— Съгласен съм. А ако стрелят по вас?
— Кой? Тези лопари ли? Те от две крачки купа сено не могат да улучат! — презрително каза Пинк и започна да търси мечата кожа.
Скоро кожата беше намерена. Пинк я премери. Тя като че ли беше направена точно за него. Трябваше само да пробият две дупки за очите и да направят някои приспособления. Тази работа им отне няколко часа. Пинк отново премери кожата и остана доволен. След това двамата приятели легнаха да спят.
На разсъмване Стюарт и лопарката се събудиха от свирепо ръмжене вътре в колибата. Стюарт пръв отвори очи и се разсмя, като видя престорилия се на мечка Пинк, който се въртеше из колибата и страшно ръмжеше. Бедната лопарка обаче едва успя да погледне „звяра“ и изскочи уплашена навън, като силно викаше:
— Мечка! Мечка!
Стюарт с труд успя да я настигне и успокои. Обясни й, че Пинк е маскиран, и тя се реши да се върне, но все пак със страх поглеждаше мнимата мечка. Приготвиха закуската. Като се нахраниха добре, Пинк и Стюарт заключиха колибата, в която оставаха нещата на американеца, и водени от лопарката, тръгнаха.
По пътя пренощуваха в една гора. Нощите бяха станали толкова къси, че като дремнаха само няколко часа на дърветата, започна да се развиделява и те отново потеглиха напред.
Скоро стигнаха малка гора, зад която се виждаше стадо елени, собственост, по думите на лопарката, на нейното семейство. Спряха се и Пинк започна да облича мечата кожа.
— Вие почакайте малко тук, а аз ще отида да огледам мястото — каза Пинк, като се маскира, и тръгна към стадото.
— Ако ви се случи нещо, повикайте ме — извика подире му Стюарт.
При стадото беше Хари с двама лопари и няколко кучета. Като видяха грамадната мечка да се подпира на една дълга пушка, лопарите с викове от недоумение и страх захвърлиха сопите си и търтиха да бягат към катуна. След тях с лай и ръмжене се спуснаха и кучетата. Хари остана сам, заобиколен от треперещите елени, и не знаеше какво да прави. Гордостта не му позволяваше да бяга, а да се защитава не можеше, защото нямаше никакво оръжие освен една проста сопа. Но мечката тутакси го извади от затрудненото положение.
— Ей, Хари! — извика тя на чист английски език.
Учуденият Хари се заозърта. Той отдавна не беше чувал английски освен от брат си, с когото вече няколко дни не се бяха виждали, и много се зарадва, като чу родна реч, но не можеше да открие кой го вика.
— Защо не ми отговаряте, дявол да ви вземе — продължи весело мечката, като се приближи до момчето и му подаде лапа.
Хари се дръпна уплашено и с недоумение гледаше чудноватия звяр, който говореше като човек, и то на английски.
— Ха-ха-ха! — разкикоти се мечката. — Не ме ли познавате?
— Да, аз… — смутено замънка момчето.
— Не помните ли Цезар Пинк? — продължи мечката.
— О, помня го много добре!
— Та той е пред вас!
Тогава „мечката“ разказа всичко на зарадваното момче и добави:
— Сега отидете в гората. Там ви чакат господин Стюарт и познатата ви лопарка, благодарение на която сме тук. Почакайте ме там, а аз ще отида да взема и брат ви. Къде точно е той?
— Не зная! От няколко дни не съм го виждал.
— Ще го намеря! Довиждане!
В това време група лопари, силно учудени, от четири мили разстояние наблюдаваха разговора между своя пленник и страшния звяр. Щом видяха, че мечката тръгва към тях, с писък, ужасени се втурнаха да бягат накъдето им видят очите. Захвърлиха цялото си въоръжение, дори и пушките, отнети от братята. Като ръмжеше свирепо и размахваше дългата си пушка заедно с взетите от пътя пушки на момчетата, мечката бързо крачеше подир уплашените лопари, които тичаха като попарени. Те всичките бяха със ски и Пинк разбра, че няма да може да ги настигне, но нямаше и нужда — лопарите бяха достатъчно изплашени. Той тръгна по-бавно, запъти се към една от колибите и влезе в нея. Там намери Харолд вързан, сигурно за наказание, да седи печално в ъгъла.
Повтори се почти същата сцена като с Хари, само с тази разлика, че Харолд, като разбра с кого си има работа, се хвърли на шията на мнимата мечка и силно я разцелува.
Скоро всички приятели се събраха и весело тръгнаха към колибата на Пинк, в която пристигнаха на другия ден сутринта без особени приключения.
Петнадесета глава
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА
След няколко дни цялата компания се приготви да напусне Лапландия. Взеха със себе си и лопарката, която не пожела да се върне в катуна.
Стигнаха благополучно в Хамерфест. За нашите пътници беше голям празник да се измият и облекат чисти дрехи. Само лопарката, когато я накараха да направи същото, намери това за излишно и едва не се разплака за своите кални и миризливи парцали.
Стюарт и възпитаниците му престояха в Хамерфест два дни, които използваха за почивка и да пооправят външния си вид. Срокът за завръщането им в Англия отдавна беше изтекъл и те се притесняваха за полковника, който сигурно вече се тревожеше за своите синове.
Като се разделиха с Пинк, решил да остане още известно време в Норвегия, и като го накараха да обещае, че ще им гостува, нашите пътешественици най-после се отправиха към Англия заедно с лопарката, облечена в приличен костюм. Няма нужда да описваме обратния им път — той беше без особени приключения. В Християния се качиха на парахода за Англия и след една седмица бяха в Лондон, а от там с влака направо към имението на полковник Остин, което се намираше на няколко часа път от столицата.
Полковникът се беше върнал преди един месец и всеки ден очакваше с нетърпение завръщането на синовете си и техния възпитател.
Една чудесна сутрин Остин седеше с цигара в уста на балкона на къщата и разглеждаше вестник „Таймс“. Изведнъж чу шум от файтон. Погледна през парапета и видя трима високи младежи да слизат от един файтон. Бяха облечени еднакво, но единият изглеждаше по-голям на години и беше с малка, добре оформена брада, а другите двама бяха съвсем млади.
По-младите, като скочиха от файтона, бързо отвориха вратата, преди това да направят слугите и почтително поканиха младежа с брадата пръв да тръгне по стълбите. Той се усмихна ласкаво и им благодари, пъргаво се заизкачва нагоре, следван от своите спътници.
Полковникът остана смаян. Нима това са неговите груби, недодялани синове?! Преди да се опомни, синовете му бяха при него.
Остин стана, протегна две ръце към младия човек с брадата и развълнувано каза:
— Стюарт, това вие ли сте?!
— Аз съм! Добър ден! — весело отговори Стюарт.
— Добър ден, добър ден, скъпи приятелю! — поздрави възрастният човек. — А тези… нима това са Хари и Харолд? — попита той, като гледаше учудено от главата до петите младежите, застанали скромно зад своя възпитател.
— Ние сме, скъпи татко! Позволи ни да те прегърнем — каза Хари, приближавайки баща си.
Полковникът разтвори ръце, момчетата се хвърлиха и се забравиха в прегръдката на баща си.
Следобеда Остин и Стюарт останаха сами на балкона.
— Не мога да разбера, скъпи Стюарт — каза полковникът, — с каква магия успяхте да промените така моите синове?
— Още преди заминаването ви казах, господин полковник, че от тях може да излезе това, което искате. И ето, виждате, че думите ми се оправдаха.
— Благодаря, благодаря, скъпи приятелю! Никога няма да забравя огромната услуга, която ми
