Без да чака отговор, си отиде, а аз отворих писмото и прочетох с радостно замиране на сърцето:
„Сър, утре трябва да се явите с отряд от 50 души при майор Блосъм, в 8 сутринта.“
— Вероятно ще ви изпратят на разузнаване — каза Клелей, който надникна през рамото ми в писмото, — ако беше някой друг, а не старият Блосъм, който едва може да се качва на коня, ние бихме могли да очакваме отлични резултати.
Глава VI
МАЙОР БЛОСЪМ
Отидох да търся палатката на Блосъм. Тя се оказа 8 горичката от каучукови дървета, дето до нея не би могъл да достигне най-бързият куршум на мексиканците. Самият стопанин беше възседнал кресло от кампешево дърво — вероятно креслото беше взето „под наем“ от някой съседен ранчеро. Трудно е да се опише с няколко думи външността на майора — за това би била нужна отделна глава. Беше едър, тлъст, червенолик и носеше прякор „ругаещият майор“, понеже беше привикнал да украсява речта си със силни думи. Обичаше благата на живота и ненавиждаше всички врагове на своя комфорт и спокойствие, например мексиканците, мухите, скорпионите, москитите. Заемаше по-голямо помещение от когото и да е друг в армията, от самия главнокомандващ. Докато багажът на мнозина отлични, храбри офицери се ограничаваше на няколко килограма, движимото имущество на майор Блосъм, включително и той самият, заемаше цял обоз.
Когато влязох при него, той беше погълнат от вечерята. Какви вкусни ястия стояха пред него! Не приличаха на нашата сланина с плесенясали сухари! Имаше сьомга, студена пуйка, говежди език, нарязан на филийки, сланина от Виргиния, а в изящно французко кафениче се топлеше кафе от Мока. Шишенце с животворна течност играеше немалка роля в свещенодействието.
— Майор Блосъм?
— Той същият — изръмжа майорът между две глътки.
— Заповядано ми е, сър, да се явя при вас.
— Мръсна работа, много мръсна! — и майорът усили думите си с проклятие.
— Как?
— Отвратителна, опасна служба! И защо им трябваше да изпращат именно мене?
— Дойдох, господин майор, за да узная характера на възложената ми поръчка, за да подготвя хората си.
— Хиляди проклети главорези се крият наоколо из храстите! Преди да успееш да се озърнеш, и ще те застрелят! Тези жълти дяволи са по-лоши от… — аз не се решавам да повторя образното сравнение на майора. Той продължи: — Защо избраха именно мене, когато имаме Майърс, Вейн, Вуд, всички те са два пъти по-тънки от мен; или онова сухо плашило — Алън. Не! На генерала е угодно именно аз да бъда убит! — и пак загърмя залп от силни думи.
Реших да не го прекъсвам, докато се успокои негодуванието му. По някои негови проклятия по адрес на храстите и горичките се досетих, че ще трябва да навлезем малко навътре в страната. Най-после майорът се накрещя до сравнително спокойно състояние и му напомних за целта на посещението си.
— Изпращат ни във вътрешността на страната за мулета! И как ще намерим? Тук на двадесет километра наоколо не можеш намери ни едно муле, което да не е възседнато от жълт дявол, а такива мулета не ни трябват! Проклетите доброволци подплашиха всички: за никакви пари не можеш намери ни лук, ни магданоз.
— За колко време отиваме?
— За колко време? За един ден. Съвсем не съм любител на нощуване в тези проклети дракалаци. Ако мулетата не се намерят изведнъж, нека някой друг отиде да ги търси.
— Значи да взема провизия за един ден?
— За два, за два! Войниците ще изгладнеят. Вземете за два дена сухари. Аз вярвам, че няма да има недостиг от живо говеждо, макар че и най-лошият бифтек във Филаделфия е по-добър от всичкото мексиканско говеждо, взето заедно, дявол го взел! Това е жилаво като подметка!
— В четири часа ще бъда готов, господин майор — казах, като се готвех да си вървя.
— Явете се малко по-късно, не мога да се наспя рано от тези проклети гущери! Ами колко хора имате?
— Под моя команда осемдесет; но ми е заповядано да взема петдесет.
— Петдесет! Но какво е това? Те твърдо са решили да ме изпратят на онзи свят! Петдесет души, когато на двадесет километра има хиляда от онези дяволи!
— Но тези петдесет струват колкото сто, уверявам ви.
— И петстотин да струват, пак не би било достатъчно!
— Ние ще действуваме с голяма предпазливост.
— По дяволите вашата предпазливост! Вземете всичките си хора, дори тръбача!
— Но това ще бъде несъгласно със заповедта на генерала.
— Плюйте на заповедта на генерала! Ако всяка заповед се изпълнява, кой знае какво щеше да излезе. Послушайте моя съвет, вземете всичките си хора. Защо да рискуваме напразно живота си?!
Вече излизах, когато той ме спря.
— Прощавайте, съвсем си изгубих ума. Няма ли да сръбнеш нещо? Ето хубаво уиски, дяволски хубаво.
Чукнахме се, пожелахме си лека нощ и се разделихме.
Между брега на Мексиканския залив и платото, от което се започва веригата на Андите, се простира низина от сто до сто и петдесет километра широка.
Макар на някои места тази низина да достига широчина до сто мили, взета изобщо тя не е по-широка от петдесет мили. Тази земя има напълно тропически вид и туземците я наричат terra calientes. Тя изобилствува с гори, в които се срещат палми, дървовидни папрати, червено дърво, вапсилни дървета, бамбуци, лиани и други паразитни растения. В храсталака, който обгражда дърветата, можеш да познаеш бодливото алое, питу и грубия мецкал. Пак тук се виждат разни видове кактус и странни цветя, едва ли познати напълно на ботаниците. Срещат се и блатливи ярове, оградени с грамадни кипариси, украсени със сребърен мъх (tillandsia usneoides). От тези бентове се повдигат отровни изпарения, които докарват страшната болест вомито.
Но и тази нездрава местност е населена. Само в нея все още можете да срещнете истински африкански негър. В градовете ще видите мулати — в много малко количество — и прелестни квартеронки с черни очи, и разкошни коси. Но в селищата ще намерите съвършено особената, раса замбоси, произлязла от смешението на негрите с коренните жители.
Покрай брега и в равнината зад Вера-Крус тази раса прекарва полудив живот, обработва парчета земя, развъжда стада, занимава се с лов и риболов.
Като преминавате през гората, можете да срещнете такава картина: пред очите ви поляна, тук-там със следи от цивилизация. Очевидно е, че преди тук е имало гъст храсталак, но е бил изгорен, за да бъдат посадени сладки картофи — convoolvulus batata, ямс, пъпеши и тикви. В единия край на поляната стои колиба, няколко забити колове, върху които е положен кръст, върху него — пръти, а над тях нещо като покрив от палмови листа — за предпазване от слънцето — ето цялото просто устройство на колибата.
Под този покрив живеят местните жители — мъже, жени, деца — полуголи, покрити едва-едва с наметки от бяла, памучна материя. Тяхната кожа е тъмникава, почти черна, косите са къдрави, прилични на вълни. Тези хора не са нито индианци, нито негри, ами просто — смес от едните и от другите — замбоси. Дори на няколко крачки можете трудно да различите мъже от жени, ако не знаете, че онези, които се люлеят в люлки или се търкалят в сладко безделие по палмовите рогозки — petates, непременно са мъже, а онези, които с пот на челото работят — са жени. Иначе не може да има „ред“ в това племе. Културата още не го е докоснала.
Понякога онези, търкалящите се в блаженство, се изправят, за да поощрят работещите с удари на камшици — cnasto.
