както винаги — казваха те, — да не си даваме земята.“ Но белите продължаваха да настояват. „Елате утре при нас — отвърнаха — и ще видите, че говорим истината.“ На другия ден отидохме при тях и веднага ни обградиха войници. Разбрахме, че сме попаднали в капан, и се съгласихме да вдигнем лагера си и да отидем още по-надалече. Срещу нашата земя те ни даваха в продължение на месец-два по нещичко. После свърши брашното, но вождът на белите ни каза: „Чакайте!“ И ние чакахме. Започнах да ловувам отново, за да не умрем от глад. Заселих се край форта и войниците понякога ни подхвърляха по нещо като на кучета, а сърцето ми се изпълваше с унижение и срам. Но стоях там, защото белите ми даваха огнена вода срещу кожите, които им продавах. Докато един ден бял офицер ме удари по лицето и ме би жестоко, защото не позволих на коня му да ме прегази. Тогава гневът в сърцето ми преля. Реших да се върна при племето си. Вече зная: ако някой бял реши да те прегърне, то е само за да те задуши в тази прегръдка. С тях трябва само да се воюва. Преди да напусна форта, аз поразих с лъка си бледоликия си враг. Така трябва да се постъпва с тях. Трябва да ги убиваме като вълци. Хау!
Дългото слово на Татука, произнесено с глух и едва сдържан глас, направи на мнозинството дълбоко впечатление.
— Смърт, смърт за тях! — понесе се над тълпата. Макдиармид реши да опита отново.
— Първенците на племето сиукси казват, че всички бели са измамници, но означава ли това, че те са забравили за белия, който е наш стар приятел? — И той посочи към Евън Рой, който приближаваше.
Ала Изправената мечка се надигна отново.
— Няма нужда да говорим повече за това — извика той, — не ни трябват думите, които ни носи воинът с бяло лице. Той без съмнение е храбър. Страхливец едва ли би се решил да постъпи като него, но и той не може да ни донесе друго освен измама. Белия вожд също е велик воин, но и той е измамник. Не искаме да слушаме това, което ни предлага. Ако неговият пратеник наистина е смел, нека се приготви да умре върху кладата като истински воин, който презира неприятеля си. Иначе ще бъде убит като вълк в капан под големия вигвам, който ще рухне върху него.
Тези думи предизвикаха такова буйно одобрение, че Макдиармид осъзна безполезността на по- нататъшните си опити.
Той се запъти към свещения вигвам и застанал на входа, стисна силно ръката на Армстронг.
— Какво искат те най-сетне? — попита младият човек.
— Оставиха ти само една възможност — да решиш как да умреш. Или под рухналия вигвам, или като воин на кладата.
През това време сред първенците стана нов оратор. Бронзовото му лице и перата върху главата му бяха толкова силно осветени от огъня, че Франк Армстронг го видя като сред бял ден.
— Червената стрела — промълви той безкрайно удивен.
Това наистина беше старият водач, облечен в дрехите на сиукс и седнал между останалите пратеници.
Глава XV
ЧЕРВЕНАТА СТРЕЛА
Червената стрела застана в позата на оратор, като че ли цял живот се беше занимавал само с това.
— Братя от племето дакота — започна той тържествено, — аз съм ваш приятел и затова се осмелявам да изкажа моите несъгласия. Татука има право да нарича белите вълци. Мъдростта на Изправената мечка е равна на неговата смелост. Те ни съветват да избиваме бледоликите. Това е така. Но аз, вашият гост, се питам, а питам и вас, няма ли да е прибързано дакота да събуди гнева на Белия вожд? Не е ли по- благоразумно да се престорим, че обмисляме предложенията му, а през същото време да се готвим за война? Винаги можем да избием пленниците си, но по-добре ще сторим, ако направим това в подходящия момент.
Макдиармид чу ясния и отчетлив глас на говорещия и се обърна към него. Той забеляза колко голямо впечатление направиха думите му на всички. Следотърсачът, изглежда, беше успял да докосне най-тънката струна в душите им, като предизвикваше тяхната политическа мъдрост.
Златната гривна почувства слаба надежда и приближи към съвета.
— Вождът с белите пера говори като истински мъдрец — каза той. — Зная, че белите чакат с нетърпение да разберат какво ще последва след предложенията, които са ни изпратили по младия войник. Ако убием сега този пратеник, преди още листата на тези дървета да почервенеят от приближаващата есен, Белия вожд ще бъде тук със своите полкове. Те ще пристигнат с хиляди, преди още да сме успели да се обединим, да получим оръжията, които ви обещах, да се обучим с тях. Ето върху какво трябва да се замислим сега…
Съветът вече беше разделен на две. Един млад воин беше дотолкова възбуден, че си позволи да извика:
— Аз мислех, че Златната гривна е велик вожд и ще ни поведе в сражение!
— Да — отговори спокойно Макдиармид, — но аз искам да ви поведа към победа! А победата трябва да се подготви. Сиуксите са смели. Те ще победят първите бели, които срещнат. Но след тях ще дойдат други. После още, още… И всичко ще свърши с това, че сиуксите ще трябва да търсят спасение в Канада, ако не искат да останат на определената им земя, където ще работят като роби, а ще гладуват като вълци!… Ето защо ви съветвам да не вземате бързи решения, а да изчакате, докато се сключи съюзът между северните племена, и тогава да изберем най-удобното време, за да покажем омразата си към бледоликите.
Повечето от събраните на съвета видимо одобряваха тези думи. Изправената мечка не се реши отново да застане срещу Златната гривна и побутна един от приближените си.
Беше слаб и висок млад човек, с покрито с рани тяло. Наричаха го Червената луна заради светлочервените му коси. Беше храбър и умееше при необходимост да прикрива майсторски следите си.
— Кой каза, че дакота ще отстъпят дори и крачка пред белите? — извика той гневно. — Бих искал белите да са тук и да научат от нас какво е смелост. Трябва да изпратим децата и жените си в земята на Бялата майка, където ще са в безопасност, а ние да тръгнем на поход срещу Белия вожд. Досега съм снел доста скалпове, но тази работа не ме уморява. Хау!
— Правилно казваш — извикаха повечето от воините, защото се бояха да не ги помислят за страхливци.
В това време сред насъбраната тълпа започна един странен ритуал — мъжете, а след тях с разпуснати коси и жените подеха дива и страшна песен, унесени в единен такт, и със злобно светнали очи редяха непонятни думи.
Като зараза гневът обхвана цялата тълпа, така както огънят обхваща за миг суха слама.
Пленниците следяха всичко това с интерес. В един момент те помислиха, че смъртта ще ги отмине, но сега надеждите им започнаха да се топят с всяка минута.
Красавеца Бил превеждаше отново какво се говори на съвета, а Марк Мегер записваше всичко, което беше по-важно според него, в това число и собствената си смъртна присъда.
Изведнъж един червенокож воин се хвърли в празното пространство край огъня и в дивашки ритъм затресе цялото си тяло.
— Аз съм Американския кон. Плених конете на цял отряд и избих войниците. Само един успя да се измъкне! Има ли по-храбър от мене тук?
— Честна дума, господин Мигюр, този разбойник не лъже! — извика Чарли Колорадо. — Вярно е, че откара всички коне на отряда, командван от едно хлапе — лейтенант като господин Армстронг. Не искам да го обиждам, обаче аз бях единственият, който успя да спаси главата си… Но погледнете тези дяволи, съвсем подивяха и от съвета не остана нищо.
И наистина на празното пространство, където преди малко заседаваше съветът, сега се разиграваше истинска вакханалия. Всички ръкомахаха, тресяха се в транс, с крясъци изтъкваха личните си подвизи, без да слушат другите.
— Не виждам Червената стрела — забеляза Армстронг, — дано не попадне в ръцете им, защото, ако сиуксите мразят някого, това наистина са водачите от племето на поуните, които винаги са готови да им навредят.
Шумът растеше с всяка изминала минута. Играещите се отдалечаваха от огъня и приближаваха
