самия Берген по вода.
Така и стана. След няколко дни щастливо плаване пристигнаха в една от големите риболовни бази на Норвегия. На пристанището наеха файтон за центъра на града. Файтонът се оказа неудобен, пътят — лош и конете слаби, та едвам се домъкнаха. По пътя от силното друсане и подскачане Харолд, който през цялото време ругаеше, си прехапа езика и дълго не проговори.
— В тази дива страна сигурно всичко е направено с цел да се създават колкото е възможно по-големи неприятности на пътниците — каза тон чак като стигнаха в града, на слизане от файтона. — Уверен съм, че и тук няма нито един човек, който да разбира английски — добави младежът, като гледаше презрително файтонджията.
— Господине, вие рискувате да изпаднете в твърде смешно положение, ако винаги изказвате на глас така прибързано мнението си. А що се отнася до недоволството ви от нашите пътни неудобства, запомнете, че хората, които се боят от тях, стоят у дома си — каза файтонджията с достойнство, и то на чист английски език.
— Видя ли, Харолд? — обърна се Стюарт към смутения си ученик. — Това да ви е за урок да си позатваряте малко устата! Виждате, че норвежците не по-малко от англичаните обичат отечеството си и умеят да защитават своето достойнство.
По време на обеда в една гостилница Хари каза:
— Добре е човек да помръзне и погладува, за да си спомня за това, когато седи в хубавата си стая пред разкошен обяд.
— Охо, Хари, вие сте цял философ! — засмя се Стюарт.
— Философ? Какво ще рече това? — попита Харолд.
— Според мене човек, който извлича доброто от всяко едно положение и който приема всички обстоятелства. А сега, приятели мои, като се наобядвахме, нека да си починем малко и тогава да разгледаме града.
— С удоволствие, господин Стюарт! — обади се Хари. — Тъкмо се канех да ви помоля за същото.
След три часа, като си починаха и пиха чай, нашите пътници тръгнаха да разглеждат града.
Берген, един от главните търговски градове на Норвегия, се намира в западната част на Скандинавския полуостров. Жителите му са повече от 40 000. Освен укрепеното пристанище в него има катедрала и един древен замък — Бергенхаус, — който по времето на Калмарската уния е използван за резиденция на норвежките крале. Градът е известен с големия си износ на солена риба, особено селда.
Когато нашите пътници излязоха от гостилницата, градският живот беше в разгара си: улиците — препълнени с хора, облечени в разнообразни пъстри костюми; къщите, повечето дървени, бяха украсени с всевъзможни цветя; навсякъде кипеше оживление.
— Наистина тук е много хубаво! — със задоволство отбеляза Хари, като се любуваше на шумния градски живот.
— Да, много по-хубаво, отколкото в „двореца“, в който нощувахме неотдавна — подразни го Харолд, като явно не можеше да забрави колибата и продължаваше на смях да я нарича „дворец“.
— Да отидем на пристанището, там е още по-весело — предложи Стюарт.
Едва пристигнали, и чуха познат глас зад себе си. Обърнаха се — Винсент.
— Как сте? — питаше той, като се ръкуваше с доскорошните си спътници. — Отдавна ли сте тук?
— Не, едва днес пристигнахме. А вие?
— О, аз съм тук от един месец. Как сте със здравето, господин Хари. Оздравяхте ли след падането си от колата?
— Благодаря, отдавна оздравях!
— А вие, господин Харолд, имахте ли и други приключения след свиването си с кочияша?
— О, имаше няколко след това. Преди седмица без малко щеше да се удави, а като идвахме към града, едва не глътна собствения си език — каза Стюарт. — Изобщо, върви му на приключения. С другите има-няма нещо, той все ще се забърка в някоя авантюра. Сигурен съм, че и тук няма да мине без нищо.
— Но, господин Стюарт, какво би могла да се случи тук? — смути се момчето.
— Не зная, но усещам, че и тук ще блеснете с нещо.
Пристанището беше пълно с кораби от цял свят.
— Вижте какъв смотан кораб? — посочи Харолд една гемия.
— Не ви ли харесва? Аз пък, напротив, много обичам тези тежки яхти. На тях съм пътувал едно време. Тогава нямаше днешните леки параходи, които се управляват много по-лесно от старите кораби с платна — разприказва се Стюарт.
— Яхти! Това вие наричате яхти! Струва ми се, че тази съборетина е правена още по времето на Олаф — добави момчето, като посочи друга грубовата гемия.
— Твърде е възможно да е построена по начина, приет в онези времена, но трябва да се признае, че е направена много здраво и в това отношение може да конкурира съвременните метални параходи. Тези яхти идват от далечния Север, където ходят за финмаркска риба. Там често ги заплашва опасността да бъдат смазани от ледовете, затова ги строят много здраво.
— А с какво товарят ей там ония? — посочи Хари няколко големи баржи.
— С трупи и риба — основния тукашен износ.
— А какво представлява онази сграда? — обърна поглед момчето към един замък, който се издигаше от другата страна на пристанището.
— Това е замъкът Бергенхаус или, както го наричат тук, дворецът на Олаф.
— Пак Олаф! — възкликна Харолд.
— Да, приятелю! Тук на всяка крачка ще чуваме това скъпо за норвежците име. С него те свързват всичко забележително в своята страна.
— Казват, че този замък е построен върху развалините на предишен от някой си Вокендорф — обясни Винсент.
— А кой е бил този Вокендорф?
— Не зная — отговори Винсент. — Чувал съм, че според някои е строител на замъка, но повече за съжаление нищо не зная. Може би вие ще допълните нещо? — обърна се той към Стюарт.
— Европейските историци твърде малко се занимават с Норвегия, макар в нея да има много интересни неща. Зная, че някой си Вокендорф, живял по времето на нашата кралица Елизабет, е унищожил Ханзейския съюз на немските търговци, които обирали жителите на Берген.
— Навярно това е същият Вокендорф, който е построил и този замък — обобщи Хари.
— Твърде е възможно, защото неговото име и досега се споменава с уважение и благодарност от жителите на Берген.
Като поскитаха още малко из града, нашите приятели много се измориха и се върнаха в хотела. Набързо вечеряха, легнаха си и заспаха като убити. През нощта, когато всичко беше утихнало, чуха някакъв шум и викове. Пръв се разбуди Стюарт. Бързо скочи от леглото и се втурна към прозореца.
— О! — извика той, като повдигна тъмното перде.
— Пожар и както се вижда, много силен! Ставайте по-бързо, Хари, събудете брат си и се обличайте! Можем с нещо да бъдем полезни.
След няколко минути тримата бяха на улицата. Отвсякъде се стичаше народ. Мотаеха се пожарни маркучи. Хората от съседните къщи полуоблечени изнасяха покъщнината си. Виковете и безредицата бяха ужасни.
Момчетата само веднъж бяха виждали пожар в Лондон, но там къщите са каменни и той скоро беше изгасен. Те не можеха да си представят какво значи пожар в град като Берген, чиито къщи повечето са дървени. Страшното зрелище ги и плашеше, и възхищаваше.
Горяха няколко къщи едновременно. Пламъкът фучеше и пращеше. Огромни стълбове черен дим се виеха над всяко подпалено здание. Напразно се мъчеха да угасят огъня със силни водни струи от маркучите — той само съскаше, но не намаляваше и димът се издигаше по-високо и по-високо …
Цялата лява страна на улицата, противоположна на тази, на която се намираше хотелът на нашите пътници, беше обхваната от пламъци. Огънят бързо се прехвърляше от едно здание на друго.
— Ще стигне до реката и едва тогава ще спре — коментираше един от зрителите.
Тези думи бяха изречени на английски език. Стюарт и момчетата понечиха да се обърнат, за да видят
