Най-после Ханс намисли. Измъкнаха някои от прътите и ги навързаха един за друг; по този начин получиха високи колове, на които поставиха напречните греди. Когато накачиха месото на тези нови сушилни, то се оказа на дванадесет фута от земята и можеха да бъдат уверени, че нито хиени, нито чакали ще го достигнат.
Като свършиха тази работа, ловците наново застанаха в сянката на дървото, за да видят какво ще правят хищниците сега.
Не стана нужда да чакат дълго. Не минаха и пет минути и цялата глутница приближи към месото с предишния вой, лай и смях. Но сега към тези звуци се прибавиха и викове на яд и отчаяние, защото те веднага разбраха, че съблазнителните късове са вече недостижими за тях.
Но те не си отидоха преди да се убедят в това. Няколко по-едри и смели хиени приближиха и започнаха да подскачат като се мъчеха да достигнат месото. Едва след няколко опита се убедиха, че е безполезно и разочаровани се наканиха да си вървят. Тогава Фон Блум, възмутен, че го бяха накарали да става, реши да си отмъсти.
Направи знак на другарите си и изведнъж се чуха три изстрела.
Този неочакван залп накара хиените и чакалите бързо да си отидат и в тъмнината ясно се чуваше тропотът На краката им. Но три хиени и един чакал останаха на мястото си; чакалът бе убит от отровна стрела на Свартбой, който я бе пуснал в същото време, когато другите стреляха с пушките.
Ловците наново напълниха пушките и почакаха около половин час, за да видят няма ли да се върнат животните. Но нито хиените, нито чакалите се видяха вече.
Разбира се, не бяха отишли далеч, защото техният див концерт се чуваше нейде наблизо. Наистина, бяха намерили другата половина от трупа на слона, потопена в езерото и пируваха там.
В лагера се чуваше ясно пляскането на водата, в която се нахвърляха за плячката и техният лай, ръмжене, смях и вой ставаше все по-силен.
Но нито Фон Блум, нито синовете му обръщаха внимание на тези крясъци. Щом се убедиха, че животните няма да се върнат, всички наново си легнаха и бързо заспаха.
XXIII
Уреби
На другата сутрин хиените и чакалите изчезнаха, и за учудване на ловците, не беше оставено нито късче месо по костите на слона. Грамадният скелет лежеше съвсем оглозган. Дори нещо повече, лакомите животни бяха изяли и два коня, които завършваха наблизо своето жалко съществуване; техните скелети бяха също така изглозгани тази нощ.
Това показваше, че тук имаше много хищни животни. А в същото време непременно и много различен дивеч, защото без такъв и хищниците не биха могли да съществуват.
Наистина многобройни следи по брега, където се бе разливала реката, показваха, че през нощта при водата бяха дохождали най-различни животни. Имаше следи от кръглите стъпки на квага и близкия й дов; малката следа на хемсбок и по-широката на елен. Най-после Фон Блум намери и следи от страшния лъв. Макар че ръмженето му не се чуваше тази нощ, никой не се съмняваше, че ги е имало тук. Присъствието на любимата му плячка — кваги, антилопи и елени — беше сигурен признак, че царят на горите бе наблизо.
Този ден семейството малко работи. Тежката работа по трупа на слона и нощните занимания бяха уморили много всички; и нито Фон Блум, нито другите имаха желание да се заловят за работа.
Свартбой измъкна краката на слона от пещите и ги очисти, поправи късовете, окачени за сушене, така че слънчевите лъчи да ги огряват по-добре. Фон Блум застреля трите останали коня, за да не се измъчват повече, нещастниците, тъй като на всички беше ясно, че те не могат да се оправят и смъртта беше само избавление за тях.
По този начин от всички стада, които имаше Фон Блум, бе останала само една крава: за нея се грижеха сега особено усърдно, тъй като без прекрасното мляко, което даваше, храната на нашите преселници щеше да е много груба. И всички ценяха услугите и усърдно се грижеха за нея: всеки ден я водеха на по-хубаво пасище, а през нощта я прибираха в безопасния краал, построен за нея от бодливи клони недалече от грамадната нвана.
Освен кравата, единственото животно, останало в лагера, беше и любимката на Гертруда, малката антилопа.
Но същия ден към нея се присъедини още едно прелестно малко животно, което по красота не отстъпваше на шпрингбока, но беше още по-малко. Това беше уреби, представител на един вид антилопи, който се въди по равнините и горите на Южна Африка.
Зверчето бе уловено от Хендрик. В същото време той достави за обяд и много вкусен дивеч, който се хареса на всички, освен на Свартбой, повече от месото на слона.
Всичко това Хендрик доби по следния начин: Към пладне излезе от лагера с пушка. Стори му се, че по обширната прекрасна ливада, която се разстилаше наоколо, скита някакво животно.
Като измина около половин миля, криейки са зад храстите, видя, че не се бе лъгал: наистина пред него на ливадата пасяха две животни, прилични на антилопи, но много малки — не повече от два фута.
Хендрик се досети, че са уреби. И излезе прав.
Постоянно криейки се зад храстите, младият ловец приближи още повече до животните. Но все пак те бяха на повече от триста стъпки от него и малката му пушка не можеше да ги достигне.
А между това не беше възможно да приближи повече, защото по-нататък нямаше нито един храст, зад който да може да се скрие. А животните бяха очевидно плашливи. Мъжкото постоянно опъваше красивата си шия и подозрително озъртайки се, леко поблейваше. Разбира се, нямаха намерение да позволят на ловеца да ги наближи.
Известно време Хендрик помисли какво да направи. Той приближаваше към животните в посоката на вятъра, но с досада забеляза, че пасат, движейки се срещу вятъра и по този начин все повече и повече се отдалечават от него.
Той беше готов вече да стане и да си върви, когато изведнъж му дойде на ум, че може би ще успее да ги улови с хитрост.
Той знаеше, че у много видове антилопи любопитството надминава дори страха. Неведнъж бе успявал да привлече шпрингбока на близко разстояние. Защо да не опита и сега?
Без да губи време, той бръкна в джоба си да вземе голямата червена кърпа, която неведнъж му беше служила в подобни случаи. За съжаление не я намери там.
Бързо претърси всички джобове. Не, кърпата я нямаше. Колко неприятно! Беше я забравил във фургона.
Дойде му на ум щастлива мисъл. Бе чувал, че любопитството на антилопите се привлича също така и от странни движения и форми, както и от ярките цветове. Той си спомни една проста хватка, която ловците често прилагаха в подобни случаи: трябваше само да застане с главата надолу, подпрян на ръце, и да размахва крака нагоре.
Веднага остави пушката на земята до себе си, изправи се върху ръцете си, а краката вдигна нагоре и започна да прави с тях най-фантастични движения във въздуха.
Хитростта сполучи. Мъжкият пръв забеляза странния предмет. Той веднага се спря за миг, после издаде остър звук и с бързината на птица хукна да бяга — уреби се смятат за най-бързите африкански антилопи. Женската го последва, макар и не толкова бързо, и изостана от него.
Като забеляза това, мъжкият сякаш се засрами от страхливостта си и спря и той, после се обърна и с всички сили хукна назад към другарката си. След малко стоеше вече между нея и странния предмет, който го бе уплашил.
„Какво може да е това? — като че се питаше той. — Не лъв, не леопард, не хиена, не чакал, не вълк, не лисица — с една дума никой от известните ми врагове. Не е и бушмен, защото той е с една глава, а този е с две. Какво може да е това? Стои на едно място, не ме преследва. Може пък съвсем да не е опасно?“
Така навярно разсъждаваше уреби. Любопитството му надмина страха. Любопитното животно отиде по-наблизо, после в зигзаги приближи още повече, най-после се намери на по-малко от сто крачки от странния предмет, който така го бе уплашил отначало.
Другарката му не изоставаше, тя очевидно също така се интересуваше от невиждания предмет, както и
