички тези животни.
Ведно с това Фон Блум разбра, че бе направил грешка, като бе окачил месото доста ниско — хиените лесно можеха да го стигнат.
Наистина, дори в момента, когато всички те, готови да стрелят, бяха застанали, осветени от огньовете, една от хиените подскочи с настръхнала козина, изправи се на задните си крака, грабна един къс, смъкна го от гредата и бързо изчезна с него в тъмнината.
След това се чу как другите хукнаха подир нея да вземат участие в плячката. И няма съмнение, че късът бе унищожен за не повече от половин минута, защото блестящите очи и святкащите бели зъби показваха, че цялата глутница наново се бе върнала, готова за ново нападение.
Никой от ловците не стреля; хиените се движеха около огньовете с такава бързина, че беше невъзможно да се прицелят точно. А барутът и куршумите бяха много скъпи, за да ги хабят напразно.
Ободрени от успеха, хиените приближиха и след малко биха направили общо нападение върху вкусните късове и без съмнение биха грабнали по-голямата част от тях. Но именно в този момент Фон Блум реши да остави пушката и да поправи грешката си, като вдигне месото по-нависоко, така че хиените да не могат да го достигнат.
Но как можеше да направи това? Трябваше да имат нови, високи клонове, а в тъмното къде щяха да ги намерят?
