норвежеца.
— Баща ми е видял това с очите си — последва отговор с толкова уверен тон, че нямаше нужда от разубеждаване.
Стюарт преведе отговора на момчето със свой коментар, който силно разсмя възпитаниците му. Те заразиха със смеха си и Кристиан, който явно не разбираше защо се смеят спътниците му, и това ги разсмя още повече. В такива разговори те се придвижваха напред. Стана доста хладно. И този път не можеше да се нарече хубав, макар че беше по-хубав от оня, по който тръгна Цезар Пинк. И тук потъваха на някои места в снега, а понякога трябваше да прегазват бързи потоци и рекички. Красиви гледки изобщо Нямаше. Картината беше толкова еднообразна, че малко по малко съвсем обезсърчи пътниците, за което помогнаха също студът и умората. Най-после стигнаха до мястото за нощуване. Всички се зарадваха, а Хари дори се пошегува, като видя колибата, в която трябваше да преспят:
— О, това е същински дворец!
„Дворецът“ се оказа наистина достоен за това название. Представете си безформена грамада от големи камъни, грубо натрупани, които като че ли всяка минута ще се сгромолясат от вятъра. В камъните имаше три отвора: два в стените, по-големият от които служеше за вход, макар че влизането през него можеше да стане само на четири крака; по-малкият представляваше прозорец, а за предназначението на третия Хари каза:
— Тази дупка навярно служи за излизането на дима и бихме могли да я наречем комин, ако на пътниците им скимне да накладат огън в „двореца“.
Както и да е, тъй като нямаше по-добро помещение, трябваше да се задоволят с този коптор. Разседлаха конете и ги пуснаха да си търсят каквото намерят за храна, а самите пътници се промъкнаха през „вратата“. Ако накладяха огън, мястото трудно би стигнало за четиримата, но като се постеснят, все някак си можеха да се поберат. Наоколо растеше много див розмарин и исландски лишей, имаше и съчки, но от влагата дълго не искаха да се разгорят. Грамадни кълба дим изпълниха цялата колиба. За да не се задушат, бяха принудени да излязат навън. Най-после огънят пламна и чак тогава димът се отправи към горния отвор. Всички насядаха край огнището.
— Сега ни липсва само добра вечеря — проговори Хари, като се позатопли.
— И това ще стане — рече Стюарт. — Ей сега ще сготвим нещо.
Той донесе котлето. Кристиан го напълни с вода и го тури на огъня. Когато водата завря, в нея изсипаха съдържанието на няколко месни консерви. Скоро супата беше готова. Вечеряха доста весело. После хвърлиха в огъня повечко съчки и лишей и легнаха да спят, като се завиха с одеялата си. На разсъмване обаче огънят угасна и нашите познайници така силно изстинаха, че се събудиха от студ.
— Хм! — промърмори Хари, търкайки вкочанените си крайници. — Не може да се каже, че в тоя дворец е много топло!
— Страшен студ, дявол да го вземе! — пригласяше му Харолд. — Кой ни караше да идваме тук! Не мога да си помръдна ни ръцете, ни краката.
— Ей сега ще ви размразим! — закани се Стюарт, раздухвайки огъня, който едва тлееше в огнището.
След час, когато всички седнаха да закусят, Харолд престана да се оплаква. Той вече можеше да мърда крайниците си, но не забравяше да мърда и езика си, и то повече, отколкото другите.
— Наистина тук не е лошо — кимаше момчето, като сърбаше ароматното кафе с мляко, което дължаха на предвидливия Стюарт.
— А кой казваше преди малко точно обратното?
— Ах, господин Стюарт, като че ли ви е приятно да си спомняте всяка моя глупост!
— Постарайте се да не ги правите и тогава няма да си спомням за тях.
Харолд поруменя и млъкна. Учителят с голямо удовлетворение отчиташе разликата между това момче и оня невъзпитан хлапак, когото завари в двора на полковник Остин не толкова отдавна. Особено го радваше Хари. Той беше просто неузнаваем. Харолд, прави-струва, все ще изтърси някоя глупава шега, подобна на предишните, а Хари вече не си позволяваше такива неща.
След закуска натовариха конете и продължиха пътя си. Слязоха до едно езеро. Стана много топло. В долината пасяха стада крави. Сняг вече нямаше. Всички бяха весели. Така, с добро настроение, стигнаха до реката Гардангер, на чийто бряг имаше голямо селище, в което спряха. Настаниха се в топла и чиста къща. С удоволствие обядваха. По-късно пиха чай и с още по-голямо удоволствие вечерта си легнаха да спят в топлите и меки постели.
— Колко е хубаво тук! — изтегна се Хари с наслада.
— Да, това легло наистина е по-добро от голата земя във вчерашния „дворец“ — иронизира го Харолд. — Всъщност ти каза, че и там е хубаво.
— Човек трябва да привиква на всичко — изфилософства Хари със сънлив глас и веднага заспа.
Брат му го последва.
Шеста глава
В БЕРГЕН
На другия ден нашите любими познайници се сбогуваха с Кристиан, предадоха му конете и се запътиха пеша направо към езерото. На брега намериха лодка с двама гребци, в която се качиха. Езерото беше тихо и гладко като огледало, но като стигнаха до фиорда, излезе слаб ветрец. Водата се раздвижи. Вълните се издигаха по-високо и по-високо. Лодката започна да се люлее, после да се издига и спуска по гребена на вълните. Отначало това хареса на момчетата, но скоро разбраха, че всичко може да свърши твърде печално. Вятърът ставаше все по-силен, вълните в залива — все по-високи. Лодката се мяташе на всички страни като треска. Момчетата се хванаха здраво за бордовете й, за да не бъдат изхвърлени във водата. Една вълна връхлетя с такава сила, че обърна лодката с дъното нагоре, и всички се изсипаха във водата.
Брегът не беше много далече. Виждаше се някакво дърво. Хари успя да се улови за лодката, но Харолд папаше безпомощно и може би щеше да се удави, ако не бяха му се притекли на помощ Стюарт и двамата гребци. Братята не умееха да плуват.
— Дръж се здраво, Хари! — извика Стюарт, като помагаше на единия от гребците да обърне лодката с дъното надолу. С големи усилия успяха. Всички се хванаха за лодката и така престояха, докато им дойдоха на помощ с една голяма ладия. Приключението свърши само с непредвиденото къпане и загубата на всички вещи.
След като изсушиха дрехите си и се поуспокоиха, Стюарт се обърна към своите възпитаници:
— Много ми е чудно, че вие и двамата не можете да плувате. Защо не се научихте в Индия, където има толкова много големи реки и където всеки индиец плува като риба?
— Не обичахме особено водата и си мислехме, че плуването изобщо няма да ни трябва.
— Но сега видяхте, че без малко не се удавихте.
Няма безполезно умение, запомнете това добре. А сега ще ви уча да плувате и докато не се научите, няма да мръднете от тук.
— А ако не се научим, значи за цял живот ще останем тук?
— Това е толкова лесно, че само след няколко дни вие отлично ще плувате.
— Жал ми е за вещите, особено за пушките. Какво ще правим сега без тях? — проплака Хари, като гледаше печално езерото.
— Наистина, жалко за нещата! Но за щастие парите не пропаднаха и в Берген ще се снабдим с всичко необходимо — успокои го Стюарт.
На следващия ден той започна да учи момчетата да плуват. И наистина, както предрече, само след няколко дни те плуваха и се гмуркаха не по-лошо от самия него.
Случи се така, че като се къпеше с момчетата във фиорда, Стюарт доплува до мястото, където се обърна лодката им, и се гмурна. Скоро излезе от водата с една чанта в ръцете. Братята много се зарадваха, защото това беше чантата на Хари и в нея имаше куп общи неща. Наистина част от тях не ставаха вече за нищо, но повечето се оказаха годни за употреба.
Когато прилежните палавници се научиха да плуват доста добре, според преценката на Стюарт, ентусиазираната компания се отправи отново на път. Наеха голяма лодка с платна и решиха да стигнат до
