скули — това беше той. Войната се беше погрижила да обезобрази лицето на Красавеца Бил, а болестите бяха довършили делото й. Физиономията му беше изпяло нашарена от следите на едрата шарка, дълбока рана от сабя слизаше от челото към долната му челюст, носът му едва се забелязваше, а на всичко отгоре беше оцеляло само лявото му ухо и предните му зъби липсваха. При едно от многобройните премеждия щяха да извадят и лявото му око, но тогава Чарли Колорадо пристигна точно навреме и довърши противника му. След тази случка Бил и Чарли станаха неразделни. Физическите недъзи на Бил не му пречеха да бъде един от най-добрите следотърсачи.
— Кажи, Чарли — каза кореспондентът на „Хералд“, като събличаше дългото си палто и внимателно го сгъваше, — ще разберем ли скоро дали вървим по верния път? Как мислиш?
Чарли се готвеше да наниже парче месо на пръчка, за да си опече вкусна закуска, и не отговори веднага.
— Красавеца Бил и аз сме решили да доведем тази работа докрай, господин Мигюр, и ще удържим на думата си, докато скалповете ни са все още на главите. Така ли е, Бил?
Но Бил беше зает с вече опеченото месо и отвърна кратко:
— Знаете, че ще бъда винаги с вас, господин Мегър.
— Но защо и двамата не можете да произнасяте истинското ми име? — попита със смях кореспондентът. — Струва ми се, че да изговориш Мегер не е по-трудно, отколкото Мигюр и Мегър, както го изговаряте вие.
— Много съм ви благодарен за урока — произнесе Чарли тържествено, — господин Мигюр, аз зная, че това не са кой знае какви тънкости, защото все пак съм учил малко в Кентъки преди трийсет години, и нека се задавя с това печено месо, ако името Мегер не се произнася в която и да е цивилизована страна само като Мигюр.
— Ако това е твоето лично мнение, повече няма да настоявам — каза Марк весело.
— Да, точно това е моето мнение и съм готов да го защитавам пред целия свят… Какво става, Бил?
Бил изръмжа и посочи с пръст пътя, по който бяха дошли. Между клоните се виждаше равнината и няколко конници, които се приближаваха.
— Индианци, честна дума! — извика Чарли, като хвана пушката си.
Мегер стана бавно и като сложи длан над очите си, се загледа внимателно в далечината. Ездачите без съмнение идваха по следите им.
Децата на прерията не губеха време, за да разглеждат приближаващите се хора. Те се втурнаха към конете и мулетата и ги доведоха по-наблизо.
Но кореспондентът хладнокръвно извади далекогледа си и го насочи към конниците. Доволен от онова, което видя, той се обърна към спътниците си:
— Всичко е наред, Чарли! Това са казионни водачи и с тях язди офицер.
— Тогава ние трябва да избягаме или да ги принудим да се върнат — отвърна Чарли сериозно.
— Защо? Не вършим нищо незаконно.
— Нима човек може винаги да знае кое военните наричат законно и кое незаконно? — отговори дълбокомислено човекът на прерията. — Тези хора са заети само с едно — как да пречат на честните хора да си спечелят парчето хляб. Те винаги носят в джоба си лист хартия, която ти заповядва да напуснеш индианските земи, особено ако имаш вземане-даване с червенокожите.
— Човек може да допусне, че вие се занимавате малко и с контрабанда.
— Че какво от това? През целия си живот не съм навредил на никого — нито на бял, нито на червенокож. Не всеки правителствен чиновник може да се похвали със същото… Никога не съм продавал мухлясало брашно, нито вмирисана сланина. А колкото до уискито, кълна се пред Бога, продавам от същото, от което пия. По-честно от това не може и да бъде. Но все ще се намери някой наконтен лейтенант с два реда медни копчета да каже: „Драги, трябва да напуснеш това място.“ Не е ли за ядосване, дявол да го вземе! Тези военни! Където се появят, е по-добре свестният човек да не се показва.
И Чарли плюна енергично, като че ли искаше да подчертае още по-изразително своето отношение към американската цивилизация.
Марк Мегер отново насочи далекогледа си към приближаващите се конници.
— Които и да са тези хора — каза той спокойно, като се обърна след минута към Чарли, — струва ми се, ще бъде много по-добре, ако оставите пушките настрана. Ако индианците с офицера са от племето на сиуксите, не трябва да се караме с тях, понеже имаме намерение да се вмъкнем в бивака им. Нали помните нашите намерения?
— Аз не забравям, че сме на служба при вас, господин Мигюр — почтително отвърна Чарли, — но право да си кажа, не е ли срамно да се отказваме от бой, когато сме трима срещу четирима?
— Ако намерението ми беше да се бием, нямате да допусна да оставим пистолетите си във форта. Обясних ви, че тази работа, с която сме се заели, е деликатна и ще са нужни много търпение и такт, за да успеем. Затова оставете пушките си на мира, завийте ги с одеялата и върнете животните при тревата, където си бяха. Все едно че нищо не се е случило.
Чарли го послуша, но се виждаше, че е огорчен. Бил просто помагаше на приятеля си да възстановят обстановката, при която ги завари появата на приближаващите се конници.
Кореспондентът следеше с далекогледа идващите и когато те се приближиха на около километър, облече палтото си и седна край огъня.
Като усещаха вкусната трева пред себе си, конете на Франк Армстронг и на тримата индианци се носеха без подканяне все по-бързо към бивака под кедрите. Индианците вече отдавна бяха забелязали, че край огъня има само трима бели, настанили се мирно за почивка, и без особена предпазливост навлязоха в горския гъсталак.
Младият лейтенант се учуди много, когато вместо онези, които очакваше да види, зърна един свещеник в дълга дреха и бяла вратовръзка, вдълбочен в църковна книга.
— Добър ден, отче! — вежливо поздрави той, докато индианците разглеждаха почтително седналия край огъня свещеник.
Той вдигна изненадано глава, сякаш учуден от внезапния глас.
— Какво чудо! Пътешественици по тези места! Да ви благослови Бог!…
— Ваше преподобие — каза Франк, — няма ли да ни позволите да споделим с вас този бивак?
— Земята принадлежи на всички чеда по света — отговори „духовникът“. — Водата, тревата, дърветата и, дори дивечът, който се среща по тези места, принадлежат колкото на вас, господин офицер, толкова и на нас.
— Разбирам, че получихме позволението ви да се настаним тук — каза младият човек, слезе пъргаво от коня си и веднага започна да го разседлава. — Почтени отче, благоволете да ми кажете с кого имам честта да разговарям? Името ми е Армстронг, лейтенант от Дванайсети кавалерийски полк. На вашите услуги!
Свещеникът, който отново се бе задълбочил в четивото си, повдигна глава.
— Извинете ме, но вие като че ли ме попитахте нещо, господин офицер?
— Да — отговори Армстронг, като се понамръщи, — попитах ви за името. Аз съм офицер от федералната армия, достопочтени отче, и е не само мое право, но и задължение да научавам името на всеки бял, когото срещам по индианските земи.
— Сигурен съм, че ще извините моето невежество във военните дела, господин офицер. Много ми е приятно да ви съобщя името си и всичко останало. Аз съм отец Смитфилд, бакалавър по богословие от Кайена. Тръгнал съм за лагера на сиуксите, където може би ще ми се удаде да покръстя някого в християнската вяра.
— Сериозно ли говорите? — извика Франк. — И аз съм тръгнал към лагера на сиуксите, почтени отче. Ще можем да си правим компания.
Сега вече свещеникът остави настрана книгата си и почти цяла минута гледа мълчаливо младия офицер в очите.
— Сериозно ли казахте това? — попита той. — Не разбирате ли, че аз отивам при вожда, който е в непримирима вражда с американското правителство, и че само да се появите там, хиляди воини, жадни за кръв, ще ви разкъсат на парчета?
— Знам, но защо войникът да не опита това, което е решил един свещеник?
— Забравяте една важна особеност в случая. Червенокожите уважават дрехата на духовното лице. Те
