сутрин старият лопар се сети за своята племенница християнка, която бе изчезнала някъде. Търсиха я навсякъде, но не я намериха. Тя като че ли беше потънала в земята. Хиляди предположения правиха лопарите, но никой не налучка истината и всички решиха, че тя е загинала. Това силно ги обезпокои.
За да обясним изчезването на младата лопарка, трябва още веднъж да надникнем в колибата на Пинк.
Четиринадесета глава
ОСВОБОЖДАВАНЕ
Когато свършиха студовете, Стюарт и Пинк отвориха вратата на колибата и разчистиха снега. Слънцето започна да свети по-ясно, дните станаха много по-дълги, вълците не бяха вече така кръвожадни и двамата мъже се заприготвяха за път да търсят момчетата.
Една вечер седяха до огнището и си варяха гозба. На следващия ден смятаха да тръгнат и докато чакаха да стане яденето, заобсъждаха предстоящото си пътешествие.
— Вижте, идва един лопар! — извика Пинк, като погледна през дупката, заместваща прозорец. — Много добре, ще го попитаме… А! Това като че ли е жена. Стюарт, погледни!
Но Стюарт беше вече изскочил навън и тичаше срещу приближаващата се жена. Като го видя, лопарката започна бързо да говори нещо на своя си език, но усетила, че не я разбира, обърна на норвежки.
— Ти англичанин ли си, господине? — попита тя.
— Да.
— Значи това си ти! Слава Богу!
— Защо? Какво има? — недоумяваше Стюарт.
— Ох, господине… изморих се… цял ден вървях… нищо не съм яла — продължаваше лопарката, като едва се държеше на краката си.
— Тогава ела по-скоро тук, почини си и се нахрани — въведе я младежът в колибата.
Дадоха й да яде. Лопарката лакомо опустоши гозбата и като се нахрани, каза:
— Дойдох да ви помоля да вземете от нас двама англичани. Те живеят при нас вече цяла зима и сами не могат да си отидат, защото не ги пускат.
— Как се казват? — бързо попита Стюарт.
— Не мога да ви кажа… у нас няма такива имена.
— Млади ли са?
— Съвсем млади. Чакай… спомних си името на единия, викат му Хари, а другият е негов брат.
— Те са! Слава тебе, Господи! А как попаднаха при вас?
— Дойдоха сами, преди да настъпи зимата, и ние ги приехме. Сега те искат да си отидат, но чичо не ги пуска.
— Защо не ги пуска?
— Единият от тях закачил нещо чичо, когато бил в града. Сега си отмъщава: кара ги много да работят, храни ги лошо и често ги бие.
Стюарт трепна. Някакви си лопари да бият неговите възпитаници! А той замества баща им! Добре държи на думата си, дадена на полковника да пази синовете му!… Да кажем, че не е виновен за тяхното своеволно заминаване и за всичко след това. И все пак имаше някаква вина, защото даваше твърде много свобода на момчетата, познавайки своенравния им характер.
Тези мисли минаха през главата на Стюарт, като слушаше разказа на лопарката. Кръвта закипя в жилите му, не се стърпя и извика:
— Ах! Проклетници! Скъпо ще ми платят за това, само веднъж да освободя момчетата!
— Да, трябва да им се даде да разберат, тези диваци! — каза Пинк, който също се възмути от съобщението на лопарката.
Тя, макар и да не разбра думите им, казани на английски, по тона на гласовете позна, че са силно разгневени на нейните съотечественици, затова сложи ръце на гърдите си и рече умолително:
— Само не убивайте чичо ми, за Бога!… Христос е заповядал да не убиваме никого.
— Какво говориш? — извика учудено Стюарт. — Нима си християнка?
— О, да! Покръстиха ме добрите мисионери.
— Добре! Обещавам да не сторя нищо лошо на твоя чичо, ако ми предаде пленниците доброволно.
— Ще ги даде, ще ги даде! Той ще се уплаши и ще ги даде. Но не убивай и другите…
— Добре, добре! Кълна ти се, че никому зло няма да сторя — каза Стюарт, умиротворен от умолителния тон и дълбоко християнските чувства на тази дива лопарка.
Без да я разпитва повече, разбра, че тя е помагала на неговите възпитаници и колкото е можела, облекчавала е тяхната участ, да не говорим за подвига и да се реши да съобщи за момчетата. Затова Стюарт се врече да не прави никакво зло на лопарите.
— Напразно й обещахте, приятелю, да не закачате роднините й, трябва да се научат тези проклетници — с недоволство каза Пинк на английски.
— Не, Пинк, не е напразно. Трябва да й се покаже, че и ние не току-така се наричаме християни.
— Както искате… Това е ваша работа. Аз много бих се зарадвал, ако ги поотупаме малко. Да знаете откога не съм се боксирал.
— Е, утре ще отидем да отървем момчетата и по пътя може да срещнем някой разбойник, тогава ще се побоксирате с него — утеши го Стюарт.
— Какви разбойници има тук? Тук не е като в нашата американска пустош… Там е пълно с индианци.
— Ако не друго, поне някой звяр може да срещнем…
— Да, но това сигурно ще бъде вълк или някоя изпосталяла мечка, за които не си струва и ръката си да вдигнеш. Друго нещо е в Индия например, … Но какво да ви разправям. Вие никога не сте ходили на лов за диви зверове и за вас е непонятна прелестта на самотната борба с един тигър или лъв.
При тези спомени Пинк дори облиза устни и като махна с ръка, замълча. Събеседникът му сви рамене и отново се обърна към лопарката:
— Далече ли е от тук до катуна ви?
— Трябва да се върви цял ден.
— Много ли сте?
— Четирима възрастни мъже, шест млади и четири жени.
— Охо! А ние сме само двама! — извика Пинк на норвежки. — Значи без бой все пак няма да мине! Те едва ли ще ни дадат доброволно пленниците — весело добави той, като триеше ръце и се изправи в целия си гигантски ръст.
— Не, не, господине! Щом ви видят вас, веднага ще се разбягат! — уплашено извика лопарката, като гледаше със страх атлетичната фигура на американеца.
— А-а! — разочарова се Пинк. — Значи те не са от храбрите, твоите саами, така ли?
— Ние не сме саами, а фини! — обидено възрази лопарката.
— Все едно, едни и същи нищожества! — изплю се Пинк ядосано, а след кратко мълчание добави на английски: — Жената е много изморена. Сложете я да легне да спи, а като заспи, ще ви кажа нещо, което ей сега ми хрумна.
Изморената лопарка не даде повод повече да я разпитват, едва успя да легне върху постланата на земята вълча кожа и веднага заспа дълбоко.
— Сега и с топ не можеш я разбуди! — засмя се Пинк. — Знаете ли какво, тъй като не сте съгласен да натупаме хубаво тези варвари, то, надявам се, няма да ми откажете удоволствието да ги изплашим, без да им направим нищо лошо. Съгласен ли сте?
— Съгласен съм, но как?
— Имам цяла кожа от една много голяма мечка, която хванах през есента, преди вашето идване. Утре ще я вземем със себе си. Като наближим лопарите, аз ще навлека кожата, ще се престоря на мечка и ще ги уплаша. Става ли?
Стюарт от сърце се разсмя, като си представи грамадната фигура на американеца, маскирана като мечка, и уплахата на лопарите.
