Ако в гостната на дон Розалес би влетяла граната, казах си, не би зашеметила толкова семейството му, както това съобщение. Живеейки като отшелници, те бяха чували, наистина, че се започва война между Мексико и Съединените щати, но Щатите се намираха далеч зад Рио-Гранде. Макар да достигаха до слуха им топовни гърмежи от крепостта Сан-Хуан, те и не подозираха, че градът е обсаден откъм сушата. Отчаянието им, когато научиха цялата истина, не можеше да се опише. Нали градът щеше да бъде бомбардиран от американците!
Донна Жоакина кършеше ръце и призоваваше светата Дева. Сестрите прегръщаха майка си и дон Розалес и се обливаха в сълзи. „Бедният Нарцисо! Бедното ни братче! Те ще го убият!“
Вратата изведнъж се разтвори и един слуга се втурна с вик: „El norte! El norte!“
Глава X
NORTHERN
Дон Розалес се съвзе изведнъж и затича към предния салон — antre sala. Инстинктивно всички тръгнахме след него.
Когато се изкачихме горе, пред очите ни се представи картина, еднакво и страшна, и величествена. Видът на земята и небето се бе променил съвършено. Природата, която неотдавна се усмихваше с цялата си прелест, сега бе мрачна и неузнаваемо страховита. Чистото лазурно небе, което бе залято от слънчевото сияние, бе станало оловнотъмно и необикновено заплашително. На североизток плуваше грамадно множество черни облаци. Като стигна Сиера-Мадре, то сякаш прегърна острите върхове, за да бъде прободено и разкъсано. От него се отделяха огромни тъмни парцали, приемащи фантастични форми, и със страшна бързина се приближаваха към нас. Демоните на бурята излизаха от своето леговище, за да разнесат навсякъде ужаса на опустошението.
Самотен огромен облак се придържаше към снежния конус на Оризава, сякаш вампир, който се готви да се хвърли върху заспала жертва.
От основната маса тъмнило, надвиснала над Сиера-Мадре, изскачаха сегиз-тогиз светкавици ту на една, ту на друга страна.
На юг към небето се повдигаха вихрушки от пясък.
Бурята все още не стигаше до ранчото. Листата на огромните дървета продължаваха да бъдат застинали. При нас царуваше все още онази тежка тишина, която винаги предшествува някое силно разтърсване на природата.
Лебедите издаваха пронизителни крясъци, кукумявките раздираха слуха ни със своето протегнато уууу, папагалите се обаждаха изплашени, пойните птички писукаха и всички вкупом бързаха да се скрият под гъстите листа на маслиновите дървета.
Тежки дъждовни капки започнаха да бият по листата, в началото бавно, сетне все по-често и по-силно, когато изведнъж дъждът се заизлива като из ведро. В същото време нахлу вятър и приведе почти до земята високите палми. И ето че той премина така бързо, както бе дошъл, и те отново се изправиха гордо.
Откъм север започна да се дочува глух тътен, подобен на рева на морето, или на някакъв далечен, огромен водопад. Тътенът все повече приближаваше и нарастваше. Навремени от гората чувахме лая на чакалите — coyotes, и пронизителния писък на разтревожените маймуни.
— Тара la casa! Тора la casa! — викаше дон Розалес от верандата. — Скрийте се в къщата! Затворете я! По-скоро дайте въжетата!
Грамадните цилиндри на палмите се спуснаха и закриха бамбуковите стени. Представляваха непроницаема преграда. За пет минути сякаш цялата къща бе захлупена с невероятна шапка и бе заградена с колове. Всичко наоколо бе привързано с въжета, краищата на които бяха прикрепени към стъблата на дърветата.
— Сега, сеньори, всичко е наред — каза дон Розалес. — Няма вече никаква опасност и можем да се върнем в гостната. Заповядайте, не стойте така нерешително!
— Бих предпочел да погледам бурята — казах аз. Не желаех да се върна при онази сцена на скръбта, която току-що бяхме напуснали.
— Както обичате, господин капитан. Застанете тук, под стряхата, ще се чувствувате на по-сигурно място.
Майорът мърмореше:
— Господи, каква жега! Като в ад!
По лицето му се стичаше пот като град.
— След две-три минути ще треперите, сеньор, от ужасен студ! Цялата горещина сега се е събрала по ниското, но скоро ще се разпръсне.
— Колко време може да продължава тоя вихър — попитах.
— Мъчно е да се определи, сеньор — отвърна дон Розалес, — бурите при нас винаги върлуват различно време. Сега, изглежда, ще имаме huracana, най-страшния ураган, но всичко ще премине много бързо, така мисля… Caramba!
Отново връхлетя вятър и премина с рязко свирене, след него втори тласък и трети тласък, както по време на буря в морето талазите прииждат един след друг. Сетне припълзя, загърмя и затрещя с внезапно издигане самата буря. Настана страшен мрак, небивал шум, завъртял и понесъл напред орляци от разтреперани птици и огромни облаци от листа.
Маслиновите дървета трещяха, палмите се навеждаха до земята и се разперваха треперещи. Платаните се наклоняваха грациозно и пропускаха свиренето на бурята между широките си листа.
Грамаден облак приближаваше много бързо и въздухът сякаш се изпълни с гъста пара. Атмосферата ставаше все по-тежка, гореща, задушна. Нощ замести деня, изпълнена със серен дъх.
Но ето че внезапно блесна такава светкавица, че всички дървета се сведоха като че ли пламнали. След това мракът се сгъсти още повече. Блесна нова светкавица и цялото небе загърмя толкова силно, че дори свиренето на вятъра, самото стенание на бурята бе заглушено. И всичко наоколо се разтърси и разпищя, и размаха ръце.
Светкавиците зачестиха, една след друга, все по-бляскави и страховити, разсичаха небосвода с огнени зигзаги, по всички посоки — удар след удар, гръм след гръм и проливният тропически дъжд заплиска немилостиво, заля земята, сякаш искаше да я превърне в океан.
Но целият този ужас сякаш сам изтощи себе си и започна да притихва само след няколко минути. Ето че облакът замина на юг.
Остави след себе си пронизителен студен вятър.
— Да слезем долу, сеньори — предложи дон Розалес, настръхвайки от студ.
Клелей и майорът ме погледнаха въпросително: „Да отидем ли?“ Беше ни особено мъчително да гледаме картината на семейната скръб, понеже се чувствувахме отчасти виновни за това нещастие. Колебаехме се. Казах:
— Господа, трябва да се върнем! Ние донесохме скръбта; нека се постараем и да я утешим, доколкото е по силите ни. Да отидем.
Когато се върнахме в гостната, в картината на скръбта бе настъпила промяна. Сълзите се бяха сменили с покорност и молитва. Донна Жоакина седеше с броеница и разпятие в ръце; момичетата бяха преклонили колене пред картината, изобразяваща Долорес. В техните наведени глави, в скръстените на гърдите ръце, в цялата им поза имаше толкова тиха молба и смирена вяра, че като ги гледаше човек, не можеше да не се трогне. Искахме пак да излезем, за да не смутим тази свещена скръб, но дон Розалес ни спря:
— Не, сеньори, поседете да поговорим спокойно. Да погледнем нещастието в очите.
Разказахме му в общи линии плана на обсадата.
— Има още надежда, дон Розалес — казах аз, — и при това, струва ми се, спасението е във вашите собствени ръце.
Дойде ми наум, че човек с такова обществено положение като дон Розалес навярно би могъл да получи достъп в града при посредничеството на своя консул или с помощта на испанския военен кораб, който видях в пристанището на Вера-Крус. Когато казах това на стареца, той се оживи и отвърна, че на кораба имал
