— Несравнимо по-лошо; приятелю мой! Ще трябва през цялото време да пълзим по колене, затънали до пояс в снега и с риск всеки миг да се сгромолясаме в пропастта.
— О, това е ужасно! — извика Харолд.
Американецът мълчаливо сви рамене.
— А няма ли друг път до платото? — попита Стюарт.
— Има. И аз се чудя защо не сте избрали него.
— Заблудихме се в гората и попаднахме на този път.
— Тогава трябва да се върнете в Киевен. Оттам пътят е много по-хубав. А оттук, повтарям, може да се премине само с опасност за живота.
— А вие самият защо сте избрали този път? — попита Харолд.
— Аз ли? Много просто, пиленце! Обичам опасностите и не съм дошъл тук да се разхождам по паркет.
— В такъв случай много по-добре е да послушаме съвета ви — замисли се Стюарт.
— Но защо не ни казахте всичко това по-рано? — извика Харолд.
— Защото, момчето ми, младите хора са влюбени в себе си. За да ги накараш да повярват нещо, най- добре е да ги оставиш сами да го изпитат. Затова премълчах истината.
— А вие все пак няма ли да дойдете с нас? — попита Хари, който силно обикна веселия американец.
— Не, приятелю! Предпочитам този път.
— А ако загинете?
— И таз добра! Неведнъж съм преодолявал големи трудности. А ако загина, за мене няма кой да заплаче, бъдете спокойни!
Стюарт реши да приеме съвета на американеца, затова се разделиха. Пинк потегли напред, а нашите пътници се върнаха назад към Киевен. Пътуваха почти цяла нощ. Чак на разсъмване зърнаха хижата на Киевен, построена на брега на реката и украсена с еленови рога. Стигнаха до нея страшно измъчени. Там завариха стар норвежец да си чисти ножа. Той любезно покани пътниците да влязат и те с удоволствие приеха поканата. В огнището на просторната кухня гореше силен огън. Около него седяха няколко души: един плетеше мрежа, друг майстореше ски, трети чистеше пушката си… Старецът им направи знак и те сториха място на пътниците до огъня. Скоро научиха името му — Кристиан. Общото уважение към него им подсказа, че това е стопанинът на къщата и глава на семейството. Завърза се оригинален разговор между англичани и норвежци, без да знаят дума от друг език освен родния си. Само Кристиан поназнайваше немски, а Стюарт говореше добре този език, та се заприказваха. Въпреки всичко беше много весело: момчетата разпитваха на английски, получаваха обяснения на норвежки, придружени с всевъзможни движения. Нашите пътници останаха целия ден в хижата. Момчетата успяха да се сприятелят с внуците на Кристиан, учеха се от тях да се пързалят със ски, спускаха се от баира с шейни, при което Харолд падна в един трап, за щастие не много дълбок. Извадиха го уплашен и само с няколко леки натъртвания.
— Колко е хубаво и весело тук! Така човек може дълго време да живее, без да му дотегне — сподели Хари, като си лягаше вечерта да спи.
— Имаш право, Хари! Никъде не съм прекарвал времето си така весело, както тук — потвърди Харолд, като мажеше синината на бедрото си, получена при падането в трапа, със специален мехлем. Даде му го грижовната жена на Кристиан.
На другия ден сутринта Стюарт и неговите възпитаници се сбогуваха с веселите си хазяи и се запътиха към платото. Един от внуците на стария норвежец, който също се казваше Кристиан, пожела да им стане водач. Англичаните с радост приеха това предложение. Качиха се на конете и бавно потеглиха. Не след дълго ги стресна гласът на Харолд:
— Вижте, вижте! Цяло стадо елени! Ей сега ще стрелям!
Той понечи да снеме пушката от рамото си, но Кристиан се доближи до него, улови ръката му и започна нещо да обяснява.
— Пусни ме, бе! — викаше момчето, като се мъчеше да освободи ръката си, за която здраво го държеше якият норвежец. — Господин Стюарт, разбирате ли какво ми дрънка тоя? Защо не ме оставя да стрелям?
— Казва, че са тяхна собственост.
— А, така трябваше да ми каже, а той ми бърбори Бог знае какво!
— Та той именно това ви казва, само че на своя език — засмя се Стюарт.
— А, да! — изчерви се момчето. — Дори не се сетих за това!
Изминаха още няколко километра. Отстрани се показа друго стадо елени, но не така смело като първото. Животните вдигнаха глави уплашено и започнаха да душат въздуха. Момчетата насочиха пушките си и се прицелиха, но този път ги възпря Стюарт:
— Почакайте, не стреляйте!
— Защо? — попита Хари. — Нима и тези елени принадлежат на някого?
— Не, те са диви. Но защо ще ги убивате?
— Просто ей така… Щом са ничия собственост, можем да убием два от тях, без да причиним вреда на някого.
— Не, Харолд — възпря го учителят. — Не мога да допусна това! Ще извършите едно напразно убийство. Какво са ви направили нещастните животни? За храна не могат да ви послужат — носим достатъчно, а да ги убиваме само за едното удоволствие е истинска подлост. Помислете си какво искате да направите.
— Имате право, мистър Стюарт — каза Хари. — Би било безразсъдно от наша страна.
— Точно така! А вие, Харолд, съгласен ли сте?
— Да, господин Стюарт, сега и на мене ми се струва, че имате право… вие обаче винаги имате право.
Няколко минути вървяха мълчаливо. Кристиан беше най-отпред на своите ски и се движеше така бързо, че конете едва го настигаха. Момчетата се съблазниха от примера му и също поискаха ски — имаше по един чифт, привързани за седлата. Бързо ги отвързаха, стегнаха на краката си това чудесно приспособление на хората от северните страни и весело се плъзнаха напред. Стюарт пое поводите и на техните коне. Колкото и да се мъчеха, двамата братя все изоставаха зад опитния норвежец и го молеха да върви по-бавно. Той с усмивка намаляваше хода си.
— Какво е това? — изведнъж се провикна Хари, сочейки по снега многобройни следи от някакви дребни животни.
— Това са следи от лемуси — дребни гризачи от рода на полските мишки — обясни Стюарт. — Много интересно животинче. Кожата му е бяла, изпъстрена с черни петна, затова го наричат и „пъструшка“. Смела е, обича да върви направо, понякога преминава дори и реки.
— Така ли? Че как?
— Най-старите и силните от тях се хвърлят във водата и правят от себе си жив мост, по който преминават другите.
— Чудесни животинки! — възхити се Харолд. — Значи те са умни?
— Да! Но най-чудното е, че така постъпват и западноиндийските мравки. Много пъти съм чел за това.
— Мравките? — учуди се Хари. — Толкова дребни насекоми. Нима е възможно?
— Забравихте, Хари, че мравката е едно от най-умните насекоми, при това западноиндийските мравки са много по-големи от нашите.
— Чудно нещо.
— Лемусът пада от небето — проговори Кристиан.
— Какво мърмори тоя норвежец? — попита Харолд.
— Казва, че лемусът пада от небето — преведе усмихнато Стюарт, който бе започнал да разбира и говори по малко норвежки.
— Дърта лъжа! Зная, че това не е истина — продължи Харолд. — Вие вярвате ли в това, господин Стюарт?
— Не, разбира се. Но нали неуките хора вярват и в по-големи глупости. Чакайте да го попитам откъде се е взело това поверие у тях. Защо мислите, че лемусът пада от небето? — обърна се учителят към
