впрочем не се знае дали не би пострадал още повече, ако едно оловно парче, голямо колкото лешник, излязло от пушката на неговия стопанин, не помогна да се сложи край на борбата.
Дивечът — освен заради кожата — едва ли заслужаваше да бъде отнесен в хижата, тъй като месото на бубала е много жилаво и безвкусно. Въпреки това хималайците ревностно го преследват: от една страна, защото лесно го ловят, а от друга — защото тия бедни хора не са толкова придирчиви към храната си.
Глава XL
ДИВИТЕ КУЧЕТА НАПАДАТ ОСАРУ
Както вече споменахме, едва ли имаше други живи същества, които Осару да мрази повече от дивите кучета. Те му бяха особено противни. Често бяха осуетявали лова му точно в момента, когато е бил готов да повали със стрелата си някоя сърна или антилопа; самите кучета не заслужаваха дори и труда да се издигне лък срещу тях. Месото им не можеше да се яде, а кожите им мъчно се продаваха. Всъщност Осару ги смяташе за мръсни паразити, които трябва да бъдат убивани и напълно унищожени.
Ето защо той се радваше толкова много, като гледаше как стария бубал избива своите противници — кучетата.
Но съдбата беше решила Осару да не заспи тая нощ, докато не се разкае за това свое злорадство.
Очакваше го друго приключение, за което ще разкажем сега…
Мястото, където бяха убити яковете, беше доста далече от хижата — три четвърти миля; и, разбира се, за да пренесат месото и кожите, Карл и Осару трябваше да отидат и да се върнат няколко пъти. Гаспар лежеше с навехнат крак и с нищо не можеше да им помогне. Както вече споменахме, дори и той трябваше да бъде пренесен на ръце до хижата.
Пренасянето на кожите и месото им отне целия ден и когато настъпи здрач, последният бут все още не беше прибран. Осару се запъти да го вземе сам, като остави другите в хижата да приготвят вечеря.
След като нарязаха месото, те се погрижиха да го окачат и на по-високи клони, за да не могат хищниците да го достигнат. Знаеха от опит, че наоколо се навъртаха разни грабители — способни да унищожат цял труп само за няколко минути, но все още не знаеха точно какъв звяр беше отнесъл месото на кравата як. Карл и Гаспар смятаха, че това беше работа на вълци, тъй като вълци от една или друга порода се срещат по цялото земно кълбо, а в Индия има няколко вида, като например „ландга“ или непалски вълк (Canis pallipes) и „бериа“ — друг вид индийски вълк, жълтеникав на цвят, със стройно тяло, едър колкото голяма хрътка, с дълги щръкнали уши като на чакал. Освен това из тия места се срещат и чакали, които всъщност са пак вълци, само че по-дребни; срещат се също и хиени, обикновени, с шарени кожи — така че трудно можеше да се каже кои от тези ненаситни животни бяха задигнали плячката им. Осару настояваше, че това са сторили не вълци, а кучета — може би същата глутница, която бяха видели през деня да преследва антилопата. Но това всъщност не беше толкова важно, тъй като дивите кучета са повече вълци, отколкото кучета и по природа са толкова свирепи и ненаситни, колкото и самите вълци. Но да се върнем към Осару и неговото приключение.
Индусът пристигна на мястото, където бяха оставили месото, и не беше никак изненадан, когато забеляза, че няколко кучета се промъкват там дебнешком. Под клона, на който беше окачен последният бут, се бяха събрали половин дузина кучета; някои се опитваха да скочат нагоре и всички отправяха свирепи, лакоми погледи към изкусителния къс месо. Те бяха вече изяли всичките вътрешности, цялата „карантия“ на яковете, така че наоколо нямаше и следа от нея. Осару много съжаляваше, че не беше взел със себе си нито лък, нито стрели, нито копие — с една дума, не носеше нищо, което можеше да се нарече оръжие. Беше оставил дори и дългия си нож, за да може по-лесно да пренесе тежкия бут.
Но щом видя омразните кучета, не можа да устои на изкушението да излее яда си. И като събра шепа големи камъни, втурна се сред тях и започна да ги замерва наляво и надясно.
Кучетата, стреснати от това неочаквано нападение, отначало се разбягаха; ала Осару забеляза, че те не изглеждаха чак толкова изплашени и някои от тях, като се зъбеха и ръмжаха, докато отстъпваха, сега спряха наблизо и сякаш се готвеха да се върнат назад.
За пръв път в живота си Осару като че ли се поуплаши от дивите кучета. Той беше свикнал да ги подгонва, щом ги зърнеше някъде, и те се разбягваха, щом чуеха гласа му. Но никога не беше срещал такива едри и свирепи кучета като тия; по всичко личеше, че бяха войнствено настроени. Беше станало почти тъмно, а нощем подобни зверове са много по-смели, отколкото през деня. През нощта те вършат най- големите си, най-жестоките си разбойничества и пакости. Осару се сети, че по всяка вероятност тия кучета никога не са виждали човек и следователно по-малко ще се страхуват от него.
Ето защо той беше обхванат от някакво лошо предчувствие, когато се намери сред тях сам, без никакво оръжие.
Осару изхвърли по кучетата всичките камъни, но те все още се мяркаха наоколо и в синкавия здрач изглеждаха по-големи и по-страшни, отколкото бяха в действителност.
За миг Осару поиска да събере още камъни и отново да се опита да ги пропъди. Но след като поразмисли, реши, че ще бъде по-разумно да ги остави на мира. Те и без това бяха наежени, така че и най-малкото предизвикателство от негова страна можеше да ги накара да го нападнат. Ето защо той реши да не се разправя с тях, а да избърза напред с товара си.
И без да се бави повече, свали от дървото останалия бут, метна го на рамото си и се отправи към хижата.
Не беше вървял дълго, когато му се стори, че кучетата са по петите му. Всъщност той беше почти сигурен в това; шумоленето от окапалите сухи листа, както и тихите ръмжения, които стигаха от време на време до ушите му, го убедиха, че те наистина вървяха подире му. Тежкият товар на раменете му не му позволяваше да извие глава и погледне нито на едната, нито на другата страна а да погледне зад себе си, трябваше целият да се извърне.
Но стъпките по сухите листа се чуваха по-близо и по-близо, а лаенето и ръмженето се повтаряха все по-често, докато Осару най-сетне бе принуден да се обърне, защото се боеше, че може да бъде нападнат в гръб.
Гледката, която се откри пред очите му, можеше да изплаши и най-смелото сърце. Той си мислеше, че е преследван само от пет-шест диви кучета, но сега видя, че зад него вървяха повече от двадесет и бяха най-различни по ръст й възраст. Като че някой бе събрал всичките песове от долината, за да го нападнат.
Но смелият и як индус не се уплаши. Твърде отдавна той презираше дивите кучета, за да се уплаши от тях — дори и от такава многобройна глутница; и той реши да направи още един опит да се отърве от тях.
Осару подпря тежкия бут на едно дърво, наведе се и запипа по земята. Скоро той отново се въоръжи с доста големи камъни и като се отдръпна няколко крачки назад, почна да ги хвърля с всичка сила право в зъбите на своите неприятели. Някои от камъните попаднаха в целта и много от кучетата се разбягаха с див вой. Но по-свирепите и по-старите едва се помръднаха от мястото си и само ръмжеха и отваряха зловещо уста; изпъкналите им зъби блестяха застрашително на лунната светлина.
В края на краищата Осару видя, че новият му опит за отбрана не подобри положението му и докато нарамваше отново товара си, забеляза как кучетата пак се струпаха подире му.
Може би той щеше да се откаже от товара си, но изведнъж се сети как да се отърве от своите отвратителни „спътници“.
Осару знаеше, че се намира близо до брега на езерото. Спомни си, че между него и хижата се простира дълга ивица вода, тъй като езерото се разливаше и образуваше нещо като залив. Знаеше също, че този залив дори и в самото си начало беше доста плитък и лесно можеше да бъде преброден. През този ден Осару го беше прегазил, за да си скъси пътя. Сега той се намираше на около стотина метра от това място и би могъл да стигне водата, преди кучетата да го нападнат. Ще нагази във водата и по този начин ще се избави от тях. Въпреки всичката си свирепост те сигурно няма да тръгнат след него и във водата!
Уверен в това, той отново нарами товара си и забърза напред. Нямаше време, пък и нямаше нужда да се оглежда наоколо, защото беше сигурен, че все още е преследван; шумът на ситните стъпки, ръмженето и тракането на зъби се чуваха зад него така, както и преди. Осару долавяше тия звуци все по-близо и по- близо и когато най-после стигна до брега на езерото, стори му се, че хищниците дишат в самите му пети.
