— Поспи си, Джери! Аз ще стоя до среднощ, после ще те разбудя, за да дремна и аз.
Харолд не дочака втора покана. Сложи чантата под главата си, изтегна се на овчата кожа и веднага захърка. Мина доста време. На Хари страшно му се приспа, но се крепеше, защото съзнаваше много добре, че ако заспи и той, смъртта и на двамата е сигурна. За да не заспи въпреки волята си, непрекъснато трупаше съчки ту на единия огън, ту на другия. След мъчително дългите шест часа не се стърпя и разбуди брат си.
— Какво става, пристигнахме ли вече, господин Стюарт? — попита Харолд, като си търкаше в просъница очите.
— Пристигнахме, пристигнахме! Ставай! — засмя се Хари.
— А, това си ти, Хари! — каза най-после Харолд, като отвори очи. — Пък на мене ми се стори… т.е. сънувах, че пътуваме с параход и ме буди господин Стюарт… А ти още ли будуваш, горкичкият? Лягай по- скоро.
— Да, Джери, повече не мога да стоя, ще си легна. Но, за Бога, пази се да не заспиш отново!
— Бъди спокоен! Наспах се чудесно и сега с удоволствие ще се занимавам с тези сиви приятели.
— Само не стреляй, моля ти се! Патроните ни са много малко.
— Не, не! Бъди спокоен! Ще се забавлявам с тях по друг начин.
На Хари много му се искаше да види как точно ще се „забавлява“ брат му с вълците, но толкова беше изнемощял, че още недоопрял главата си до чантата възглавница, заспа.
Харолд прегледа всички огньове, сложи им още дърва и започна да дразни вълците, чиито алчни очи светеха в тъмнината. Наричаше ги с най-различни обидни според него имена и им подхвърляше обгорели елхови шишарки. Така изминаха около два часа. Огньовете отслабнаха, дърва и съчки бяха останали малко, а утрото беше далече и вълците ставаха все по-нахални.
В четириъгълника на момчетата имаше няколко полуизсъхнали елхички. Харолд отсече всичките по- дебели клони и ги хвърли в огъня. Щом се разгоряха добре, момчето грабна една от главните и халоса право по муцуната най-дръзкия вълк. Той изскимтя, отскочи настрани, а след него и цялата глутница. Като направи няколко пъти така, момчето принуди вълците да ги оставят на мира и да се пръснат да търсят по-лека плячка.
Огньовете почти догаряха, когато на изток се показа една ярка ивица — предвестницата на настъпващия ден.
Единадесета глава
В ПЛЕН НА ЛОПАРИТЕ
Слънцето беше вече високо, когато Хари се събуди. Усети миризма на печено, отвори очи и видя брат си наведен до огъня да пече месо.
— Джери, какво правиш там?
— Не виждаш ли, пека заек.
— Няколко дойдоха да пият вода на потока и аз убих единия.
— Браво! А защо не ме събуди досега?
— Защо ли? Ти така сладко спеше, че не исках да те безпокоя.
— Благодаря ти! А какво стана с вълците?
— Цели три часа ги милвах с разпалени главни и шишарки. Като че ли това не им хареса и те си отидоха.
— Ха, ха, ха!… Чудесно!
Щом месото се изпече, младите скитници си хапнаха до насита, напиха се добре с вода и продължиха пътя си, като не забравиха да оставят на рътлината съответния знак за своето пренощуване.
Целия ден вървяха. Спираха само за почивка и закуска. Въздухът ставаше по-суров и всички места, през които преминаха, бяха вече покрити със сняг. До вечерта нашите пътници така се измъчиха, че едва тътреха краката си.
— Не мога да вървя повече! — изстена Харолд и падна в снега.
— Но, Джери, тук не можем да пренощуваме!
— Истината пи казвам, нямам сили! И обущата ми са съвсем скъсани.
— Моите не са по-добри, Джери… Да повървим още малко, моля ти се! Може да намерим някое място да се скрием за през нощта.
С неимоверни усилия Харолд се изправи и заедно изминаха още стотина крачки. Изведнъж чуха звуци, приличащи на кучешки лай.
— Чуваш ли, Хари? — стресна се по-малкият брат.
— Чувам, Джери.
— Като че ли лае куче!
— Не, Джери, това сигурно са вълци.
— От кога вълците лаят?
— Казват, че някои от тях лаят.
— Погледни, там има и дим!
— Къде?… А, да! По-скоро да отидем там!
Харолд излезе прав. Скоро видяха колиба, от покрива на която излизаше гъст дим. Около нея се движеха хора и едно куче, което силно лаеше. Хората бяха много странни: всичките ниски на ръст, облечени в смешни дрехи с козината навън.
— Хари, това са лопари!
— Да, Джери, виждам. Те все пак са по-добри от вълците. Да се опитаме да намерим убежище при тях, макар и за една нощ.
В това време към тях се приближи млада жена лопарка и им каза нещо на своя език. Хари й отговори, колкото можеше на норвежки, че не я разбира. Тогава тя също заговори на норвежки и ги покани в колибата. Скоро дойде и един мъж, избърбори нещо сърдито и показа с ръка на момчетата пътя.
— Този дивак не е особено любезен! — смънка Харолд, без да знае какво да прави.
Жената не послуша мъжа, хвана момчетата за ръцете и ги заведе в колибата. Лопарът тръгна подире им, викайки нещо с гръмовит глас. Жената покани гостите си да седнат на земята и сложи пред тях канче с еленово мляко и дървена копанка с месо. Мъжът удари гостоприемната стопанка и се опита да вземе храната, която тя сложи на момчетата. Харолд не издържа, скочи на крака и блъсна толкова силно нахалника, че той се изтърколи извън колибата. След това никой не обезпокои момчетата. Те се навечеряха и легнаха да спят.
През нощта до късно чуваха викове и ругатни. На разсъмване усетиха, че някой ги мушка в ребрата. Събудиха се и онемяха, като видяха пред себе си плоската физиономия на същия оня лопар, когото Харолд изплаши в града с пушката си. Той беше два пъти по-млад от предишния и се оказа негов син. Бащата взе едната пушка от ръцете на сина си и като се прицели в Харолд, злобно проговори на развален норвежки език:
— Ти иска убиеш Фин?… Фин не забравил това!… Ти и твой ще гладувай у Фин!
След тези думи разгневеният мъж гръмогласно извика. В колибата влетяха шест лопари, повалиха пленниците на земята, седнаха отгоре им и им завързаха ръцете и краката. После ги захвърлиха в ъгъла и като че ли съвсем забравиха за тях.
— Спукана ни е работата, Хари! — прошепна Харолд, свит в калното кьоше заедно с брат си.
— Дори много по-зле, Джери! Най-лошото е, че искат, както се вижда, да ни уморят от глад. Предпочитам да бъда разкъсан от вълците, отколкото да умра от глад при тези диваци!
Но очевидно диваците нямаха намерение да уморят братята от глад. Късно вечерта при тях дойде една бабичка и им донесе месо и мляко. Тъй като ръцете на момчетата бяха вързани, тя накъса месото на дребни парченца и със своите не твърде чисти ръце ги слагаше направо в устата им. След това ги напои с еленово мляко и мълчаливо си отиде. Те се опитаха да заприказват бабичката, но тя не издаде нито един звук. Освен това храната беше малко и само раздразни апетита им, така че дълго не можеха да заспят.
— Дали все такива порции ще ни дават? — каза Харолд.
— И на това кажи „благодаря“! Оня лопар искаше съвсем да ни умори от глад.
— По-добре е да умра от глад, отколкото само да си дразня стомаха.
