своето мнение. Той посочи на север и каза, че само в тази посока трябва да се дирят следите на Голах.

— Но защо синът му побягна на друга страна?… — попита един от арабите, като показваше следите на откраднатия кон, които водеха на северозапад.

— Ако тръгнете на север — възрази круменът, — сигурно ще намерите Голах, но ако останете тук, без друго ще чуете поне още веднъж за него.

— Как? Нима той може да бъде на две места едновременно? Че той не е с две глави я?!

— Не, но ще се върне по следите ви, ето какво искам да кажа.

Въпреки всичките уверения на крумена, арабите продължаваха да мислят, че най-сигурно е да открият похитената им собственост, ако тръгнат в посоката, която имаха намерение да следват, а именно по следите на коня и камилата.

Като се посъветваха, решиха да продължат пътя си.

Сега арабите прекрасно съзнаваха, макар и късно, колко неблагоразумно бяха постъпили с Голах. Поради тяхната снизходителност страшният негър бе вече на свобода, а по всяка вероятност към него щеше да се присъедини и синът му. В негово лице те виждаха враг, от когото трябваше постоянно да се пазят. При тази мисъл водачът се закле в брадата на Пророка: никога да не щади никого, който му попадне в ръцете, да бъде убиван, за да не му създава неприятности. Този арабин бе висок, брадат, снажен чалмоносец с необикновено дълга пушка, забучена с пищова в украсен с цветенца бял пояс. Стискаше пушката гневно с едната ръка, а с другата винаги пазеше висяща под пояса торбичка навярно за дребни пари. Белите, като го гледаха, си представяха зад гърба му сводове на сарай. Почти цял час вървяха те по дирите на камилата, ясно отпечатани на пясъка, но после тези дири започнаха постепенно да изчезват и най-после съвсем се изгубиха. Следите бяха заличени от силния вятър, той ги бе засипал с пясък. Но след малко арабите получиха ново доказателство, че вървят по истинския път. Главатарят, който яздеше най-отпред, погледна надясно и видя на пясъка предмет, който възбуди любопитството му. Препусна с камилата и придружен от ордата, стигна до мястото.

Беше труп на жена, обърната с лице към небето. Само един поглед беше достатъчен, за да се види ясно, че е Фатима. Главата й беше отрязана и сетне сложена на място.

Зловещото зрелище говореше на арабите, че Голах е изоставил лъжливата посока, върнал се е назад и сега се намира някъде наблизо. По всяка вероятност се върти около пътя, откъдето предполага, че ще минат враговете му.

Като тръгна подир Голах, Фатима навярно бе предчувствала грозната си участ и затова с такава трогателна молба се бе обърнала към другите му две жени да пазят детето й. Двете жени обаче не се учудиха много, като видяха трупа й — те бяха очаквали подобен край за любимката.

Керванът спря за кратко и жените погребаха тялото на Фатима. После продължиха пътуването.

Зетят на Голах, който също бе станал от свободен човек роб, не показваше никак, че се чувствува зле в новото си положение.

Той дори се стараеше колкото може повече да бъде полезен на новите си господари и с голяма грижливост разтоварваше вечер камилите, нагласяваше шатрите и строеше лагера.

Докато другите унищожаваха оскъдните си порции „соглех“, една от камилите, взети от Голах, се отдалечи малко от лагера. Зетят на черния шейх се завтече към камилата, като каза, че отива да я върне, но в действителност имаше съвършено друго намерение. Като стигна камилата, той се метна на гърба й и някак особено извика. Вярното и умно животно, привикнало на тоя глас, разбра много добре смисъла и припна бързо на север. Това развълнува много силно тълпата. Никой не предвиждаше подобна постъпка от страна на младия роб и затова арабите не можаха веднага да се спуснат подире му.

Нямаше още назначен караул, а когато започнаха да стрелят след беглеца, той вече беше изчезнал в полумрака. Гърмежите не му нанесоха никаква вреда, само усилиха препускането на камилата.

Измамените араби, единият от които загуби роба си, а другият — камилата си, започнаха да се приготвят да преследват беглеца. Те се надяваха да го стигнат със своите бързи камили. Но настъпилата тъмнина не даваше никаква надежда за успех.

Когато двамата заминаха да гонят роба, другите араби се въоръжиха от глава да пети.

Шейхът заповяда да съберат робите и се закле в брадата на Пророка, че ще предаде всички врагове на смърт за назидание на своите роби Хари Блаунт и крумена. Повечето от останалите араби също бяха страшно разгневени: господарят на Стария Бил изля яда си върху него и го би, докато не изчерпа всичките си запаси от ругатни на всички езици.

Когато старият шейх се поуспокои, взе ремък и каза, че ще върже своите роби и ще ги държи така, докато му принадлежат.

— Поговори с него! — извика Хари на крумена. — Кажи му, че Бог е велик, а той е глупак. Ние нямаме намерение да бягаме и не помисляме дори за такова нещо.

Круменът обясни на шейха, че нито той, нито белите роби, които са служили на английски кораби, мислят да бягат; те искат само едно — да ги заведат на север, където да бъдат откупени. Те не са толкова глупави, за да избягат от арабите в такова място, където не се надяват на никаква помощ и рискуват да умрат от глад. Освен това, добави круменът, те всички се считат много щастливи, че са сполучили да се измъкнат от ръцете на Голах, който искал да отиде в Тимбукту и там да ги обрече на черно робство. Докато круменът говореше с шейха, арабите се натрупаха около него и го слушаха внимателно. Той им съобщи, че белите роби имат приятели в Ахадер, Сверах, Санта Крус и Мохадор, които ще заплатят за тях голям откуп. Защо ще бягат, когато знаят, че арабите ще ги заведат в градовете, където живеят приятелите им? Съвсем друго нещо е младият роб, който току-що избяга: той е роднина на Голах, брат на жена му и ако бе останал при арабите и бе отишъл с тях на север, би си останал вечен роб. Затова именно избяга той, надявайки се да намери Голах и сина му.

Обяснението на крумена бе толкова задоволително за арабите, че те вече не се страхуваха. Но за по- сигурно оставиха двама души да пазят лагера през нощта. Спокойствието на ордата за щастие с нищо не бе нарушено. Съмна се, а двамата араби, които бяха заминали да гонят хитрия беглец, не се връщаха.

Понеже разстоянието до най-близкия кладенец беше твърде голямо, ордата не можеше да чака твърде дълго на това място. Шейхът заповяда да разтурят шатрите и след малко керванът тръгна на път, като се надяваше да срещне двамата араби, които гонеха избягалия роб.

Очакването им се сбъдна.

Старият шейх яздеше най-отзад и внимателно оглеждаше хоризонта. Като изминаха около десет мили, едно място привлече вниманието му и той веднага се запъти натам, последван почти от всички, без жените и децата.

Двамата араби, които бяха заминали, лежаха на земята един до друг: единият с куршум в сляпото око, другият промушен със сабя. Явно беглецът се бе срещнал с Голах и със сина му и тримата заедно бяха извършили убийството. Защото те не само бяха добре въоръжени, но и яздеха добри животни.

Арабите бяха ужасно разгневени. Те се нахвърлиха върху двете жени на Голах, които коленичиха и се молеха за милост. Искаха да ги убият в яда си, но старият шейх, въпреки че беше побеснял от гняв, се застъпи за тях, каза, че те не са отговорни за постъпките на мъжа им.

Нещастието, което постигна арабите, доста много разтревожи и нашите моряци — започнаха да се страхуват да не попаднат отново в ръцете на победоносния Голах.

— Ние пак ще станем негови роби — каза Терънс. — Той ще избие всички един по един и ще си вземе имуществото… а нас ще откара в Тимбукту!

— Заслужаваме го — каза Хари, — ние сами ще си бъдем виновни, ако пак ни зароби.

Гневът на арабите се смени с безпокойство. Те знаеха, че около тях се скита враг, и то неотдавна предателски ограбен от тях.

Като заровиха набързо труповете на другарите си, продължиха на север.

Робите скоро започнаха да страдат от глад и жажда и понеже бяха принудени да следват бързоходните камили, останаха съвсем без сили. Полюшвайки се като сенки, те се мъкнеха един подир друг.

На другия ден моряците казаха на арабите, че не могат да вървят повече. Но се излъгаха: още не знаеха, че любовта към живота придава странна храброст на хората.

При залеза на слънцето се влачеха едва-едва по пясъка, изровен от неотдавнашната буря. Дребен и мек като сняг, той причиняваше такава умора на пешеходците, че и самите араби съжалиха робите и сравнително рано спряха за нощуване. Както и през миналата нощ, лагерът се пазеше от двама души.

Вы читаете Младите роби
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату