— Спомням си, че четох някъде как буревестникът пръска с ноздрите си някаква отровна течност и съвсем забравих да ви кажа за това.
— Толкова по-добре, господин учителю, защото направихме важно откритие! — Какво откритие?
— Научихме, че Хари умее отлично да пълзи но скалите и да спасява обречените на смърт.
— Харолд, вие сте наистина непоправим! Как можете да се шегувате, когато току-що сте избавен от страшна опасност?
— Нима е по-прилично, господин Стюарт, да поплача?… Струва ми се, че след всички тези подвизи нищо не е в състояние да ни попречи да закусим. Страшно огладнях!
Тримата седнаха на скалата и започнаха да се хранят.
Гледката от това място беше чудесна. Пред тях се простираше морето, а наоколо белееха грамадни ска-ли, над които се рееха във всички посоки големи и малки птици.
— Каква е онази птица, която лети над нас? — попита Хари.
Стюарт вдигна очи и внимателно заразглежда птицата, която правеше големи кръгове над главите им.
— Рибар, сигурно търси храна.
— И с какво се храни?
— С каквото намери: риба, дребни крайбрежни птички. Казват дори, че често се промъква в курниците и отмъква от там малките пиленца. Толкова е силен, че не се страхува да нападне орел, за да му отнеме жертвата.
— Славна птица! — възхити се Харолд. — А там някой се смее, чувате ли?
— Това е чайката-смехулка. Нейният вик наистина прилича понякога на смях.
— Ето и едно кенгуру! Вижте, вижте как оглежда нещо в морето!
— Това съвсем не е кенгуру, Харолд — засмя се Стюарт.
— А какво е?
— Кенгуруто живее само в топлите страни. Това просто е водна патица.
— И какво прави там?
— Сигурно търси плячка. Сега ще видим.
Патицата седеше на повърхността на водата и внимателно гледаше в нея. Изведнъж се стресна от нещо, оттегли се до дупката си и спря там.
— Като че ли се изплаши. Вижте как развълнувано се оглежда, сякаш очаква някой да я нападне — забеляза Хари.
— Да, така е — съгласи се Стюарт. — Виждате ли онзи гарван? Той се кани да я нападне. Скоро ще станем свидетели на една драма. Вие на кого съчувствате — на патицата или на гарвана?
— На патицата — извикаха в един глас братята.
— Аз също, защото тя защитава своето гнездо и пиленцата си, а гарванът действа като разбойник. Да пожелаем победа на патицата!
В това време борбата между двамата съперника започна. Гарванът се спусна върху патицата и се опита да я сграбчи за шията, но тя бързо се изви, докопа го за гушата и започна да го удря по гърдите с краката си. Гарванът крещеше и с всички сили се опитваше да се отърве. Борците подхвръкнаха нагоре и битката продължи във въздуха. Дълго време двете птици се биха над водата, докато паднаха в нея.
— Свърши се! — въздъхна Харолд. — Кой кого победи?
— Почакайте, битката още не е свършила — предупреди ги Стюарт.
И наистина скоро птиците отново се появиха на повърхността на морето, само че измокреният гарван беше вече силно изнемощял. Патицата, явно разбрала това, стисна още по-силно врага си за шията и се гмурна заедно с него във водата. Този път много дълго не се показаха.
— Сигурно и двете се удавиха! — каза Харолд, който внимателно следеше интересната борба.
— Не вярвам — възрази Стюарт. — Патицата може дълго да стои под водата, но за гарвана това къпане е опасно.
В това време една от птиците се показа. Беше патицата. Като дишаше тежко, тя подхвръкна и кацна на скалата до гнездото си. След минута на повърхността изплува трупът на гарвана.
— Ура! — извика Харолд, като пляскаше с ръце, — Да живее патицата!
От гнездото излезе още една птица, също като нашия герой, само че по-дребна, изграка нещо и отново се скри.
— Това е съпругата на победителя — обясни Стюарт. — Дойде да го поздрави с победата и се прибра при децата си.
— А гарванът можеше ли да победи патока? — попита Хари.
— Много лесно — отговори учителят, — достатъчно е силно да го стисне за гушата.
— Колко интересен е животът на птиците — замислено продължи Хари.
— Всички животни са интересни, ако ги наблюдаваме, само че трябва да знаем как. А любопитни неща в природата има твърде много — поучително заключи Стюарт.
Като походиха по морския бряг и като събраха най-различни красиви черупки, нашите любознателни пътешественици се върнаха в града.
Девета глава
В ХАМЕРФЕСТ
След няколко дни нашите пътешественици се сбогуваха с Берген и отпътуваха с параход за Кристиансунд. Към багажа си прибавиха и мечата кожа, с която момчетата много се гордееха.
Макар параходът да беше норвежки, капитанът, живял дълго в Англия, говореше добре английски и беше въвел английски ред: навсякъде чисто и подредено, т.е. твърде отегчително според Харолд; закусваха, обядваха и вечеряха в строго определен час и всеки на свое място.
Оставаше им само едно развлечение: да се любуват на бреговете и морето, затова много се зарадваха, когато един кит пресече пътя на парахода.
— По на север ще срещаме повече китове — каза капитанът.
— Вие, капитане, улавяли ли сте някога кит? — попита Харолд.
— Не, но съм виждал как се лови.
— Сигурно е много весело, нали?
— Толкова, колкото е весела гледката например в скотобойна.
Момчето малко се смути, отдалечи се от капитана и започна да следи движението на кита чак докато той се изгуби от погледа му.
— Вие, млади момко, доколкото разбирам, много искате да знаете как се ловят китове — проговори някой зад Харолд на чист английски.
Момчето веднага се обърна и видя около петдесетгодишен мъж, по маниери и език чистокръвен англичанин.
— А вие виждали ли сте как ги ловят?
— Не само съм виждал, но и съм участвувал в лов на китове. Искате ли да ви разкажа?
— Бъдете така добър!
— Тогава седнете тук и слушайте.
Харолд извика брат си и двете момчета седнаха до непознатия.
— Казвам се Лонг и няколко години съм се занимавал с лов на китове. Веднъж тръгнахме за китове към Шпицберген със специален кораб. Трябва да ви кажа, че лодките на китоловния кораб още при първия сигнал моментално се спускат на вода. Една ясна ранна утрин сигналът бе даден и две лодки с всички необходими принадлежности бяха спуснати във водата. Бях в едната от тях. Загребахме към кита, който беше доста далече. Този морски гигант вижда добре, но чува слабо и можеш да се приближиш до него, без да те усети. Успяхме да отидем толкова близо, че можехме да го докоснем с ръка. Аз пръв хвърлих копието. То се заби в гърба му. Животното се завъртя и се гмурна с такава сила, че се изплашихме да не обърне лодката. Китът отмъкна копието на няколко метра дълбочина. Копието пък беше вързано с въже, другият край на което беше намотан на един цилиндър в средата на лодката. Китът плуваше под водата толкова бързо, че ръбът на лодката, с който се триеше въжето, трябваше-непрекъснато да се полива с вода, за да не се запали. Животното обикновено се стараеше да отиде колкото може по-надълбоко и стоеше под водата
