Поприказваха още малко и като се повъртяха насам натам, заспаха.

Сутринта усетиха, че някой ги буди, и отвориха очи. Пред тях стоеше младата лопарка с дървен поднос, на който имаше дребно нарязано еленово месо. Момчетата се зарадваха, бързо излапаха месото и като благодариха, тихо попитаха все толкова малки ли ще бъдат порциите.

— Да, ще ви хранят само веднъж на ден. Искат да отслабнете, за да не можете да избягате. Той настояваше нищо да не ви се дава, но другите не се съгласиха.

— Кой е този „той“? — попита; Харолд.

— Чичо ми. Когато бил в града, вие сте го обидили с нещо. Освен това, ако помните, вчера го пребихте. За наказание искаше да ви остави да умрете от глад.

— А защо другите не са съгласни да ни уморят?

— Искат да ви накарат да работите.

— Че как ще работим с вързани ръце и крака?

— Когато поотслабнете, ще ви развържат. Не се бойте! Аз ще ви давам скришом по нещо за ядене.

— Благодарим! Но защо се отнасят и с тебе така лошо? Ти си толкова добра.

— Защото съм християнка.

— Нима другите не са?…

— Всички са езичници и силно мразят християните. По-кръстиха ме мисионерите и оттогава съплеменниците ми ме мразят. Вие се преструвайте, че не ме забелязвате. Ако ме бият, не се застъпвайте за мене, защото ще стане по-лошо и за вас, и за мене. Довиждане. Страх ме е да не ме завари някой тук.

Тя бързо излезе и момчетата заобсъждаха всичко, което чуха от благодетелката си.

Изминаха няколко дни. Наистина ги хранеха само веднъж на ден, но добрата жена продължаваше скришом да им носи храна и мляко, така че голям глад и жажда не изпитваха. От постоянното седене обаче на едно място и от застоялия въздух в колибата те доста отслабнаха.

Една сутрин всички се надигнаха по-рано, отколкото друг път. Глъчка изпълни катуна: хората викаха, кучетата лаеха, изобщо ставаше нещо необичайно. Пленниците наостриха уши. Донесоха им да закусят, макар и твърде малко. После им развързаха краката. Завързаха Харолд с единия край на дълго въже, а Хари — с другия край на въжето и ги изведоха на чист въздух. Един от лопарите държеше въжето в средата и пленниците заприличаха па кучешки впряг.

— Превърнаха ни в кучета! — не се стърпя да изръмжи Харолд. — Тези дребни идиоти наистина си въобразяват, че сме кой знае колко силни… Всъщност, ако не са ми вързани ръцете, бих им дал да разберат…

— Стига, Джери! — прекъсна го Хари. — По-лошо ще стане! Припомни си думите на онази жена…

— Добре, добре! Рано или късно и в нашата къща петел ще пропее… Ще ги науча аз тогава!

Лопарите отведоха пленниците настрани и започнаха да развалят катуна. Мъжете отделяха чамовите пръти, от които бяха сглобени колибите. Жените прибираха съдовете, еленовите кожи и другите вещи на своето просто домакинство. Всичко натовариха на шейни, теглени от елени. Когато бяха изцяло готови за път, стопанинът се приближи до лопара, който държеше въжето с робите, и нещо му каза. Той кимна мълчаливо с глава, след което всички потеглиха.

Вървяха почти цял ден. На пленниците не дадоха нищо да ядат и да пият по пътя. Когато момчетата ги молеха със знаци поне за малко вода, лопарите се присмиваха и им се блещеха пред очите. Озлобеният Харолд се опита да отвърне на мъчителите си. Като спряха за почивка той така грозно им се изкриви, че те веднага го натупаха със сопите си.

Ето че стигнаха до предварително определеното място и започнаха да строят нов катун. Това им отне само няколко часа време. Жените подредиха покъщнината, приготвиха вечерята, нагостиха и пленниците.

На новото място лопарите започнаха да учат момчетата на работа. Караха ги да пасат елените им, да ги доят, да събират дърва за огън… Но както и преди, даваха им малко храна и ако не беше добрата лопарка, те съвсем щяха да изпосталеят.

Настъпи зимата. Всеки ден валеше сняг. Студовете се увеличиха и момчетата страшно мръзнеха нямаха нито сносни обувки, нито зимни дрехи.

Дванадесета глава

ИЗДИРВАНЕТО

Сега да се върнем в Хамерфест… Най-после кракът на Стюарт оздравя дотолкова, че той можеше сам да тръгне да търси своите възпитаници. Винсент и Лонг се съгласиха да го придружат.

По време на боледуването си Стюарт успя да открие мястото, до което е доплувала лодката с неговите любимци. Затова първо тръгна натам. Като стигна до кола с издълбания на него пръст, сочещ посоката, в която са продължили момчетата, Стюарт извика:

— Зная си го моя Хари! Умно момче е той!

След два дни Стюарт и спътниците му, следвайки оставените от момчетата знаци, стигнаха до рътлината, на която бяха пренощували братята, атакувани от вълците. Още след един ден се озоваха на мястото на катуна на лопарите, които заробиха момчетата. Повече не откриха никакви знаци и спътниците на Стюарт започнаха да го съветват да се върне. Младият учител се замисли. Какво да прави сега? Накъде да тръгне?

— Това е бил катун на лопари, а вашите възпитаници очевидно не са били тук — разсъждаваше Лонг.

Стюарт изведнъж се наведе и вдигна от земята късче хартия. Оказа се, че е сгъната страница от един английски молитвеник. Учителят си спомни, че Хари имаше джобен молитвеник, и с увереност каза:

— Момчетата са били тук! Ще тръгна по следите на лопарите. Убеден съм, че моите възпитаници са при тях.

— Как ще тръгнете по тези следи, когато много от тях са вече скрити под снега? — възрази Винсент.

— При това ще ни безпокоят и вълците, които от ден на ден ще срещаме все по-често. Право да си кажа, по-добре е да се върнем в Хамерфест. Прекарайте там зимата и тогава тръгнете да ги търсите. Ако вашите възпитаници са наистина при лопарите, много по-лесно ще ги намерите напролет! — добави Лонг.

— Не! — решително каза Стюарт. — Ще продължа.

— Тогава на добър път, господин Стюарт! Според мене това е безразсъдно и аз ще се върна.

— Аз също — промълви Винсент. — От сърце ви желая да намерите двамата братя, господин Стюарт, въпреки че не се надявам твърде на това.

Групата се раздели. Лонг и Винсент се върнаха, а Стюарт, останал сам, дълбоко се замисли. Той беше доста добре екипиран: имаше си здрави топли дрехи, хубава английска двуцевка, ловджийски нож и два револвера.

„Нима по пътя — мислеше си той, — по който са преминали две почти беззащитни момчета, лошо облечени, не ще може да премине и един добре въоръжен възрастен мъж?… Да, но накъде да се тръгне?“.

Дълго пресмята Стюарт и най-после реши, че лопарите сигурно са отишли на юг. Той имаше малък компас, който носеше на верижката на часовника си. С помощта на него цели два дни вървя в избраната посока, като нощуваше по дърветата. В края на третия ден силно се зарадва — отдалече видя колиба, от която излизаше дим.

„Дали това не са същите лопари?“ — помисли си, приближавайки към колибата. Учудването му обаче беше безкрайно, когато отвътре се чу силен глас, говорещ на английски. Стюарт побутна това, което служеше за врата, и влезе в колибата. Пред себе си видя висок човек, облечен във вълча кожа с козината навън. Той седеше на саморъчно направен стол, пореше един заек и сам си говореше. Странният вид на мъжа отначало смути Стюарт, но като видя лицето му, веднага позна стария Пинк и гръмко се засмя.

Американецът стреснато вдигна глава.

— А-а! Господин Стюарт! — весело извика той. — Как попаднахте тук? Къде са вашите възпитаници?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату