главата пред перспективата да се направя, че не виждам опасната възможност да изпълня задачата си. Надявам се, че това ще бъде споменато в заповедта пред полка.
— Пожелавам ти тази чест — отзова се иронично Ван Дайк.
Така се разделиха. Ван Дайк се върна при отряда, а Франк се приготви да продължи напред с тримата индианци.
— Тръгвай след офицера си — каза Ван Дайк на ординареца на Армстронг — и вземи товарния кон.
Простичкият ирландец се учуди на тази заповед, но без възражение последва своя лейтенант.
Когато го видя да се приближава, Армстронг се опита да го върне.
— Патрик, можеш да не идваш, няма да ми трябваш.
— Как така? Кой ще ви приготвя обяд и вечеря? Кой ще ви оседлава коня?
— Сам ще се справям, драги Патрик. Ако пък не мога да си приготвя сам храната, ще остана без нея.
Патрик не настоя повече. Той отдаде чест, обърна конете и тръгна назад към отряда. Армстронг въздъхна след отдалечаващия се ординарец, но се овладя и се обърна към водача.
— Води ме, Червена стрела. Полковник Сейнт Ор ми каза, че мога напълно да ти се доверя.
Индианецът се надигна поласкан от седлото и заговори с гордост:
— Полковник… комендант е велик вожд, много велик… и винаги взема със себе си Червената стрела. Червената стрела също велик вожд… много велик…
Франк Армстронг вече беше придобил известни навици при общуването с индианците.
— Комендантът казваше, че никога не е срещал по-добър водач от Червената стрела. Още при първата ни среща комендантът ми каза, че Червената стрела е способен без страх да се хвърли срещу сто хиляди сиукси.
Бронзовото лице светеше от удоволствие, когато слушаше всичко това. Той нададе тържествуващ вик и произнесе величествено:
— Хау! Хау! Стиснете ръка… лейтенант… стиснете ръка.
Младият офицер сърдечно стисна протегнатата тъмна лапа, доволен, че е успял да докосне чувствителната струна в душата на индианеца и да спечели приятелството му.
— Не се съмнявам, че ще ме върнеш здрав във форта. Предполагам, че на връщане няма да намерим Ван Дайк на уговореното място. Но кажи ми откровено, ще се вмъкнеш ли с мен в лагера на сиуксите, ако се наложи?
Водачът се засмя гърлено.
— Сиукси глупави. Червена стрела… отива… средата на свещения вигвам… ако лейтенант заповяда.
Отрядът вече се беше скрил от погледа им. Пред тях теренът се снишаваше, а следата ставаше по-ясна върху рохкавата почва. Ясно се виждаше, че оттук са преминали няколко индиански племена с пялото си имущество. Дори и неопитен, Армстронг забеляза многото бразди от натоварените пилони, които червенокожите завързваха в единия край за товарните си коне.
— Нали тези следи не са като онази, за която съобщи преди малко? — попита Армстронг.
— Не… онази следа напред. По нея върви мой приятел…
Скоро лейтенантът настигна този приятел — водача, който забеляза следата от два наскоро подковани коня, а заедно с тях и стъпките от две дребни товарни животни.
— Кой ли е оставил тази следа?
— Не знам — отговори другият индианец, като се опитваше да произнася испански думи.
— Какво мисли Червената стрела?
— Може скоро… научи — отвърна замислено индианецът.
Без да си кажат дума повече, конниците тръгнаха бързо по пресните следи.
Местността постепенно се променяше. На хоризонта се показа синкавият гребен на верига от високи хълмове, която се сливаше в далечината с надигащата се прерия. Върху песъчливата повърхност тук-там се виждаха кактуси. Надалече, едва забележима между две тъмни линии, се стелеше лека мъгла. Навярно там имаше река.
Конниците побързаха да настигнат третия водач, който се беше спрял да ги изчака. Между него и Червената стрела се завърза оживен диалог на индиански.
Докато възбудено си изясняваха нещо, те непрекъснато сочеха към мъглата пред тях.
Най-сетне Червената стрела се обърна към Армстронг:
— Бели… там лагер на бели, вода… дърва, огън. Всичко, всичко! — И като сочеше с ръка, повтаряше: — Дим, хора!
Колкото и да се взираше през далекогледа си, Армстронг не успяваше да забележи дим. Опитното око на Червената стрела безпогрешно беше определило белия оттенък на хоризонта. И само след много внимателно и продължително взиране лейтенантът забеляза тъничката белезникава струя, която се издигаше над върховете на дърветата и се стопяваше във висините.
— Мислиш, че това е огън, накладен от бели?
Индианецът отвърна с жест, че не се съмнява в това.
— Тогава ще отидем при тези бели хора — решително каза Армстронг. — Ако са добри, няма нужда да се страхуваме от тях, ако пък не са, по следата знаем, че са колкото нас на брой, и тогава ще се види кой е по-смел. Напред!
Той пришпори коня си и препусна, следван от тримата индианци.