хората, които станаха негова истинска родина чрез кръвта на майка му. Едва тогава научи той колко сърдечно бяха посрещнали индианците първите бели преселници, които само за петдесет години бяха успели да отнемат всичко, което по право принадлежи на тези коренни жители, но дори и след това бяха продължили да ги преследват и унищожават. От картата на Северна Америка, цялата изпъстрена с местни названия, той узна, че от щастливите стопани на земите между Атлантическия океан и река Мисисипи след последните сто години не бе останало нито едно племе. Изпадаше в умиление, докато четеше за храброто племе семиоли, което дълго бе успяло да се съпротивлява в самия ъгъл на Флорида срещу могъщата държава на белите. Причина за поражението на червенокожите се бе оказал един офицер, чиято коварна постъпка била възхвалявана като образец на висша политика и се бе заключавала в това, че след като поканил четирийсетте първенци на това племе при себе си на преговори, с измама ги пленил и превърнал в роби. Макдиармид узна, че за тази си доблестна постъпка офицерът бил получил висока правителствена награда. След като прелисти летописите на тази отчаяна борба, Макдиармид навсякъде откри безчестие, жестокост, безпощадно изтребление, което белите последователно прилагаха към онези, които имаха само този грях, че искаха да живеят в родината си.
Цялото му същество бе възмутено и той бе пропит до последната си клетка от съчувствие към червенокожите си събратя. Често се питаше в минути на размисъл дали съдбата не е отредила на него да поправи тази ужасна несправедливост.
Когато през последната ваканция откри в домашната си библиотека историята на Канада, разбра, че французите бяха проявили много повече справедливост към местните племена. Те се бяха заели да ги цивилизоват, вместо да ги избиват. В тази страна и англичаните бяха последвали същата миролюбива тактика и като резултат на дългото мирно съществуване белите и индианците вече живееха като един народ. „Защо да е невъзможно това да стане и в Съединените щати?“ — питаше се той.
Постепенно в душата му зрееше великият план, който сега беше започнал да осъществява. Несправедливостта, на която бе станал жертва, само даваше последния тласък.
Той ще обедини във велик съюз всички коренни жители, разпръснати из Севера на Съединените щати, ще ги вдигне на бунт за свобода и независимост и тяхната отприщена сила ще постигне целта си! Това бе мечтата на живота му.
Когато се бе запознал с някои от прерийните вождове, той бе открил в тях честни, горди и смели хора — много по-възвишени от безнравствените бели. Предстоеше му да се хвърли във великата битка и знаеше, че всеки, който има истинска представа за чест и дълг, ще го оправдае.
Глава XIII
В ЛАГЕРА НА СИУКСИТЕ
Колкото повече се приближаваха Макдиармид и Евън Рой до десния бряг на реката, толкова по-ясно до тях долиташе някакъв глух шум, който нарастваше в общ ропот от възбудени гласове, от възклицания и викове. Селището, тихо и спокойно допреди минути, изведнъж беше заприличало на разбунен кошер. Стотици хора излизаха бързо от вигвамите си и като виждаха в реката приближаващата се лодка, хукваха към брега, за да посрещнат вожда си.
Тези индианци имаха съвсем ново излъчване. Те по нищо не напомняха парцаливите нещастници край форт Лъки. Жените носеха облекла от кожа на дива коза, лъскавите им коси висяха украсени с мъниста от двете страни на лицето. Мъжете бяха с кожени ловни панталони, в косите им бяха втъкнати пера и разноцветни лентички, бяха обути в мокасини, богато украсени с ресни. Макдиармид стъпи на брега и с величествена осанка се отправи към средата на лагера. Евън Рой, който го следваше отблизо, можа да види с какво почитание го гледаха всички, които срещаха по пътя си.
В средата на лагера се извисяваше един доста по-различен от останалите вигвам. По големината си той приличаше донякъде на онези шатри, които опъват по площадите пътуващите циркове. Разликата се състоеше в това, че беше обшит с бизон-ски кожи, с гладката страна отгоре, и целият боядисан в бяло и украсен с всякакви рисунки.
Този вигвам, нареден съвсем скромно отвътре, беше свещено място за племето дакота. Тук се провеждаха всички церемонии, както и най-важните съвети на вождовете.
Макдиармид искаше да пропусне неизменните за такива случаи религиозни ритуали и нарочно се беше забавил точно толкова, колкото беше необходимо, за да привършат те в минутите, преди да се открие съветът.
На празното място пред вигвама гореше голям огън и около него вече се бяха събрали пратениците на съседните племена, пристигнали да изслушат важното предложение, което щеше да им бъде отправено. Насядали около огъня, те мълчаливо димяха с лулите си и имаха типичния за подобни случаи съсредоточен и независим вид.
Наоколо се тълпяха стотици индианци, които тихо обсъждаха помежду си предстоящото събитие. Щом научи за пристигането на Макдиармид, от кръга на седящите стана белокос старец, наметнат с бял плащ, и бавно тръгна към него.
Това беше Голямата змия, почитаният вожд, на едно от най-многобройните племена.
— Поздравявам те, вожде, дошъл от земите на Голямата майка — каза той и постави дясната си ръка на рамото му. — Добре дошъл сред нас! Радваме се на твоето пристигане и те посрещаме като твои братя!
След тези думи той го въведе в кръга и заговори с висок глас, за да бъде чут от всички:
— Златната гривна ни донесе думите на сиуксите от Бялото море. Нека всички, които сега сме тук, да ги чуем.
Шепот на одобрение се понесе над тълпата.
Като децата, и индианците много обичаха блясъка и потайностите. Преминал през английските владения, Макдиармид се беше появил при тях с много подаръци за вождовете и първенците — най-вече оръжия и бойни принадлежности, от което те бяха неимоверно щастливи. Изведнъж той стана известен и уважаван в цялата околност.
А пищния си костюм не носеше никак самоцелно. Той го изтъкваше над другите вождове и увеличаваше въздействието му над индианското население. Дори краткото време, през което беше тук, му даваше основателни надежди, че ще съумее да обедини всички сиукси с остатъците от племето на чернокраките.
Той застана край огъня с лице към пратениците и след обичайните за такива случаи минути на мълчаливо съсредоточаване заговори с ясен и авторитетен глас:
— Братя от племето сиукси! Пред вас не стои чужденец, а брат по кръв, син на онова славно племе, което някога е притежавало цялата земя на север… Както знаете, аз съм вожд на чернокраките, а те винаги са били неприятели на белите. За да се спаси от тях, племето ми се е оттеглило към Бялото море в Канада, където живее и досега. Ето с какви думи ме изпратиха хората от това племе при вас. Воини от племето сиукси, искате ли да узнаете защо войниците на коварния вожд на белите са били винаги по-силни и са съумявали да ни побеждават? Защото ние никога досега не сме успявали да се съюзим и да застанем единни срещу тях… Защото се борим разединени, вместо да застанем насреща им всички заедно.
Първенците слушаха внимателно и при последните му думи сред тях се разнесоха тихи възгласи на одобрение.
— Не можем повече да губим. Онова, което не са успели да постигнат нашите бащи — продължавате вождът Златната гривна, — трябва да се опитаме да го направим ние. Ние сме много и сме храбри. Ако се обединим, ще станем толкова силни, че коварният вожд на белите ще бъде принуден да се съобразява с нас. Вашият брат, когото виждате пред себе си, е прекарал по-голямата част от живота си сред бледоликите и е успял да научи за тях всичко, което е необходимо. Той познава отлично техните пушки и оръдия и ще обучи на това сиуксите и чернокраките… Ако се обединим и изчакаме удобен момент, за да започнем действията си от страната на Бялата майка — Канада, ще можем да победим вожда на бледоликите и да го прогоним от онези места, които по право ни принадлежат, или поне да го накараме да ни уважава. Това предлагат воините от племето на чернокраките на братята си сиукси. Хау!
След думите на Златната гривна отново сред множеството се разнесе одобрително шушукане, но никой не се решаваше да вземе думата преди Голямата змия.
Той дълго мълча, преди да проговори.
— Вождът Златната гривна говори толкова добре, сякаш осемдесет снежни зими са прелетели над
