Последният също се „подкрепи“ както трябва; и предаде жизнения еликсир на Раул, който го раздели с Чен.
— Но как ни намерихте, господин майор? — попитах аз.
— Ей това войниче, мистър Джек, ни заведе на мястото, дето са ви грабнали в плен. Оттам ви проследихме до голямата хациенда.
— До голямата хациенда ли? Значи вие сте били там?
— Да!
— С гверилясите?
— Никакви гвериляси не видяхме. Имаше само работнички и пеони… Ах, впрочем, наистина, имахме сражение, но с друг вид неприятели: Торилей и Тенеси даже са тежко ранени; страхувам се, че никога няма да се излекуват!
Погледнах показаните офицери, които се смееха от все сърце и лукаво си подмигваха.
— Не е ли истина, господа, че сте смъртно ранени? — продължаваше майорът, обърнат към тях.
— Истина, истина! — извикаха двамата заедно и си туриха ръцете на сърцето. — Стрелите се забиха толкова на дълбоко, че за нас няма никакво спасение!
— А, ония ръчици, които ви нанесоха раните, те могат да ви излекуват — с многозначителна усмивка забеляза Туин.
— Разправете най-после работата! — нетърпеливо казах аз, възмутен от тия подсещания, тайнствения смисъл на които разбрах донейде.
— Работата е тази — отвърна Тенеси, — че намерихме в хациендата две такива хубавици, каквито дори не сте сънували. Освен хубост, вижда се, че имат и добро състояние.
— Просто грамадно! — поде Хилис. — Казват, че имали цели планини от злато, брилянти, рубини и други такива скъпоценности.
— Тогава ясно е защо, като ги видяхме, бяхме смъртно ранени… или по-добре да кажа, чудните очи на тия красавици промушиха сърцата ни! — с патос продължаваше Тенеси. — Ако пък бяхте видели, господин капитан, как посрещнаха мъничкия Джек! Щяха да го уморят с разпитвания за вас!
Видях, че няма да чуя нищо свястно по срещата, която ме интересуваше, и затова реших да науча от Джек подробностите, но по-късно.
— Е, оставете ги тия хубавици! — продумах, колкото се може по-небрежно. — Разкажете ми по-добре къде се запътихте, като излязохте от хациендата?
— Тръгнахме пак по следите ви — отговори майорът. — Като стигнахме до планинския поток, над който сте се сражавали с кучетата, срещнахме едно малко момче, което се познава с Джек и което видяло всичко, което станало с вас. То ни показа даже следи от вашата кръв и ни разправи къде и по какъв интересен начин сте се скрили от мексиканците… Страшно се смяхме, като научихме за тоя ви подвиг! После минахме през равнината и при свършването й видяхме пак следи от битка, после съвсем изгубихме дирите ви. Измъчихме се да решаваме тази гатанка!
— Ами как попаднахте тука?
— Случайно. Вървяхме към Ponte Nationale, когато изведнъж вашият грамаден сержант се изправи пред нас. Той ни разказа всичко. С негова помощ дойдохме навреме.
Като поприказвах още малко със съслуживците си, аз се отделих и потърсих Джек.
— Кого видя, Джек? — шепнешком запитах момчето, като го повиках при себе си.
— Видях всичките, господин капитан.
— Е?
— Попитаха ме де сте и когато им казах…
— Добре, разбирам. Сетне?
— Чудеха се и…
— Е, разбира се. По-нататък?
— Госпожиците…
— Какво госпожиците?
— Плакаха, чупеха си ръцете…
Тия думи вляха сладкия балсам на утеха в моята измъчена душа. Аз се предадох на сладки мечти…
— Ще ме питате ли още нещо, господин капитан? — чух гласа на Джек, който виждаше, че като че ли го забравих. Опомних се и го попитах:
— Не ти ли казаха, закъде заминават?
— Казаха ми, че се преселват в… Забравих името на града…
— Оризава? Кордова? Пуебла? Мексико? Гванахуато?
— Да, струва ми се, нещо такова споменаваха…
— Капитан Халър, погледнете, моля ви се! — извика в тази минута майорът, който бе отишъл малко настрана.
— Не познавате ли между тия маймуни ония от тях, които се канеха да ви обесят?
Погледнах петимата вързани бандити, пазени от стрелците и казах:
— Да, виждат ми се познати физиономии, но не мога да кажа сигурно. Тия хора много си приличат едни на други.
— Е, ама пък аз мога — намеси се Чен. — Всичките ги познавам, тъй като добре се вглеждах в тях, когато ме награждаваха с ритници и юмруци… Ах вие, проклети каналии! Опитайте се сега да се гаврите с мен!… Е, как? Умирихте ли се сега? Почакайте, има още да видите!
— Можеш ли да потвърдиш под клетва, че именно тия хора са ви мъчили? — питаше майорът… — Ела по-насам!
Чен приближи и се закле, че ги познава.
— Отлично; сега трябва да решим с болшинство как да ги накажем — каза Туин. — Лейтенант Клейбърн, какво мислите да направим с тия негодници?
— Да се обесят!
— Лейтенант Хилис?
— Да се обесят!
— Лейтенант Клелей?
— Да се обесят!
— Капитан Тенеси?
— Да се обесят!
— Капитан Халър?
— Непременно ли сте решили да ги накажете със смърт? — попитах, като чувствувах неволна жалост към тия нещастни диваци.
— Решил съм! — каза майорът. — Ние нямаме време да се бавим с тях. Нашата армия сега се намира в равнината План дел Рио, готова да атакува прохода. Ако закъснеем с един час, няма да сварим сражението. Предполагам, че и вие, като мен, искате да участвувате в него.
— О, разбира се, господин майор! Няма защо да се съмнявате в това.
— Виждате ли!… Ей, момчета!… Обесете тия подлеци! Той махна с ръка на петимата редници, които слязоха от конете си и се заловиха за работа.
Всички се обърнахме с гръб, за да не гледаме това печално зрелище.
Глава XXVI
БИТКАТА
След като се разправихме с пленниците, напуснахме Орлово гнездо.
Вечерта влязохме в Пуеблита Хаконуелио, дето останахме да пренощуваме, разбира се, под открито небе. След вечерята се разположихме около огньовете и заспахме като мъртви. Отдавна не бяхме прекарвали такава спокойна нощ.
Щом се съмна, потеглихме по пътеката за План Ривер. Когато излязохме на една височина, пет мили далеч от моста, пред нас се разкри картина, която накара сърцата ни да забият по-бързо.
На разстояние около миля пред нас се намираше хълм, на върха на който стърчеше мъничка кула. На тази кула се развяваше мексиканският флаг, а наоколо й се бяха разположили в три реда войски. Конници, с
