продължаваше да трупа още дърва и клони. Ако Стюарт не се беше върнал навреме да го спре, може би гората наоколо щеше да пламне.
— Стига, стига, Харолд! Ще направите пожар! Вижте, най-близките дървета започват да тлеят.
— Че какво от това? Нима гората принадлежи на някого?
— Това не зная. Но даже и да не е собственост на никого, защо да погубваме напразно нещо, което е създал Бог?
— Извинете, господин Стюарт! Малко се поувлякох.
— Добре, момчето ми! Ще ви помоля друг път да обмисляте своите постъпки. А сега чуйте: Хари уби една патица. Оскубете я с него, докато аз одера кожата на това животно, което уцелих — каза учителят и пусна на земята един заек.
Когато вечерята беше готова, нашите пътешественици се нахраниха добре. Тъй като нямаха вода, изпиха по няколко глътки ракия, която се пазеше у Стюарт, и си легнаха да спят.
Нощта мина благополучно. Сутринта всички изпитваха силна жажда, но никъде наоколо нямаше вода. Бяха се отдалечили твърде много и от водопада, дори бученето му не чуваха. Мъчени от жаждата, нашите пътешественици прибраха нещата си и продължиха, като се ориентираха по слънцето. Така вървяха няколко часа и стигнаха края на гората. Слънцето силно напече, а жаждата стана просто непоносима. Изведнъж Харолд спря и весело извика:
— Вижте, вижте! Тук почвата е мека, ето и следи от някакво животно.
— Да тръгнем по тях — каза Стюарт. — Сигурно водят към вода.
Зарадвани, усилиха крачките си. Следите ставаха все по-ясни. Най-после с радост видяха пред себе си светлата лента на малко поточе.
— Ура! — извикаха двете момчета и се завтекоха към чистата като кристал вода.
Наведоха се и така жадно започнаха да пият, че Стюарт трябваше насила да ги откъсне от потока — страхуваше се да не се простудят и да се разболеят, болеят.
Като се разхладиха от водата, пътниците се разположиха на брега на потока да си починат. Мястото беше прелестно и те с наслада му се любуваха, но скоро усетиха глад. Харолд пак се залови да накладе огън, а Стюарт и Хари отидоха на лов. След час се върнаха с две диви патици, които набързо бяха оскубани и опечени. За минути от тях останаха само костите. Развеселилата се компания си пийна и вода с по няколко капки вино, което се откъсна от сърцето на пестеливия Стюарт. После продължиха пътя си.
Изминаха няколко дни. Разнообразието на пътешествието се състоеше само в смяната на едно място с друго. Като стигнаха Вине, пътниците наеха кола до подножието на един фиелд3, където имаше жилища, пощенски път, станции за почивка и смяна на пътните екипажи.
Пътят от Вине беше заобиколен с красиви пейзажи, от конто човек трудно откъсва поглед. Като стигнаха първата станция, оставиха колата и наеха коне за езда. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова въздухът ставаше по-хладен. Скоро се появи и снегът, покриващ тези места през цялата година. Вечерта стигнаха до планинска къщичка, сгушена под грамадна скала — на завет от студа и вятъра.
— Тук се живее! — възкликна Харолд, влизайки в топлата стая. — Да си призная, според мене няма на света нищо по-хубаво от пътешествията! Като порасна, ще пътувам цял живот — като Колумб и Гъливер. Може би и аз ще открия нещо като Америка или лилипутите.
— Имате много неясни представи за истината и измислиците — засмя се Стюарт.
— Какво искате да кажете?
— Това, че откриването на Америка е факт, а Гъливер с неговите лилипути — приказка.
— Интересно! А аз сериозно си мислех, че има страни, където живеят джуджета и великани — разочаровано каза момчето.
— Наистина има страни, чиито обитатели се отличават с високия си ръст, например патагонците, и обратно — ниски като лапландците, които живеят тук, в Северна Норвегия. И все пак разликата между тях не е толкова голяма, колкото е описано в приказките.
— Значи трябва още много да уча, докато започна да различавам измислицата от истината — искрено въздъхна Харолд.
— Да, и аз се радвам, че у вас се зароди желанието да учите. Стига човек да поиска, всичко ще постигне!
Стопанинът На къщичката, едър, с представителен вид старец, прие пътниците радостно. А те от своя страна съжаляваха, че не знаят норвежки, за да разговарят с него и семейството му. За момчетата беше интересно, че хазяите им се учудваха на много техни неща. Те като че ли никога не бяха виждали усъвършенстваните английски въдици за риба. Особено ги зарадва далекогледът на Хари, с който ясно се виждаха най-отдалечените предмети, невъзможно да се видят с просто око.
Пета глава
ЦЕЗАР ПИНК
Стопанинът на къщичката отстъпи на гостите кревата си за нощуване. Те дълго се мъчиха да му обяснят, че съвсем не искат да го притесняват, но като видяха, че ще се обиди, приеха любезността му. На тяхно разположение бе предоставена и цялата предна стая, а хазяите се прибраха в задната част на жилището. Тъкмо нашите пътници бяха клекнали около огъня да сготвят супа за вечеря, и на вратата се почука. Едно от момчетата скочи да отвори. На питането му: „Кой е?“, вместо неразбираемата норвежка реч чу родния си език:
— Пътник! Отворете, моля! Много изстинах и съм страшно уморен.
Момчето отвори.
— Добър вечер! — каза, влизайки, висок човек на средна възраст, облечен в туристически костюм, с типично лице и маниери на чистокръвен янки. — А, у вас и супата вече ври. Прекрасно! Страшно съм гладен — продължи весело непознатият, сваляйки от себе си раницата и наметалото, като предварително сложи пушката си в единия ъгъл.
Безцеремонността на влезлия учуди дори Стюарт, който стана и отиде при него.
— Цезар Пинк — представи се непознатият. — А вие как се казвате, благородни лордове?
Стюарт си каза името и му представи двете момчета.
— Като че ли съм знаел, че сте англичани! — ръкува се Пинк с новите си познати. — Къде ли не се навират тези любопитни синове на Албион! Това е и в мой стил. Аз съм американец и също обичам да обикалям света, В това отношение изцяло си приличаме. Да живеят двете велики нации, които говорят на един и същ език, макар да имат различни възгледи и убеждения! Но по дяволите тези възгледи!… Дайте по- добре да хапнем, докато не е извряла супата.
Новодошлият много се хареса на нашите пътешественици и те само за няколко минути така се сприятелиха с него, сякаш се познаваха от години.
Сутринта всички станаха много рано. Пръв беше американецът. След закуска се качиха на конете и водени от Цезар Пинк, познаващ що-годе тези места, се запътиха към платото. Пътят беше много лош и стръмен. Пътниците, особено Харолд, от време на време падаха в снега. Често бяха принудени да вървят пеша, като водеха конете. След няколко часа, силно измъчени, стигнаха до една долина, където имаше колиба. Влязоха в нея да обядват.
— И това ми било път! — оплакваше се Харолд, разтривайки натъртените си колене и измръзналите ръце.
— Тук не ти е лондонският Хайд Парк, приятелче — каза американецът, преди да лапне огромно парче свинско месо. — Макар и англичани, май няма да можете да се качите горе.
— Че защо? — възрази Хари, който за разлика от брат си нито веднъж не падна в снега. — Както се изкачват другите до платото, така ще отидем и ние.
— Ха, ха, ха, петленце мое! — засмя се силно Пинк. — Така говорите, защото още не сте видели истински лошия път.
— А нима тоя, по който се катерихме, според вас е хубав? — ядоса се Харолд.
— Доста хубав! — отговори хладнокръвно американецът, пушейки лулата си. — Доказателство за това е, че успяхте да се изкачите до тук и ми правите удоволствието да беседвам с вас.
— Но, господин Пинк, сигурен ли сте, че по-нататък ще бъде още по-лошо? — попита Хари.
