— И какво е правил там Олаф? — попита Харолд.
— Станал пират. Пиратството тогава е било много разпространено.
— Значи тогава много весело се е живеело! — възкликна Харолд.
— Силно казано — апострофира го Стюарт. — Нима можеш да живееш весело, когато всяка минута си заплашен да ти отнемат цялото имущество, свободата и дори живота? Помислете малко!
— Да… имате право, господин Стюарт — сконфузи се момчето. — Наистина не помислих за това.
— А то е главното, драги приятелю! Но да се върнем към любимеца на норвежците. Веднъж Олаф попаднал в Дъблин. Ирландия по онова време се управлявала от принцеса. Народът искал тя да се омъжи, затова в Дъблин се било стекло множество от богати и знатни рицари. Всички се събрали в двореца на принцесата, където трябвало да стане сгледата. Между тях имало и един чужденец с благородна и мъжествена външност, но в обикновено и грубо облекло. Точно той привлякъл вниманието на принцесата. Тя го попитала как се казва и кой е. Той отговорил, че го наричат Олаф и че е норвежец.
— Добре, че не се е бил наконтил, на войник това не отива — вметна Харолд.
— И принцесата била на същото мнение. Олаф веднага й харесал и тя го избрала за свой съпруг. Скоро славата на Олаф достигнала до норвежкия крал Ха-кон. Той бил много лош човек и народът го наричал Хакон Злия. Та на Хакон не му било приятно, че негов поданик е станал също крал. Той изпратил в Ирландия свой доверен човек, който спечелил обичта на Олаф и го склонил заедно да отидат в Норвегия. Пристигнали тъкмо по времето на успешен заговор срещу злия крал. Хакон бил принуден да избяга, а Олаф, когото искал да убие, бил избран на мястото на Хакон за крал па Норвегия.
— И какъв крал излязло от него?
— Преди всичко добър военачалник. Въпреки че се покръстил, не се проникнал от духа на християнството, пречели му тогавашните груби нрави. Като се покръстил, по примера на руския княз Владимир, решил да покръсти и народа си, но пристъпил към това не както трябва. Вместо да действа кротко и смирено, както учи Евангелието, почнал да принуждава норвежците с огън и меч да приемат кръщението. Мнозина външно приели християнството, но в душите си останали езичници. Ако Олаф беше постъпил смирено и кротко, сигурно би постигнал целта си много по-скоро. Кротостта е винаги по-силна от насилието.
— Наистина е така — каза Хари. — Ако вие, господин Стюарт, бяхте започнали постоянно да ме ругаете и наказвате, аз едва ли бих ви слушал. Може би щях да си давам вид, че ви слушам, но в душата си щях да ви проклинам така, както сега ви обичам и уважавам.
Момчето с насълзени очи подаде ръка на своя учител, който я стисна приятелски.
— Много ми хареса беседата ви за Олаф — каза Харолд. — Дали, господин Стюарт, цялата история е така интересна? Аз мислех, че като учебен предмет е твърде отегчително нещо.
— Зависи от това как я преподават. Историята може да се преподава така, че никога да не дотегне, и колкото повече я изучавате, толкова по ще искате да знаете нови и нови неща.
Ето, в такива разговори нашите пътешественици прекараха времето си до пълното оздравяване на Хари и момчетата се проникваха от все по-голямо н по-голямо уважение към своя наставник.
Четвърта глава
В ГОРАТА
Когато Хари напълно оздравя, тримата млади англичани благодариха на добрите си хазяи за гостоприемството и тръгнаха отново на път. Те вървяха пеш и искаха така да стигнат чак до самия Берген. Този начин на пътуване им се струваше особено приятен, тъй като можеха да не бързат и да минават откъдето си искат. Те често спираха в разни селца и полски къщички. Навсякъде ги приемаха добре и ги гощаваха с каквото има.
Стюарт и по пътя разказваше на своите възпитаници различни епизоди от историята, запознаваше ги с по нещо и от естествените науки и с удовлетворение забелязваше, че интересът, с който го слушат момчетата, не отслабва.
Хари и Харолд се надяваха всяка минута да срещнат вълк или някое друго животно, по което биха могли да опитат пушките си. И наистина, веднъж чуха някакъв шум. Хари бързо изтегли предпазителя и извика на брат си:
— Харолд, приготви се, ей сега ще излязат вълци! Чуваш ли как вият?
Харолд го послуша и двамата тръгнаха с трескаво очакване срещу усилващия се шум.
Стюарт се ослуша, разбра каква е работата и с усмивка каза на своите спътници:
— Тези вълци не могат да се местят от леговищата си, да отидем ние по-скоро при тях.
Момчетата учудено погледнаха своя наставник и заинтригувани от думите му, удвоиха крачките си. Колкото по-напред отиваха, толкова шумът се чуваше по-силно и по-ясно, докато се превърна в силен екот. Развълнувани, с биещи до пръсване сърца, те се промъкнаха през високия гъст храсталак и спряха, омаяни от величествена гледка.
Грамаден водопад се спускаше от такава височина, че на доста голямо разстояние около него имаше мъгла от водни пръски. Великолепното природно явление накара и тримата да притихнат за няколко минути от възторг. Те не можеха да снемат очи от водата, която се хвърляше от шеметната височина и играеше на слънцето с всичките цветове на дъгата. Гледаха, докато очите им се измориха.
— Ах, колко е хубаво! — извика Хари, който пръв се опомни.
— Какви вълци! — пригласяше му Харолд. — Какво великолепие! Наистина, трудно е да откъсне поглед човек от такова чудо, нали, господин Стюарт?
— Да, Джери, имаш право! — отговори настойникът, като продължаваше да се любува на гледката.
Те насядаха край водопада и дълго се взираха в играта на шумната вода.
— Има ли в Норвегия още такива водопади? — попита Харолд.
— Да, много са, както обикновено във всяка планинска страна. Но този навярно е един от най- големите — отговори Стюарт.
Нашите пътници не усетиха кога се мръкна и чак тогава се за приготвяха да продължат пътя си. През деня сравнително лесно се ориентираха, макар да се отклоняваха от пътя, но сега се оказа по-трудно. Въпреки че вечерите в северните страни противоположно на южните са много по-продължителни и нощите често са твърде светли, в гората ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Тримата, като се полутаха известно време, разбраха, че са се заблудили — никъде не се виждаше път, отвсякъде ги заобикаляше безкрайна гора.
— Като че ли се загубихме — каза най-после Стюарт.
— Колко се радвам! — извика Харолд. — Ще пренощуваме тук, хубавичко ще се наспим под тези борове. А сега съм гладен и доста изморен.
— А вълците? — подсети го Хари.
— Имаме си пушки!
— Да, но да не мислиш да бдиш цяла нощ с пушката си?
— Може да се редуваме…
— Оставете този разговор — прекъсна ги Стюарт. — Срещу вълците има по-добро средство от вашите пушки.
— Какво? — в един глас попитаха момчетата.
— Огънят! Ще накладем голям огън и ще го поддържаме до сутринта. Това не е трудна работа — нощите тук са къси. Лошото е, че наистина няма какво да ядем.
— Може да сварим супа — предложи Хари. — В чантата си имам булгур, а у Харолд е бульонът.
— А съд и вода? Може ли да се свари супа без тях?
— Ах, да. Дори не помислих за това.
— А то е главното. Тогава най-добре е да направим така: Харолд ще събере тук повечко съчки, а ние с Хари ще отидем на лов.
Учителят и Хари тръгнаха, а Харолд се залови да събира дърва и съчки. Те поне бяха в изобилие наоколо и той за кратко време събра грамаден куп. Изведнъж чу два изстрела и разбра, че брат му и Стюарт са попаднали на някакво животно. Накладе голям огън, чиито пламъци се издигнаха високо нагоре и служеше на ловците за ориентир къде се намира Харолд. Когато двамата се върнаха, огънят силно пращеше и стълб от черен дим се виеше над него. На Харолд много му хареса, че огънят ставаше все по-голям, и
