понякога с цели часове.
— А какво се прави, ако китът размотае цялото въже? — попита Хари.
— Привързват към него друго. Така се случи тогава и с нас. Но докато успеем да завържем новото въже, китът ни дръпна силно, лодката се обърна и всички паднахме във водата. Качихме се на спасителната лодка, уловихме нашата и така китът не можа да ни избяга. Стоя доста дълго под водата, но най-после излезе на повърхността жив, като че ли нищо не беше му се случило. Веднага забихме в него още няколко копия и той отново се гмурна, но този път не за дълго. Скоро изплува над водата, поклати се насам-натам, умири се, обърна се на едната си страна и се предаде.
— Сиреч издъхна? — уточни Харолд.
— Още не, но дотолкова отмаля, че с него можеше да се прави всичко.
— Какво правят после с кита?
— Вземат му маста и мустаците.
Като побъбриха още малко с приказливия си съотечественик, момчетата се върнаха в каютата за занимания с учителя си.
Ето че параходът пристигна в Кристиансунд. Беше август — за Норвегия най-хубавото време от годината. Кристиансанд ги посрещна със слънце. Тук пътниците видяха много мъхести патици — гаги. Момчетата проявиха интерес към тези птици, чийто пух високо се ценеше.
Този вид патица е много кротка. Често живеят по две в едно гнездо, снасят си там яйцата и мирно си ги мътят. Гнездата си постилат с мек пух, който скубят от гърдите си. Жителите наоколо всяка седмица събират пуха от гнездата им и птиците са принудени отново да се скубят.
Мъхестата патица е обичлива и мирна. Лесно може да се улови с ръце. Интересно е да се наблюдава как учи децата си да плуват. Скоро след излюпването им ги завежда на брега. Пиленцата се качват на гърба й, тя отива заедно с тях навътре във водата и изведнъж се гмурва, а малките остават на повърхността. Отначало потъват, но после изскачат и щат не щат, започват да плуват самички.
На големина тази птица е колкото дивата патица. Цветът на мъжкарите е бял, размесен с черно, тъмночервени гърди и светлозелена глава, а женските са тъмночервеникави с черни петна.
След като разгледаха Кристиансунд, пътниците се отправиха към Хамерфест — един от най-северните градове на земното кълбо.
Тук те срещнаха ниски хора — колкото високи, толкова и широки. Като ги видя, Харолд не можа да не се разкикоти:
— Вижте, вижте какви смешни джуджета!
— Какви хора са това? — попита Хари.
— Лопари — отговори Стюарт. — Живеят в Лапландия, най-северната част на Европа.
— И всичките ли са такива дребосъци? — продължи Харолд.
— Да, всички са приблизително такива на ръст. Те са най-ниските хора на земното кълбо.
— Толкова са смешни, нали?
— За нас те са смешни, за тях — ние също сме смешни. Въпрос на вкус!
— Какво правят те тук?
— Сигурно са дошли да търгуват. Странен е този народ, но до болка обича родината си. Лапландците живеят като дивите древни номадски племена — постоянно се местят от едно място на друго. Дори да получат образование, при първия удобен случай се завръщат по родните си места. Четох за един лапландец, който получил класическо образование и бил назначен за пастор. Поверили му енория в Норвегия, но той изпаднал в плен на характерния за лапландците порок — започнал да пие. Най-после го уволнили. Той се върнал при племето си и заживял като преди.
— Чуден народ! Но тези лапландци не ми харесват. Вижте колко зли са лицата им — каза Хари.
Параходът, с който пристигнаха в Хамерфест, след един ден щеше да замине още по на север и Стюарт реши да продължат с него до края на маршрута му. Малко преди да се качат отново на него, Стюарт се подхлъзна и силно си навехна крака. Това ги принуди да останат за известно време в Хамерфест.
Тъй като нямаше хирург, Стюарт лекуваше крака си по домашному и това забавяше оздравяването му. Момчетата бяха принудени да се разхождат из града и околностите му само двамата. Веднъж се връщаха от лов и срещнаха на улицата няколко лопари. Единият беше много нисък и грозен. Харолд изпита желание на всяка цена да се закачи с него.
— Добър ден, господине! — извика той, като го приближи, наведе се ниско и му се облещи.
Лопарът се докачи и му показа юмрук. Момчето направи същото. Лопарът се зачерви от яд и налетя на Харолд със свити юмруци. Нашият герой отстъпи и насочи пушката си срещу него. Лопарът изпищя и търти да бяга заедно с всичките си приятели.
Хората, които присъствала на тази сцена, се смяха със сълзи.
— Слушайте, господа — обърна се към момчетата един от минувачите. — Лопарите са злопаметен народ. Те на всяка цена ще си отмъстят, ако се случи да ви срещнат някъде.
Развеселилите се братя още не бяха свикнали с норвежкия език, за да го разберат, затова и не обърнаха внимание на думите му. Върнаха се вкъщи и със смях заразправяха на Стюарт за срещата си с лопарите. Учителят поклати неодобрително глава и нищо не им каза.
На другия ден момчетата отидоха на морския бряг с пушките и въдиците си. Скитаха около час, но не откриха нищо интересно. Изведнъж видяха една лодка, привързана към голям камък.
— Хари, хайде да се повозим — предложи Харолд.
— Не бива. Джери! Какво ще стане, ако дойде стопанинът й и не я намери тук?
— Няма да се бавим много с нея! Виж колко е тихо морето! Ще си се повозим край брега.
— Добре! Сядай!
Момчетата хвърлиха в лодката пушките, въдиците и чантите си, отвързаха я, тласнаха я навътре и скочиха в нея. Никой от тях не можеше да гребе. След няколко неумели загребвания с веслата палавниците се измориха и цялата прелест на разходката по море за тях изчезна.
— Знаеш ли какво, Хари, направихме много лошо, че взехме чужда лодка, без да попитаме някого. Не е ли по-добре да се върнем?
— И аз мисля същото, Джери, още повече че в лодката има различни неща: хляб, сирене, шише ракия, две овчи кожи и мрежи. Сигурно стопанинът се е готвил да ходи за риба.
— Хайде да се връщаме! — каза Харолд.
При тези думи той потопи веслото дълбоко във водата и толкова силно загреба, че то се пречупи на две — едната половина остана в ръцете му, а другата падна във водата и течението веднага я отнесе.
— Харолд, колко си невнимателен! — започна да му се кара Хари. — Какво ще правим сега с едно гребло?
— Нищо! И с него ще се върнем!
Колкото и да се мъчеше Харолд да гребе, лодката не тръгваше към брега, а се въртеше на едно място и без малко да се обърне. В това време започна морският отлив и ги отнесе далече навътре.
— Отдалечаваме се от брега, Харолд! — завика Хари. — Греби по-силно!
— Нали виждаш, че греба! Какво да правя, като проклетата лодка не слуша!
— Дай греблото на мене! Ти изобщо не умееш да гребеш!
Момчетата си размениха местата, но резултатът си остана същият: лодката продължаваше да се отдалечава от брега. След дълги безполезни усилия Хари остави греблото в лодката и отпусна ръце.
— Туй-то! Какво да правим сега, Хари?
— Отдалечаваме се много бавно. Може да ни забележи някой и да ни се притече на помощ.
— Слабо трябва да се надяваме на това. Скоро ще се стъмни, а ако отливът ни замъкне навътре в морето и излезе вятър, ще загинем.
Хари не отговори. Настъпи мълчание. А лодката се отдалечаваше все по-навътре и по-навътре. Започна да се стъмва.
— Какво ще си помисли сега за нас господин Стюарт — рече най-сетне Хари.
— А, бях забравил за него! — весело отговори Харолд. — Сигурно ще прати да ни потърсят.
— Да, но къде? Той не знае накъде сме тръгнали.
— Така е! Ако беше здрав, би тръгнал сам да ни дири.
— Точно това е лошото, че не е здрав.
