познат.
— Да — потвърди Гвадалупа, — дон Сантяго е наш познат.
— Дон Сантяго? Кой е той? — попитах.
— Наш сродник — отговори дон Розалес, — той е офицер в испанската армия.
Не зная защо, но нещо като че ли ме бодна в сърцето.
— Щом имате приятел на испанския кораб, то какво по-хубаво? Той може да спаси вашия брат.
Лицата наоколо ни просветнаха. Дон Розалес ми стисна горещо ръката.
— На този кораб още е позволено да се сношава с града. Трябва по-скоро да се явите там. Бомбардировката не е започнала, нашите батареи още не са устроени.
— Ще отида веднага! — дон Розалес скочи от мястото си. Донна Жоакина и момичетата отърчаха да приготвят нужното за заминаването му.
— Но как ще премина през вашата верига? Ще ми разрешат ли?
— За това ще бъде необходимо да ви придружавам, дон Розалес — отговорих, — но съжалявам, че не мога да направя това още сега. Аз съм изпратен с поръчка да намеря мулета. Ние видяхме тук зад гората пасбище.
— Да, там ще намерите около стотина мулета. Те са мои — вземете ги всичките.
— В такъв случай майорът още сега може да подпише с вас договора и да ви плати парите.
— Заповядайте. А на връщане значи ще се отбиете тук?
— Да, и ще се постараем да не се бавим нито минута.
— Аз сам бих дошъл с вас, но… — дон Розалес се смути, приближи се до мене и продължи полугласно, — да ви кажа право, господин капитан, бих желал да ги вземете „без мое съгласие“. Аз почти не се меся в политиката. Но Санта Ана е мой враг и ще се радва да намери повод да конфискува имота ми.
— Разбирам. Добре, ще взема мулетата насила, а вас като военнопленник ще откарам в нашия лагер — това ще бъде отговор на вашето гостоприемство.
Испанецът се усмихна:
— Сеньор капитан, вие нямате сабя, позволете ми да ви предложа тази.
Той ми подаде шпага от толедска стомана в украсена със злато ножница и с изображение на мексиканския орел на дръжката.
— Това е оръжие на генерала на Виктория — каза той.
— Благодаря ви, ще ценя много този подарък.
— По чашка мараскин за пътя?
— С удоволствие — произнесе майорът, — но позволете да ви дам един съвет; побързайте да скриете това някъде, докато не е късно — той посочи златния сервиз, който стоеше на сребърен поднос.
— Действително — потвърдих, след като преведох думите на майора, — армията винаги се придружава от нехранимайковци, които се занимават с грабеж.
Дон Розалес обеща да си вземе бележка и ние се разделихме.
— Ще ви дам водач. Ще намерите това, което ви трябва, в корала. Адиос, сеньори!
— Довиждане, дон Розалес! Довиждане, госпожи!
— Адиос, капитан! Адиос, адиос!
Протегнах ръка на сестрите. По-малката веднага я притисна до устните си. Гвадалупа последва нейния пример, но в движенията й се забелязваше значителна сдържаност. На какво се дължеше?
— Щастливец! — избъбра майорът, когато се изкачвахме по стълбата. — За такава награда и аз съм готов да се изкъпя.
— И двете са красавици! — каза Клелей. — Но от всички жени аз бих избрал Мария Лъчезарна!
Любовта може да се сравни с роза, която расте на бодлив храст. От първия момент на зараждането на страстта се започва и ревността. Сърцето на влюбения, подобно на хамелеон, се мени в зависимост от последната дума или поглед на любимото същество. То ту се надява, ту мъчително се свива, като си спомня разни най-дребни обстоятелства, анализира ги, сравнява ги и ги претегля, като банкер, който изчислява прихода и разхода.
Би могло да се напише цяла книга за това как се започва и развива любовта. Но защо? Читателят вероятно я е прочел отдавна в своето сърце!
Чувствувах, че съм влюбен. Красотата винаги е била за мен обаятелна, а нейната красота се съединяваше с духовна красота. Чувствувах, че в моята възлюбена се крие героиня. Тя беше надарена с всичката нежност на женската душа — и същевременно в минута на отчаяние и опасност се издигаше над представителките на своя пол. Тя беше от онези натури, които силната страст може да накара да се заблудят, беше способна да падне, но само веднъж.
Какво не бих дал, за да покоря такова сърце!
Бях запомнил всяка нейна дума, всяко движение, всеки поглед, който би ми дал поне нищожно право да се надявам. Защо не се прости с мен тъй дружелюбно и сърдечно, както сестра си? Странно, но тъкмо от това обстоятелство аз черпех своите най-щастливи надежди. Зная от опит, че едновременно любовта и ненавистта към едно и също лице могат да съществуват в едно и също сърце. Нейната студенина, която би докарала другиго в отчаяние, на мен оказа обратното въздействие.
Но ето и облак: спомних си за дон Сантяго и сърцето ми се сви болезнено. „Дон Сантяго е млад, красив морски офицер! Може ли нейното сърце да се победи само с красота? Пък и възрастта, и външността на Сантяго са още плод на моята ревнива фантазия. Нали не зная нищо определено за него. Но в нейния поглед, когато произнасяше това име, нима не се четеше особено чувство? О, ад!…“
Вероятно бях произнесъл последните думи гласно, понеже Линкълн изведнъж ме настигна и ме попита:
— Какво казахте, капитане?
— Нищо, нищо, сержант!
Въпреки този отговор, Линкълн пошепна на своя съсед:
— Какво ли се е случило на нашия капитан?
И той с учудване забеляза как се спъвах в храстите тъй, че дрехите ми приемаха твърде плачевен вид.
Нашият път минаваше през гъст нисък храсталак. Вървяхме ту по песъчлив дол, ту под сенките на коркови дъбове, чиито грапави стебла бяха обвити с лиани. На три километра от ранчото намерихме рекичка, която вероятно се вливаше в Ялапа. По двата бряга растяха дървета, които си протягаха едни на други клоните. Над тъмната вода се издигаха високи водни растения, сред които имаше красив ирис, с копиевидно стебло, завършващо с кафяво цилиндрично надебеляване като пискюл на шапката на гренадир.
Нашето приближаване изплаши пеликан, който се издигна на своите тежки крила и отлетя в гъстата гора. Кайман се хвърли лениво във водата, а маймуната сапажу, заловена с опашка за един клон, се полюляваше и отвратително крещеше с получовешки глас.
Спряхме се за минута, за да напълним манерките си с вода, а след това прегазихме рекичката. Като изминахме още стотина крачки, нашият водач извика:
— Ето и стадото!
Глава XI
В ЗАСАДА
Когато излязохме на високото, от другата страна на реката, пред нас се разгърна великолепна картина.
Слънцето, което клонеше към залез, сияеше в съвършено безоблачното небе. Не бе останала следа от облаците — всички те бяха изчезнали далече на юг, към горите на Гондура и Табаско.
Под краката ни се разстилаше прекрасна зелена равнина, която се ограничаваше на хоризонта с тъмната линия на гората. Тук-там по разкошните ливади се виждаха живописни групи от храсти и дървета. В средата се забелязваше малко ранчо, обиколено с висок плет. Очевидно това бе коралът, за който ни
