— Още не.
— Вижте, ето една!
Това беше ниска, открита кола с високи стени, с един впрегнат кон. В нея седеше, по-точно беше полуизлегнат, един-единствен пасажер. Отзад имаше стъпало, на което стоеше каруцарят, и оттам, през главата на пътника, направляваше коня.
— Колко интересни двуколки — извика Харолд. — Как ще се съберем в една?
— Всеки от нас ще бъде в отделна. Те са приспособени само за един пътник — усмихна се Винсент.
— О, това е прекрасно! — извика Хари, — Джери, ще можем сами да ги караме!
— Ще видим — каза Стюарт. — А сега да отидем в хотела.
Пътьом наеха четири двуколки за следващия ден. В хотела се нахраниха добре, пиха по чаша чай и тръгнаха да разглеждат града.
На другия ден още в зори пътешествениците се качиха в оригиналните екипажи и тръгнаха на път.
Харолд се заговори със своя водач, който беше негов връстник и така смешно бръщолевеше няколкото английски думи, които знаеше, че нашето момче не се стърпя и започна да му се присмива. Каруцарят се обиди, спря коня, скочи на земята и каза следните английски думи, безмилостно изкривени:
— Аз няма ще отивам… той смее на мене… Да слизай долу! — и заплашително се приближи към своя пътник, който прималяваше от кикотене, като гледаше жестовете на норвежеца.
— Ах, ти, проклетнико ниедни! — извика най-сетне Харолд, като се увери, че кочияшът наистина не иска да кара по-нататък, и му изтърси един силен юмрук — Така ти се пада, мръснико.
— О-о! — разлюти се норвежецът, смъкна пътника от колата и започна да го удря, където свари.
Като чу виковете, Стюарт, който беше минал напред, се обърна, заповяда на кочияша си да спре колата и слезе. Когато дойде на мястото на сбиването, видя следната картина: силният норвежец бе повалил Харолд на земята, затиснал го беше с коленете си и го удряше е юмруци.
— Е, стига, стига! — извика Стюарт, като отблъсна норвежеца от своя възпитаник. — Надявам се, че се е вразумил и ще бъде по-внимателен! Това е един добър урок за него. Наистина ме е срам да те гледам, Харолд! — добави той, като му помагаше да се изправи и отърсваше праха от дрехите му.
Кочияшът добродушно се засмя, улови поводите и отиде на мястото си.
— Почакай, ще те науча аз тебе, норвежко куче! — прошепна Харолд, качвайки се в двуколката.
— Не ви съветвам да го нападате повече — каза Стюарт. — Виждате много добре, че той е по-силен от вас и следващия път може още по-лошо да си изпатите.
Не мина без приключения и Хари. Докато се разиграваше тази сцена, малко по-нататък започна друга.
Като помоли кочияша да си разменят местата, Хари улови поводите. Младата буйна шведска кобила, усетила, че поводите са в неумели ръце, ускори вървежа си. Конят на Винсент едва успяваше да я следва. Изведнъж тя с рязко извъртане на главата изтръгна поводите от ръцете на Хари, стисна със зъби юздите и се впусна с всички сили в галоп. Колата заподскача при всяка вдлъбнатина на пътя. Хари, вкопчил се с две ръце в колата, беше ни жив, ни умрял. Кочияшът понечи да улови поводите, но не успя и те се повлякоха по земята. Кобилата се отби от пътя и колата страшно заподскача. След няколко минути стъпалото, на което стоеше Хари, се изхлузи изпод краката му, той не успя да се задържи с ръце за колата и падна на земята. При падането удари главата си в нещо твърдо — камък или дърво, и изпадна в несвяст.
Трета глава
НАУЧНИТЕ БЕСЕДИ
Като се свести, Хари видя, че лежи в голяма стая, от тавана на която висяха някакви трески. Чак като се вгледа внимателно, забеляза, че това не са трески, а сушена риба. Той затвори очи и се замисли какво се е случило с него. Малко по малко започна да се съвзема и си припомни всичко, само не можеше да разбере къде се намира.
„Къде съм сега? — питаше се той, като отвори очи и заоглежда стаята. — Къде ли са господин Стюарт и Харолд? Нима са ме оставили самичък?“
Той усети болки от светлината и отново затвори очи. После чу, че вратата се отвори и някой влезе. Повдигна клепачи и видя доброто лице на настойника си, наведено над него.
— Помислих си, че сте ме изоставили, господин Стюарт — каза момчето със слаб глас.
— Неоснователно сте мислили така, Хари. Как се чувствате сега?
— Вече ми няма нищо. Само главата много ме боли.
— Е, да, след такова падане. Помните ли какво се случи с вас?
— Помня. Конят повлече колата, аз изтървах поводите и се изтърсих от проклетата двуколка. А къде съм сега?
— В една рибарска колиба близо до Християния. Не успяхме да изминем много път поради произшествието с вас.
— А къде са Харолд и Винсент?
— Харолд естествено е тук, но Винсент не можеше Да чака, докато оздравеете, и тръгна сам за Берген.
— Та нима толкова дълго съм боледувал?
— Вече две седмици.
— Чудно нещо! А на мене ми се струва, че това се случи вчера.
Момчето доста се умори от разговора и отпадна. Стюарт забеляза това и ласкаво му каза:
— Поспете си сега, Хари! Още сте много слаб, достатъчно говорихме.
Момчето се усмихна и затвори очи, а учителят тихичко си тръгна.
Изминаха няколко дни. Здравето на Хари бързо се поправяше. Той започна да става от леглото и да излиза на чист въздух.
Веднъж седеше с Харолд и настойника им в градината. Стюарт увлекателно разказваше на възпитаниците си всичко, каквото знаеше за Норвегия.
— Помните ли, веднъж искахте да ни разкажете нещо и за Олаф?
— Помня, помня… Ако нямате нищо против, мога и сега да ви запозная с неговата история.
— Бъдете така добър! — казаха в един глас момчетата.
Трябва да отбележим, че по време на боледуването на Хари синовете на полковник Остин станаха много по-възпитани. Те почти престанаха да говорят на диалект, грубостта в поведението им намаля. Знанията им се обогатиха благодарение беседите със Стюарт. Неговите разкази така им харесваха, че те бяха готови да го слушат по цели дни. Палавниците дори и не подозираха, че всичко това се равнява на училищни занимания и едва ли биха повярвали, ако някой преди това им беше казал, че щом се сдобият с наставник, всъщност веднага ще започнат да учат. Те си мислеха, че да учиш, значи да седиш над книгите и да зубриш отегчителни и неясни думи.
А Стюарт, като се запозна със степента на знанията и с характера на своите ученици, избра за начална форма на занимания с тях устните беседи. Така искаше да ги заинтересува, да ги накара да обикнат учението. Той беше твърдо убеден, че ще постигне целта си и ще застави момчетата дори да го молят да им дава книги за прочит.
Наистина за това трябваше още доста да се почака, но Стюарт видя, че началото е поставено, и искрено се радваше на положителния обрат в характера и ума на своите възпитаници.
— И така, слушайте! Олаф се е родил в 995 година на един малък остров, чието име не е известно. Майката на Олаф се добрала до острова, за да се скрие от убийците на мъжа си, които я преследвали. Още дете, Олаф бил откраднат от пирати и продаден в робство. След време попаднал в Русия. Там го видял Владимир и го взел на служба при себе си. Владимир харесвал хората с мъжествена външност, а Олаф бил силен, висок и много красив.
— А кой е тоя Владимир! — попита Харолд.
— Това е руски княз. Той, подобно на Константин Велики, приел християнството и покръстил своя народ. Но да продължа… Олаф бил езичник, скоро му дотегнало да служи при Владимир и го напуснал. След дълги скитания попаднал на остров Борнхолм и там се заселил.
— Къде се намира този остров? — прекъсна Хари разказа на учителя.
— В Балтийско море, под Швеция.
