той; големите й, блестящи очи бяха широко разтворени и от време на време тя дори спираше, за да разгледа по-добре.
Изведнъж странният предмет изчезна в тревата; след малко пак се показа, но вече в друг вид. Нещо до него силно светна на слънцето и този блясък като че омая мъжкия, той не можеше да се помръдне от мястото си, а все стоеше и гледаше.
Но това беше последният му поглед. Показа се светлинка, нещо го удари в сърцето и той престана да вижда!
Женската веднага с блеене изтича при него. Тя не разбираше причината за смъртта му, но знаеше, че той е мъртъв. На страната му имаше рана, от нея течеше струя червена кръв. Тя никога не бе виждала подобна смърт, но знаеше, че той е мъртъв. Неговото мълчание, неподвижно изопнатите му членове, стъкловидните очи — всичко това й говореше за неговата смърт. Тя би избягала, но не можеше да го изостави, дори мъртъв. Между това, се чу нов изстрел и тя самата легна до него.
Младият ловец стана и изтича при труповете. В бързината си, противно на обичая на всички ловци, той дори не напълни пушката си след изстрела. Това му се видя излишно, равнината беше съвсем открита и нито едно животно не се виждаше по нея. Но какво беше учудването му, когато, дотърчал до труповете на антилопите, видя там трета, жива!
Да, това беше малко животинче, не по-голямо от нашенски заек. То тичаше, подскачайки, около трупа на майка си и блееше с жално гласче.
Хендрик бе учуден, защото по-рано не бе забелязал това дребосъче: високата трева го бе скривала. А сега, при Вида на осиротялото малко, му стана много жалко, че бе убил майката. И само съзнанието, че бе направил това не за празно удоволствие, малко успокои съвестта му.
Малкият уреби щеше да бъде прекрасен подарък за Ян, който отдавна мечтаеше да има също такава антилопа като Гертруда. Щяха да го хранят с краве мляко и тъй като Хендрик го бе лишил от баща и майка, сега трябваше да се погрижи за него. Лесно беше да го улови, защото то не се отдалечаваше от трупа на майка си; и наистина хубавичкото създание скоро беше в ръцете на ловеца.
След това той върза двата трупа заедно, закачи края на въжето за рога на мъжкия и повлече плячката към лагера.
Всички се зарадваха много при вида на прекрасния лов. Но най-много се радваше малкият Ян! Сега той вече нямаше защо да завижда на сестра си; самият той имаше също такава хубава антилопа!
XXIV
Приключението на малкия Ян
По-добре щеше да е Ян никога да не беше виждал малкото уреби; по-добре и за него и за животното, защото още на другата нощ невинното създание стана причина за ужас в лагера.
Всички легнаха да спят, както и предната нощ, Фон Блум с децата във фургона, а бушменът накладе малко настрана огън и се изтегна пред него, като се покри с овнешки кожи.
Хиените не ги безпокояха, защото вниманието на тези хищници бе обърнато към труповете на трите коня, които Блум застреля предната вечер, след като предварително ги откара по-надалече от фургона. При тази разкошна вечеря отвратителните животни нямаше да рискуват да отидат към лагера, където бяха така недружелюбно приети предната нощ. Така мислеше Блум, като заспиваше.
Изведнъж го разбуди остър крясък, сякаш в предсмъртна агония. След това се чу друг, като че бързо заглушен вик.
Скватерът и останалите, тъй като всички се събудиха, познаха в тези викове блеенето на уреби.
— Хиените го душат — помислиха си те. Но не успяха да изкажат това си мнение, защото чуха нов, съвсем друг вик, при който всички скочиха така бързо, сякаш бе избухнала бомба под фургона. Викаше малкият Ян й викът му идеше от същата страна, откъдето се чуваше и заглушеният вик на уреби.
— О, Боже! — извикаха всички. — Какво може да значи това?
След острия кратък вик се чу някакъв неопределен шум като борба, после пак крясъците на Ян, който викаше за помощ. Тези викове няколко пъти се прекъсваха и всеки път се чуваха по-надалече.
Види се, някой го беше грабнал!
Тази мисъл изведнъж порази Фон Блум, Хендрик и Ханс. Разбира се, всички бяха в ужас; но тъй като не бяха още успели съвсем да се опомнят от съня, те не знаеха какво да правят. Нов вик на Ян обаче ги накара да се опомнят и всички се втурнаха нататък, откъдето се чуваха виковете на момчето. Те така бързаха, че не взеха дори пушките.
Тоти също скочи; тя не можеше да обясни нищо и високо плачеше от страх. Да я разпитват — значеше само да губят напразно времето си. Свартбой не се виждаше нийде; но високите му ругатни и проклятия се чуваха отдалече. В същото време всички видяха и една пламтяща главня, която се движеше бързо в тъмното, очевидно в ръцете на верния слуга.
Всички хукнаха подир тази главня, колкото можеше по-бързо. Гласът на бушмена се чуваше далеч, но викът на Ян — уви! — още по-далече.
Те не можеха да разберат нищо и с всички сили бързаха, измъчвани от зловещи предчувствия.
Когато най-после бяха вече само на петдесетина крачки от горящата главня, тя изведнъж се свали долу, после също така бързо се издигна, пак се свали, при което ругатните и проклятията на бушмена се чуваха по-силно отпреди. Очевидно, той жестоко биеше някого. Но гласът на Ян вече не се чуваше. Дали не бе умрял той?
Ужасното съмнение накара бащата и братята да затичат още по-бързо напред.
Когато стигнаха бушмена, страшна картина се представи пред очите им. Ян лежеше на земята под един храст, за корените на който се бе здраво заловил с ръце. Около едната му ръка бе омотан краят на дълъг ремък, за другия край на който бе вързан малкият уреби, страшно обезобразен и вече мъртъв. До него стоеше Свартбой с пламтящата главня, която сега светеше особено силно, понеже той току-що бе гощавал с нея една хищна хиена. Звярът вече го нямаше, той отдавна бе изчезнал, но никой не мислеше да го преследва, всички бяха твърде много заети с малкия Ян.
Веднага вдигнаха детето и започнаха грижливо да го разглеждат, да видят как е ранено. Но за обща радост се оказа, че няма никаква рана, ако не се смятаха драскотините от храста и белезите от стегнатия ремък на ръката. Той скоро дойде на себе си и увери всички, че не чувства никаква болка. Бащата и братята пожелаха по-скоро да узнаят подробностите по тайнственото приключение.
Момчето им обясни. Оказа се, че той бил легнал да спи заедно с другите във фургона; но не можал да заспи, защото все мислил за своя уреби, който, по липса на място във фургона, бе нощувал с Тоти на земята, завързан за колелото.
На момчето много му се дощяло, преди да заспи, още веднъж да погледне своя любимец. Без да казва никому ни дума, то внимателно излязло от екипажа, отишло при животното, отвързало го и го отвело при огъня да го вижда по-добре.
Като му се любувало известно време, детето помислило, че Свартбой сигурно също с удоволствие ще му се порадва. И без да мисли много, разбудило бушмена.
Свартбой наистина нямал ни най-малко желание да става да се любува на животно, каквото бе ял навремето неведнъж. Но малкият Ян бе негов любимец и той не се разсърдил, а изпълнил прищявката му.
Известно време приятелите седели и хвалели красотата на уреби; но на бушмена скоро му омръзнало и предложил на Ян да си лягат. Момчето се съгласило, но с условие, че Свартбой ще му позволи да легне при него. Той ще си донесе от фургона одеялото и няма да му пречи никак.
Свартбой отначало не се съгласявал. Но Ян заявил, че във фургона му е студено и затова бил излязъл оттам при огъня. Хитрецът, разбира се, измислил всичко това. Но Свартбой никога не можеше да откаже каквото и да било на детето и в края на краищата се съгласил и сега. Струвало му се, че в това не може да има нищо опасно, тъй като дъжд не можело да се очаква. Като получил позволение, Ян отишъл във фургона, тихичко се вмъкнал, взел одеялото си, върнал се с него назад при огъня и легнал до бушмена. Уреби бил също там и за да не избяга през нощта, Ян го завързал с ремък, а свободният му край намотал на ръката си.
Няколко минути момчето все още се любувало на Прекрасното животно. Но после сънят започнал да го оборва и образът на уреби придобил в очите му неопределени форми.
