Пътят бе дълъг и ние се мъчехме да го съкратим с разговори.
Скоро наближихме ескадрона на майор Туин, който отиваше по следите на нашите войски.
За да привлечем вниманието му, гръмнахме във въздуха. Ескадронът се спря, позна ни и ни дочака.
Майорът се учуди, като видя колко души сме хванали в плен.
— Чудесно! — каза той. — Не се надявах наистина, не се надявах!… Ами мнозина ли изгубихте?
— Нито един, господин майор — отговорих аз.
— Нито един ли?! Ами от тях мнозина ли изтрепахте.
— Пак нито един.
— Как така? Сами ли ви се предадоха?
— Почти сами.
— Нищо не разбирам! Моля ви, капитане, разправете ми работата по-подробно.
Разправих му. Майорът все повече се учудваше.
Най-сетне той не можа да се стърпи, дойде до мене, прегърна ме и ме целуна по двете страни.
— Браво Халър! Страшно умен човек сте вие. Е, сега няма що да се страхувате, никой няма да ви се скара за вашата самоволна отлъчка, отгоре на туй — ще ви похвалят. На, приятели, подкрепете се!
Той ми тикна в ръката неизтощимия нектар, който се съдържаше в прочутата му манерка, аз се подкрепих и я дадох на Клелей, който се бе поумислил, но като глътна от еликсира, пак се ободри.
Едва късно вечерта стигнахме армията в Халап.
Главнокомандващият благосклонно ни изслуша, като му разправихме нашите приключения, малко ни смъмра за нашето „лекомислие“ и ни изпрати с обещание да бъдем наградени, задето сме уловили в плен триста души без никакво кръвопролитие.
Тържествувахме и се радвахме, че ще бъдем повишени.
Глава XXVIII
НЕСПОЛУЧЛИВИЯТ ДУЕЛ
Жителите на Халап ни посрещнаха доста добре. Жителките най-напред се изплашиха, че ще съборим града им, а самите тях — тия прелестни обитателки — насила ще замъкнем със себе си. Но като видяха, че не мислим да направим нито едното, нито другото, те се успокоиха и започнаха да ни подаряват своите привлекателни усмивки.
Още на втория ден ние, офицерите, бяхме отрупани с покани за балове, обеди, вечери, музикални вечеринки и други подобни увеселения.
Другарите ми се втурнаха във вихъра на удоволствията. Не останах назад и аз, но не се увличах като тях. Душата ми бе далече от околното общество: тя обитаваше в пространството и следеше нея, своята царица.
Аз дори не знаех де е тя, моята годеница. Казаха ми, че е отишла със семейството си в Кордова или Оризава, но нищо положително не можах да науча.
И Клелей скърбеше. Горещите погледи, които му се хвърляха, сребърният смях и веселото бъбрене на хубавиците, които се мъчеха да ни заинтересуват, не му правеха никакво впечатление.
Аз дори не очаквах, че той, който ми се виждаше безгрижен и повърхностен, може да стане тъй сериозен и да помни онази, която смятах, че е отдавна забравил.
— Е, Клелей? Нима не намирате тука нищо достойно за вашето внимание? — попитах го, като го виждах да остава студен между най-примамливите хубавици.
— Разбира се, че не намирам — отговори той. — Нима може някоя от тия кукли да се сравни с онази лъчезарна богиня, която…
— Знам, знам! И ви съчувствувам от сърце и душа. И аз страдам, като не виждам…
— Знам! — засмяно ме прекъсна Клелей. — Омагьосаха ни нас двамата. Аз даже загубих апетит… Пак ям, ама не е с предишното удоволствие. Нищо вече не ми е мило, всичко ми омръзна… Как мислите. Халър, скоро ли ще ги видим?
— Може никога вече да не ги видим!
— Защо ме плашите? Защо да не ги видим?
— Много просто. Не знаем къде са, не знаем кога ще свърши войната, не знаем дали ще бъдем живи. Ние вече толкова пъти се изправяхме пред самата смърт.
— Да, всичко това е вярно — унило продума Клелей. — Не се знае какво ни чака. Може наистина никога да не се сбъднат нашите прекрасни мечти.
— Какво да се прави, приятелю! Трябва да сме готови на всичко.
— Уви, трябва! Но защо да се предаваме на такива тъжни мисли, нека приказваме за друго. Аз отдавна искам да ви попитам, забелязали ли сте какво става в нашия офицерски клуб?
— За духа на раздор, който вее между нас, ли ме питате? О, да, как да не го забелязвам. Старите и младите служещи като че ли не могат да се гледат едни други. Старите се смятат за нещо като аристокрация и наричат новопостъпилите едва ли не авантюристи, които насила са се промъкнали помежду им. Същото нещо става дори и между войниците.
— За щастие, не всички са заразени от тази глупава гордост — иначе щяха да ни изгонят от полка.
— Разбира се, че не всички! Майорите Блосъм и Туин, лейтенантите Клейбърн, Оакс, Вилбърн, Леси и дори полковниците Макдоналд и Вавасур се отнасят прекрасно с нас. Чух с ушите си как се мъчат да вразумят другите… И мене ми се струва, че повечето от тях са се настроили просто от завист, задето се отличихме в борбата с туземците, а те не направиха нищо особено: стреляха, сякоха, върху тях стреляха, тях сякоха — и туйто. Яд ги е, дето и те не са прекарали такива премеждия като нас.
— Може и така да е, Халър. Но все пак това е страшно глупаво!
— Аз не казвам, че е умно. Лесно може да ни се случи нещо неприятно от това… Впрочем щом затръбят сбор и тръгнем срещу неприятеля, всичко това ще се махне; ще остане само другарството.
Събитията показаха, че имах пълно право.
Между ония, които се гордееха със старшинство по службата, имаше един млад капитан от пехотата, на име Рансом, иначе добър човек, прекрасен войник, отчаяно смел, но и крайно горделив. Той се държеше много гордо и обичаше да се хвали както с това, дето се намирал в полка още от началото на своята кариера, така и със своя произход. Първото обстоятелство може би му даваше право да се перчи пред ония, които се присъединиха неотдавна към американската армия, като например Клелей и аз, но произходът му никак не му даваше право да си вдига носа пред другите Раул, който добре познаваше неговото семейство, казваше, че само баща му е бил богат нюйоркски собственик и полковник в оставка, а дядо му е живял и умрял като беден чифликчия.
Най-интересно бе, че в ръцете на Раул попаднаха книжа, останали след смъртта на този чифликчия. Като ги разглеждал от нямане на работа, той намерил между тях писмо от моя дядо, което доказвало, че чифликчията Рансом по-преди е бил лакей при него и че нему дължи всичко. Помолих го да ми даде това писмо.
Веднъж, по време на една офицерска веселба, Рансом го прекали, като заприказва за някакви си безродни скитници, които в смутните времена се вмъкват в полковете. И тук постоянно хвърляше подигравателни погледи към мен. Не можах да се сдържа, скочих и се провикнах:
— Не знам кой от гледището на господа офицерите е по-достоен да се нарича скитник: внукът на един лакей или внукът на един, комуто е слугувал същият тоя лакей!
— Как? Какво? — изрева Рансом, бледен като смърт. — Какво значи това, господине?
Всички присъствуващи се струпаха наоколо ни, разделени на две партии — едната за Рансом, другата за мен.
— Това значи, господине, че имам доказателство! Вашият дядо е бил лакей на моя дядо! — отговорих и извадих от джоба си известното писмо.
— Позволете да го разгледаме, това е интересно — каза един от моите привърженици.
Дадох му писмото и то тръгна от ръка на ръка. Мнозина от моята група даже си снеха копия, за да им се намират „в случай на нужда“.
— Този документ може да е подправен! — извика Рансом, задавен от злоба.
— Подправен ли? — повторих и скочих към него. — Господа, бъдете свидетели, че както не е фалшиво писмото, което имах честта да ви покажа, така не е фалшива и плесницата, която удрям на господин
