Отново настъпи мълчание. Тъмнината се увеличи. Бреговете вече не се виждаха.
— Слушай, Хари — каза по-малкият брат, — гладен съм.
— И аз също, но нямаме нищо за ядене.
— А хлябът и сиренето? Стопанинът им и така ги е изгубил вече.
Харолд извади храната и момчетата се навечеряха, след което, за да се постоплят, изпиха по няколко глътки ракия. Тя беше отвратителна, но толкова силна, че веднага ги замая. Почти несъзнателно си легнаха на дъното на лодката, позавиха се с овчите кожи и сладко заспаха.
Стюарт, който не ги дочака за следобедния чай, помисли, че са се забавили някъде на лов и ще се върнат за вечеря. Но часът за вечерята дойде и отмина, а момчетата не се появяваха. Учителят започна да се безпокои и разпрати в различни посоки хора да търсят изгубените. Пратениците се връщаха един по един с печалните известия, че момчетата никъде ги няма.
Стюарт прекара нощта в страшно безпокойство. Постоянно се събуждаше, ослушваше се няма ли да се върне някой от възпитаниците му. Сутринта, щом се поразвидели, стана от леглото и макар че още не можеше да стъпва на болния си крак, реши сам да ги търси. Излезе, но като направи няколко крачки, кракът му се преви от слабост и той падна безчувствен почти до дома. Вдигнаха го и отново го сложиха в леглото.
Когато се свести, въпреки силните болки в изкълчения крак, Стюарт веднага се разпореди да изпратят опитни хора, добре познаващи околностите и морето, които да издирят изчезналите момчета, но никаква следа не се намери от тях. Едва привечер дойде един рибар и каза, че му е изчезнала лодката, с която се готвел да ходи за риба. По всяка вероятност момчетата са отишли с тази лодка в открито море и там са загинали, защото през нощта имаше буря.
Тази вест така потресе благородния и впечатлителен млад възпитател, че той сериозно се разболя и няколко дни лежа в безсъзнание.
Десета глава
ЗЛОПОЛУЧНАТА РАЗХОДКА
Слънцето беше вече доста високо, когато Хари и Харолд се пробудиха. Дълго време не можеха да се сетят къде са, но полека-лека небето и водата им припомниха всичко. Лодката леко се люлееше И се носеше към непознат бряг. В далечината блестеше сняг.
— Ами сега? — извика Хардолд. — Къде сме, Хари?
— Не зная!
— Какво ще, правим?
— Лодката ни носи към брега. Като слезем, ще видим.
Момчетата слязоха на брега и изтеглиха лодката от водата, за да не я отнесат вълните. После я обърнаха, изкопаха под нея трап и така си направиха заслон от дъжда и вятъра.
— Сега имаме много по-добро жилище от оня „дворец“, в който, ако помниш, прекарахме една нощ. Тук смело можем да чакаме, докато ни намерят — каза Харолд.
— Ако, разбира се, са изпратили някой да ни търси.
— Сигурен съм! Мислиш ли, че господин Стюарт няма да ни потърси?
— О, не се и съмнявам, че той ще направи всичко, за да ни открие! Но ти забравяш, че никой не знае къде сме — по водата не остават следи.
— Ще ни намерят! Като видят, че лодката я няма, ще се сетят, че сме заминали с нея.
— Добре, дано да стане така.
— Ще видиш! Но, Хари, аз пак съм гладен и жаден.
— И на мене ми се ще да закуся. Дивеч тук има много, имаме си и пушки, но какво ще пием?
— Наистина, Хари, откъде ще вземем вода? В лодката има една бъчонка, но е празна.
Хари гледаше умислено снега, който не беше много далече, и лицето му изведнъж просветна:
— Кажи „слава Богу!“, Харолд. Намерих вода!
— Къде?
— Ей там! — и Хари посочи снега.
— Че това е сняг!
— Но нима от него не може да се направи вода? Ще напълним бъчонката със сняг и ще я сложим до огъня.
— А, разбрах! Да живее великият изобретател Хари Остин! — извика Харолд и хвърли шапката си нагоре.
— Не е време за подигравки! Вземан пушките, а аз бъчонката и тръгвай с мене, Снегът е на около километър, а дивечът е по-близо.
И те тръгнаха. Предполагаемият километър излезе повече от два. Това не ги обезпокои и те бодро крачеха напред.
След два часа се върнаха с два убити заека, две птици и пълна бъчонка със сняг.
— Ти приготви дивеча, Хари, а, аз ще отида да начупя сухи клони. Това е по моята специалност — не напразно се упражнявах с покойния си кривокрак приятел да се катеря по дърветата.
Харолд отиде за клони и съчки, а Хари се залови да приготви за печене убитите зайци и птици. Скоро лумна голям огън и месото бързо се опече. Младите пътешественици унищожиха половин заек и една птица, останалото оставиха за обяд.
През деня се запознаха с местността, в която ги довя съдбата. Вечерта ловиха риба. Хванаха няколко едри риби, две от тях изядоха, другите скриха за по-късно.
През нощта накладоха огън и си легнаха да спят под лодката, като се завиха с кожите. Не можаха да си от-спят — разбуди ги силен шум. Морето страшно бучеше, а откъм гората се носеше вой.
— Хари, какъв е този вой? — попита Харолд и неволно се притисна към брат си.
— Навярно са вълци! С какво ти е заредена пушката?
— Едната цев с куршум, а другата със сачми. Защо?
— Пушките ни винаги трябва да са готови, за всеки случай.
— Да не мислиш, че вълците ще дойдат тук?
— Кой знае? Във всеки случай повече не бива да спим.
— О, това е опасно, Хари!
— Кое точно?
— Ако дойдат вълците!
— Не вярвам да дойдат. Не чуваш ли каква буря е? То не смеят да се приближат даже до брега. Струва ми се, че вият от страх.
— Добре, че сме на брега, Хари! Ако бяхме в гората, сигурно щяха да ни разкъсат.
— Така е, Джери!
През тази нощ момчетата се увериха, че и на брега не е безопасно. Дъждът и бурята бяха толкова силни, че на разсъмване морето отвлече лодката и те останаха под открито небе.
След това вятърът утихна, дъждът започна да намалява, при изгрев слънце стана тихо и небето се проясни. Измокрени до кости, нещастните пътешественици трепереха като при силна треска, завити с мокрите кожи в своята яма.
Когато небето се изчисти и се показаха първите лъчи на слънцето, Хари излезе от ямата, за да види какви загуби са претърпели от бурята. Налице се оказаха само пушките. Чантите с барута, куршумите и другите неща бяха изчезнали. Хари се намръщи и се върна при брат си, който лежеше неподвижно, явно спеше дълбоко.
„И той може да спи в такова положение! Това се казва щастлив характер!“ — помисли си Хари.
— Джери, ставай!
Брат му не се помръдна.
— Господи, какво му е? — уплашено извика Хари, като се наведе над брат си. — Да не би да го е убила гръмотевица? Джери, Джери — буташе го той. — Ставай де!
Най-после Харолд помръдна и отвори очи.
— Слава Богу! Помислих, че си умрял! Какво ти е?
— Сам не зная! — отговори Харолд. — Помня само, че когато лодката се свлече, нещо ме удари и аз
